Даниъл Силва
Принцът на огъня (18)

18. Марсилия

Двадесет и четири часа след пристигането на „Фиделити“ в Марсилия Габриел бе започнал да ненавижда входа на жилищна кооперация номер 56 на булевард „Сен Реми“. Опротивя му и самата врата. И ключалката, и касата. Мразеше сивия камък на сградата и железните решетки на партерните прозорци. Роптаеше срещу всички, които минаваха край нея по тротоара, особено срещу изглеждащите като араби мъже между двадесет- и четиридесетгодишна възраст. Обаче най-много презираше другите обитатели: изискания господин със сако на „Пиер Карден“, който бе адвокат и кантората му се намираше нагоре по улицата; грандамата с посребрена коса, чийто териер всяка сутрин се изхождаше на тротоара; жената на име Софи, която пазаруваше хранителни продукти и доста приличаше на Леа.

Гледаха екрана на смени — един час пред монитора, два часа почивка. Всеки си имаше своя поза на гледане. Яков пушеше и се взираше намръщено в екрана, сякаш само със силата на волята си можеше да застави Халед да се появи на него. Замислена, Дина седеше на дивана в салона с кръстосани крака, с ръце върху коленете, напълно неподвижна. Само от време на време потупваше с показалеца на дясната си ръка. Габриел, който бе свикнал да стои с часове пред обекта на своята работа, крачеше бавно пред екрана, наклонил глава, подпрял замислено брадичката си с ръка. Ако Франческо Тиеполо внезапно се появеше отнякъде на борда на „Фиделити“, щеше да разпознае позата му, защото бе същата, която заемаше, когато преценяваше дали картината е завършена.

Смяната на колите за наблюдение беше единственото развлечение в монотонността на наблюдението. Айните бяха постигнали пълен синхрон, така че тя се осъществяваше с прецизността на балет. Подменящата кола се приближаваше до платения паркинг от юг. Предишният автомобил даваше на заден и излизаше, после новата кола заемаше празното място. Веднъж двама айни нарочно си удариха броните и започнаха убедителна разправия заради евентуални наблюдатели от противниковата страна. Винаги настъпваха няколко напрегнати секунди, докато изображението изчезваше от едната камера и се появяваше на новата. Габриел беше наредил да се извършат всички необходими настройки на ъгъла за наблюдение и фокусиране.

Въпреки че той стоеше затворен на „Фиделити“, нареди на Дина и Яков да се държат като обикновени туристи. Габриел поемаше двойни и тройни смени пред екрана, за да могат те да обядват в някой ресторант край кея или да обиколят с мотоциклета околностите на града. Яков си постави за цел да изминава пътя за бягство по различно време на деня, за да свикне с трафика. Дина си купуваше дрехи от някой от бутиците, разположени на пешеходните улици, или си слагаше бански и правеше слънчеви бани на задната палуба. По тялото й личаха следите от кошмара на площад „Дизенгоф“ — дебела червена резка през дясната страна на корема й и дълъг неравен белег на дясното й бедро. По улиците на Марсилия те бяха скрити от облеклото й, но на борда на „Фиделити“ тя не си правеше труда да ги прикрива от Габриел и Яков.

Габриел се разпореди през нощта смените да бъдат по три часа, за да може тези, които не бяха дежурни, да поспят повечко. Скоро започна да съжалява за това си решение, защото три часа изглеждаха цяла вечност.

На улицата се възцаряваше гробна тишина. Всяка фигура, която се показваше на екрана, изглеждаше потенциалният заподозрян. За да разнообрази скуката, той прошепваше поздрави на айните, които бяха на пост на еспланадата пред Съдебната палата. Или пък се свързваше с дежурния офицер на командния пулт на булевард „Цар Саул“ под претекст, че пробва сателитната връзка, само за да чуе глас от дома.

Дина сменяше Габриел. Щом тя седнеше в своята йогистка поза пред екрана, той можеше да се оттегли в каютата си и да опита да поспи, но в ума си продължаваше да вижда Сабри, вървящ по булевард „Сен Жермен“ с ръка, мушната в задния джоб на любовницата си; или арабите от Бейт Сайед, отиващи в изгнание; или Шамрон на брега на Сардиния, напомнящ му да изпълни своя дълг. Понякога се чудеше дали все още притежава необходимото хладнокръвие да доближи човек на улицата и да напълни тялото му с куршуми. В моментите, когато тези съмнения го обсебваха, откриваше, че се надява Халед никога повече да не стъпи на булевард „Сен Реми“. Тогава пред очите му изникваха руините на посолството в Рим, спомняше си миризмата на изгоряла плът, която още се носеше във въздуха — като душите на умрелите, и виждаше смъртта на Халед — прекрасна и грациозна, изобразена с изразителната неподвижност, характерна за творбите на Белини. Щеше да убие Халед. Той не му беше оставил друга алтернатива и затова Габриел го мразеше.

Четвъртата нощ изобщо не спа. В 7 часа и 45 минути сутринта стана от леглото си, за да се приготви за дежурството си в осем. Изпи едно кафе в камбуза^[1] и се загледа в календара, закачен на вратата на хладилника. На следващия ден бе годишнината от унищожението на Бейт Сайед. Днес беше последният ден.

Отиде в салона. Яков, обвит в цигарен дим, гледаше екрана. Габриел го потупа по рамото и му каза да поспи два часа. Остана на мястото си още няколко минути, докато доизпие кафето си, после зае обичайната си поза — дясната ръка на брадичката, лявата, подпряла лакътя — и закрачи по килима.

Адвокатът излезе през вратата в 8,15 часа. Грандамата се появи десет минути по-късно. Териерът й се изходи пред камерата. Софи, двойничката на Леа, се показа последна. Тя спря за момент пред вратата, за да извади чифт слънчеви очила от чантата си, преди да изчезне от погледа му.

— Изглеждаш ужасно — каза Дина. — Вземи си почивка през остатъка от нощта. Ние с Яков ще поемем смените ти.

Беше ранна вечер, пристанището беше тихо, с изключение на пулсиращия ритъм на френска техномузика, долитащ от една друга яхта. Прозявайки се, Габриел призна на девойката, че почти не е спал, откакто са пристигнали в Марсилия. Тя му предложи да изпие хапче за сън.

— А ако Халед дойде, докато лежа безпаметно в стаята си?

— Може би си прав. — Дина седна с кръстосани крака на дивана и втренчи поглед в екрана. Вечерта тротоарите на булевард „Сен Реми“ бяха пълни с пешеходци. — А защо не можеш да спиш?

— Наистина ли искаш да ти обясня?

Девойката не откъсваше очи от екрана.

— Защото се притесняваш, че няма да дойде ли? Загрижен си, че може да не успееш да го застреляш? Или пък се страхуваш, че може да бъдем заловени и арестувани?

— Не харесвам тази работа, Дина. Никога не ми е допадала.

— Както и на никого от нас. Ако я харесвахме, щяха да ни освободят от работа. Вършим я, защото нямаме избор, те ни принуждават да го правим. Кажи ми, Габриел, какво ще се случи, ако утре те решат да спрат с бомбените атентати, нападенията и стрелбите? Ще има мир, нали? Но те не искат мир. Искат да ни унищожат. Единствената разлика между „Хамас“ и Хитлер е, че „Хамас“ няма силата и средствата да изтреби евреите. Но работят по въпроса.

— Все пак палестинците и нацистите се различават. Има известна справедливост в делото на Халед. Само средствата му са ужасяващи и неморални.

— Справедливост ли? Халед и другите като него можеха хиляди пъти да имат мир, но те не го искат. Неговата кауза е нашето унищожение. Ако вярваш, че той иска мир, жестоко се заблуждаваш. — Момичето посочи екрана. — Ако дойде на тази улица, ти имаш правото, всъщност моралния дълг, да направиш така, че той никога повече да не я напусне, за да убива и осакатява отново. Направи го, Габриел, или — бог да ми е на помощ — аз ще го сторя вместо теб.

— Ще го направиш ли? Наистина ли вярваш, че си способна да го убиеш хладнокръвно точно там, на улицата? И че ще е толкова лесно за теб да натиснеш спусъка?

Девойката помълча известно време с поглед, вперен в примигващия телевизионен екран.

— Баща ми е от Украйна — каза тя. — От Киев. Той единствен от семейството си е оцелял през войната. Близките му са били отведени в Баби Яр и са били застреляни с още тридесет хиляди евреи. След войната е дошъл в Палестина. Взел е еврейското име Сарид, което означава „останка“, Оженил се е за майка ми и си родили шест деца — по едно за всеки милион евреи, убити в Шоа^[2]. Аз съм най-малкото от тях. Кръстили са ме Дина: „отмъстена“.

Силата на съседната музика внезапно се увеличи, после замлъкна. Когато утихна, остана да се чува единствено плисъкът на вълните в корпуса на яхтата. Изведнъж очите на Дина се разшириха, сякаш преживяваше отново физическа болка. Погледът й остана прикован върху картината от булевард „Сен Реми“, но Габриел разбра, че улица „Дизенгоф“ занимаваше мислите й.

— Сутринта на 19 октомври 1994 година стоях с майка ми и две от сестрите ми на ъгъла на „Дизенгоф“ и улица „Царица Естер“. Като пристигна автобус номер 5, целунах мама и сестрите ми и останах да ги гледам, докато се качваха в него. Когато вратите бяха отворени, аз го видях. — Момичето замълча и извърна глава към Габриел. — Седеше точно зад шофьора с чанта в краката си. Всъщност той погледна към мен. Имаше много мило лице. „Не, не е възможно — помислих си. — Не и автобус номер 5 на улица «Дизенгоф»!“ Така че не казах нищо. Вратите се затвориха и автобусът потегли.

Очите й се премрежиха от сълзи. Тя стисна ръце, после докосна белега на бедрото си.

— И какво имаше в чантата на това момче, което видях? Капсула от египетска противотанкова мина — ето това е носел в чантата си. Тя съдържаше двадесет килограма тротил и болтове, натопени в миша отрова. Първо блесна светлината, а после се чу трясъкът на експлозията. Автобусът се издигна над земята и отново се стовари на улицата. Аз бях повалена. Виждах всички хора около мен да крещят, но не чувах нищо — ударната вълна беше спукала тъпанчетата ми. Забелязах човешки крак да лежи на улицата до мен. Помислих, че е моят, но тогава видях, че двата ми крака още са на мястото си.

Докато я слушаше, Габриел внезапно си помисли как стоеше до Шимон Пацнер и гледаше останките от посолството в Рим. „Дали присъствието на Дина на борда е случайно?“, зачуди се той. Или бе поставена тук преднамерено от Шамрон — като живо свидетелство за важността да изпълни своя дълг?

— На първите полицаи, които пристигнаха, им прилоша от гледката на кръвта и от миризмата на горяща плът. Те паднаха на колене на улицата и повърнаха. Докато лежах там и чаках някой да ми помогне, по мен започна да капе кръв. Погледнах нагоре и видях парчета месо, закачени на клоните на китайските дървета. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв. После пристигнаха равините от Хевра Кадиша^[3]. Те събраха на ръка най-едрите парчета от телата, в това число и тези от дърветата. А после за най-малките използваха пинцети. Гледах ги как събират останките на майка ми и сестрите ми и ги поставят в найлонова торба. Това и погребахме. Останки.

Дина обви с ръце коленете си и ги придърпа под брадичката си. Габриел седна на дивана до нея и се загледа към екрана, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Протегна ръка към нейната. Тя я хвана, докато една сълза се търкулна по бузата й.

— Обвинявам себе си. Ако знаех, че онова момче с миловидно лице е наистина Абдел Рахим ал Суви, член на хамаските „Бригади на Изедин ал Касам“, щях да ги предупредя. Ако знаех, че братът на Абдел е бил убит при престрелка с Израелската отбранителна армия през 1989 г., щях да разбера защо се вози на автобус номер 5 в Северен Тел Авив с чанта в краката си. Реших, че ще се боря с терористите не с оръжие, а с ума си. Заклех се, че следващия път, когато видя някой от тях, ще мога да предупредя хората, преди да стане твърде късно. Затова се записах в Службата. Затова можах да установя връзката между Рим и Бейт Сайед. Познавам ги по-добре, отколкото самите те се познават. Защо той уби майка ми и сестрите ми, Габриел? Защото сме откраднали земята му? Защото сме окупатори? Не, защото ние искахме да установим мир. Ако ги мразя, ще ми простиш. Ако те помоля да бъдеш безпощаден към Халед, бъди снизходителен към моите грехове. Аз съм Дина Сарид, отмъстената, останка. Аз съм шестият милион. И ако Халед дойде тук тази нощ, да не си посмял да го оставиш да се качи в онзи автобус.

* * *

Лев му бе предложил да използва йерусалимска тайна квартира, но Шамрон учтиво му бе отказал. Вместо това, той инструктира Тамара да намери в склада походно легло и да помоли Геула да му изпрати куфар с чисти дрехи и прибори за бръснене. Също като Габриел, той бе спал малко през изминалата седмица. През някои нощи крачеше с часове по коридорите или седеше навън и пушеше с бодигардовете от Шабак. Но най-вече лежеше на походното легло, гледаше светещите червени цифри на електронния часовник на бюрото си и пресмяташе минутите, които оставаха до годишнината от разрушаването на Бейт Сайед. Запълваше празните часове, като си спомняше за минали акции. Очакване, винаги очакване. Някои агенти полудяваха от това. За Шамрон то беше наркотик, подобен на първите любовни трепети. Горещите вълни, внезапния студ, присвиването на стомаха — беше ги преживял безброй пъти през годините в задните улички на Дамаск и Кайро, по калдъръмените улички на Европа и в запустялото предградие на Буенос Айрес. Там чакаше Адолф Айхман — главния организатор на холокоста — да слезе от градския автобус. „Подходящият начин да приключиш с това — помисли си Шамрон. — Една последна нощ на бдение. Едно финално очакване телефонът да иззвъни“. Когато това най-сетне се случи, острият електронен звук му прозвуча като музика. Той затвори очи и го изчака да звънне втори път. После се протегна в тъмнината и приближи слушалката до ухото си.

* * *

Дигиталният часовник на телевизионния екран показваше 12:27 часа през нощта. Според плана трябваше да дежури Яков, но сега беше последната вечер преди крайния срок и никой не желаеше да спи. Те седяха на дивана в салона, Яков — в обичайната си предизвикателна поза, Дина — по йогистки, а Габриел — сякаш очакваше известие от мъртвец. Тази нощ булевард „Сен Реми“ беше спокоен. Двойката, която мина бавно край вратата в 12,57 часа, беше първото нещо, което се появяваше в полезрението на камерата от петнадесет минути насам. Габриел погледна Дина, чиито очи бяха вперени в екрана.

— Видя ли това?

— Видях го.

Габриел се изправи и отиде до конзолата. Извади касетата от записващия видеоапарат и сложи на нейно място нова. После постави касетата във възпроизвеждащия апарат и я пренави. Дина надзърташе зад рамото му. Натисна бутона „Старт“. Двойката влезе в кадър и мина край вратата, без да я погледне.

Габриел натисна „Стоп“.

— Виж как премести момичето от дясната си страна, която е към улицата. Използва я като щит. А виж дясната му ръка. Тя е в джоба на момичето, точно както в случая със Сабри.

Пренавиване. Старт. Стоп.

— Боже мой! — възкликна Габриел. — Той има походката на баща си!

— Сигурен ли си?

Габриел отиде до радиостанцията и повика наблюдателя пред Съдебната палата.

— Видя ли двойката, която току-що мина край сградата?

— Да.

— Къде са сега?

— Почакай. — Тишина, докато айнът смени позицията си. — Продължават по улицата към парка.

— Можеш ли да ги проследиш?

— Тук цари мъртвешка тишина. Не бих препоръчал това.

— По дяволите!

— Почакай минутка.

— Какво?

— Задръж така.

— Какво става?

— Връщат се.

— Сигурен ли си?

— Определено. Връщат се по същия път.

Габриел вдигна поглед към монитора точно когато отново влязоха в кадър, но от противоположната посока. Девойката пак беше откъм улицата, а мъжът отново бе пъхнал ръка в задния джоб на дънките й. Те спряха пред вратата на номер 56. Мъжът извади ключ от джоба си.