Даниъл Силва
Принцът на огъня (16)

16. Рим

Телефонът го събуди. Като всички телефони в тайните квартири, той нямаше звънец, а само мигаща лампичка, ярка като маркировка в тунел. Той протегна ръка и долепи слушалката до ухото си.

— Събуди се — каза Шимон Пацнер.

— Колко е часът?

— Осем и половина.

Габриел бе спал дванадесет часа.

— Облечи се. Има нещо, което трябва да видиш, щом си в града.

— Анализирах снимките. Изчетох всички доклади. Няма нужда да го виждам.

— Напротив.

— Защо?

— Ще те ядоса.

— И каква полза от това?

— Понякога е необходимо човек да се разгневи — отговори Пацнер. — Ще се видим след час на стълбите на галерия „Боргезе“. Не ме оставяй да стърча там като идиот.

Габриел стана от леглото и стоя дълго под душа, чудейки се дали да си обръсне брадата. Накрая реши само да я подстриже. Облече един от тъмните костюми на хер Клемп и отиде до Виа Венето да пие кафе. Един час след разговора с Пацнер вече крачеше по сенчестата чакълена алея към стълбите на галерията. Римският катса седеше на мраморна пейка в предния двор и пушеше.

— Хубава брада — отбеляза Пацнер. Но оглеждайки лицето му, изстена: — Боже, изглеждаш ужасно!

— Имах нужда от алиби, за да стоя в хотелската си стая в Кайро.

— Как го направи?

Габриел обясни: обикновено лекарство, което, като се погълне, вместо да се използва по предписание, има пагубен, но краткотраен ефект върху стомаха.

— Колко дози взе?

— Три.

— Горкият!

Отправиха се на север през парка. Пацнер крачеше отмерено — като под ударите на барабан, който само той чуваше. Габриел вървеше до него, изтощен от твърде многото пътуване и грижи. На края на парка, близо до Ботаническата градина, започваше улицата без изход. Дни наред след бомбения атентат журналисти от световните медии бяха лагерували на нея. Земята още бе осеяна с техните фасове и смачкани пластмасови чашки от кафе. На Габриел мястото му заприлича на фермерска земя след ежегодния фестивал за прибиране на реколтата.

Двамата поеха по уличката и се спуснаха по склона на хълма, докато стигнаха до временната стоманена преграда, охранявана от италиански полицаи и хора от Израелската служба за сигурност. Пацнер веднага бе допуснат вътре заедно с брадатия си немски спътник.

След като минаха бариерата, видяха първите следи от взрива: обгорените пинии, по които не бе останала нито една игличка, избитите прозорци на съседните вили, разпилени наоколо отломки. След това пред погледа им изникна огромният кратер от бомбата, обграден с почернели павета. Малко бе оцеляло от сградите в близост до центъра на взрива. По-навътре в комплекса постройките още стояха, но стените им, изложени на експлозията, бяха отнесени. Приличаха на детски куклени къщи. Габриел зърна един оцелял кабинет, където на бюрото още стояха снимки, поставени в рамка, както и баня, на чиято закачалка още висеше хавлиена кърпа. Въздухът бе натежал от острата миризма на пепел и — както се опасяваше той — на изгоряла плът. От дъното на комплекса долиташе стърженето и бумтенето на булдозери. От местопрестъплението, както при трупа на убита жертва, бяха взети последните улики. Сега бе време за погребението.

Габриел остана по-дълго, отколкото бе очаквал, че ще издържи. Нищо на този свят не можеше да оправдае апокалипсис от такъв мащаб. Пацнер беше прав — самата гледка го накара да изпита силна ярост. Но имаше и нещо повече — тя го накара да почувства ненавист. Той се обърна и пое обратно нагоре по хълма, Шимон го последва.

— Кой ти поръча да ме доведеш тук?

— Беше моя идея.

— Кой?!

— Стареца — призна тихо Пацнер.

— Защо?

— Не знам.

Габриел спря и настойчиво повтори:

— Защо, Шимон?

— Снощи, след пристигането ти във Франкфурт, се е събирал ВАРАШ. Върни се в тайната квартира и чакай там по-нататъшните инструкции. Някой скоро ще се свърже с теб.

След тези думи Пацнер пресече улицата и изчезна в парка на Вила Боргезе.

* * *

Но Габриел не се върна в тайната квартира. Вместо това, той се отправи в обратна посока — към жилищните квартали в северната част на Рим. Намери Виа Триесте и вървя по нея на запад, докато не стигна десет минути по-късно до мръсно площадче, наречено Пиаца Анабалиано.

Мястото почти не се бе променило през тридесетте години, откакто Габриел го бе видял за пръв път. В средата на площадчето стърчаха същите печални дървета, същите мрачни магазинчета се пълнеха с клиенти от работническата класа. А в северния му край, вклинена между две улици, се издигаше същата сграда с формата на парче от торта, чийто остър край гледаше към площадчето, а на партера му беше бар „Триесте“. Цвайтер обичаше да се отбива в бара и да използва телефона, преди да се качи в стаята си.

Габриел пресече площадчето, проправяйки си път между колите и мотопедите, паркирани безразборно по средата му, и влезе във вход В на жилищната сграда. Фоайето беше студено и тъмно. Спомни си, че автоматът на стълбищното осветление е с прекъсвач, за да се пести електричество. При наблюдението на сградата бе забелязано, че обитателите й, в това число и Цвайтер, рядко си правеха труда да го включват. Но този факт щеше да се окаже оперативно преимущество за Габриел, защото всъщност му позволи да работи на тъмно.

Сега той спря пред асансьора, до който имаше огледало. Но тогава наблюдаващите бяха пропуснали да го споменат. Виждайки отражението си в него онази вечер, Габриел едва не извади беретата си, за да стреля. Ала бързо се овладя, бръкна в джоба си за монета и посегна да я пусне в автомата на асансьора. В този миг обаче се появи Цвайтер. Беше облечен с карирано сако, стиснал в ръка книжна кесия с бутилка смокиново вино. Беше влязъл за последен път през вратата на вход В.

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер^[1]?

— Не! Моля ви, не!

Но Габриел вече бе пуснал монетата и преди тя да се удари в пода, измъкна беретата си и изстреля първите два куршума. Единият от тях проби книжната кесия, преди да улучи Цвайтер в гърдите. Кръв и вино се плиснаха в краката на Габриел, докато изстрелваше серия куршуми в свличащото се тяло на палестинеца.

Сега той погледна в огледалото и се видя такъв, какъвто беше онази нощ — невинен младеж в кожено сако, художник, който не разбираше как действието, което щеше да извърши, ще промени живота му. Беше станал някой друг. Завинаги. Шамрон бе пропуснал да му каже какво ще се случи. Беше го научил как да изважда пистолета и да стреля за секунда, но не направи нищо да го подготви за това, което щеше да последва. Приемайки да заработиш при неговите условия, на неговото бойно поле, трябваше да платиш ужасна цена. Това променяше хората, които го правеха, както и обществото, което ги изпращаше. Това беше и основното оръжие на терористите. При Габриел промените също бяха видими. До момента, в който пристигна в Париж за следващата си задача, слепоочията му бяха побелели.

Той се погледна отново в огледалото и видя срещу себе си брадатата фигура на хер Клемп. Картини от последния случай пробягаха в съзнанието му: сринатото до основи посолство, собственото му досие, Халед… Беше ли прав Шамрон? Наистина ли Халед му изпращаше съобщение? Дали бе избрал Рим заради това, което Габриел извърши преди тридесет години на същото това място?

Чу приглушен шум от стъпки зад гърба си — една старица, облечена в черно вдовишко облекло, носеше найлонова торбичка с покупки. Тя се взря в него. За миг той се уплаши, че старата жена някак си го помни. Пожела й приятен ден и излезе на слънчевия площад.

Изведнъж се почувства неспокоен. Повървя известно време по Виа Триесте, после махна на едно такси и каза на шофьора да го откара до Пиаца ди Спаня. Още щом влезе в тайната квартира, съзря един екземпляр от сутрешния вестник „Ла Република“ да лежи на пода в коридора. На шеста страница имаше голяма реклама на италиански спортни коли. Разгледа я внимателно и забеляза, че е била изрязана от друг брой на вестника и залепена на съответната страница. Изряза краищата и намери скрит между двете страници лист хартия, съдържащ закодирания текст на съобщението. След като го прочете, го изгори в кухненската мивка и отново излезе.

На Виа Кондоти прекара следващия един час в купуване на нов куфар и дрехи, подходящи за следващия му маршрут. Върна се в тайната квартира, колкото да опакова новия си багаж, после отиде да обядва в ресторант „Нино“ на Виа Боргоньона. В два часа взе такси до летище „Фиумичино“ и в пет и половина се качи на самолета за Сардиния.

* * *

Докато самолетът на Габриел се насочваше към пистата, Амира Асаф пристигна с мотоциклета си пред портала на Стратфордската клиника. Показа служебната си карта на охранителя, той я разгледа внимателно и я пусна да влезе в двора. Тя даде газ и се понесе с пълна скорост по дългата чакълена алея към главната сграда. Доктор Ейвъри тъкмо си тръгваше от работа с големия си сребрист ягуар. Амира натисна клаксона и му махна с ръка, но той не й обърна внимание и профуча край нея сред облак прах.

Паркингът за персонала беше в задния двор. Тя подпря мотоциклета на стъпенката му, взе раницата си от багажника и остави каската си на мястото й. Две момичета тъкмо излизаха от дежурство. Амира им пожела лека нощ, след това пъхна служебната си карта в ключалката на вратата. На стената във фоайето бе поставено таблото за отбелязване на работното време. Тя откри картата си на третия ред отдолу нагоре и я пъхна в перфориращото устройство: 17:56 часът.

Съблекалнята беше на няколко крачки по-нататък по коридора. Амира влезе и се преоблече в униформата си: бели панталони и обувки и прасковенорозова туника, която според доктор Ейвъри действаше успокояващо на пациентите. Пет минути по-късно докладваше, че се явява на смяна пред прозорчето на стаята на старшата сестра. Джинджър Хол — изрусена блондинка с тъмночервено червило на устните — вдигна поглед и се усмихна.

— С нова прическа ли си, Амира? Очарователна е. Боже, какво не бих направила за такава гъста и гарвановочерна коса като твоята!

— Можеш да я имаш заедно с матовата кожа, черните очи и всички други гадости, които вървят с нея.

— Това са пълни глупости, дете. Тук всички сме медицински сестри. Просто си вършим работата и се опитваме да водим сносен живот.

— Може би, но отвън е различно. Какво имаш за мен?

— Лий Мартинсън. В солариума е. Качи я в стаята й и я настани удобно за през нощта.

— Онзи огромен индивид още ли се върти около нея?

— Бодигардът ли? Още е тук. Доктор Ейвъри смята, че той ще поостане известно време.

— Защо жена като госпожица Мартинсън се нуждае от бодигард?

— Поверително е, скъпа. Много поверително.

Амира тръгна по коридора. След минута стигна до вратата на солариума. Когато влезе, влагата я блъсна като мокро одеяло. Госпожица Мартинсън седеше в инвалидната си количка и гледаше към тъмните прозорци. Като чу стъпките на приближаващата се сестра, бодигардът се изправи. Беше едър, набит, около двадесетгодишен младеж с къса коса и сини очи. Говореше с британски акцент, но Амира се съмняваше, че е истински англичанин. Тя погледна към госпожица Мартинсън.

— Става късно, скъпа. Време е да се качваме и да се приготвим за сън.

Избута количката извън солариума, после пое по коридора към асансьорите. Бодигардът натисна бутона за повикване. Минута по-късно бяха в кабината и мълчаливо се заизкачваха към стаята й на четвъртия етаж. Преди да влязат, Амира спря и погледна към младия мъж.

— Ще я къпя. Защо не изчакате тук, докато свърша?

— Където е тя, там съм и аз.

— Правим това всяка вечер. Горката жена заслужава малко уединение.

— Където е тя, там съм и аз — повтори бодигардът.

Сестрата поклати глава и вкара количката с госпожица Мартинсън в стаята й, а младежът мълчаливо я последва.