Даниъл Силва
Принцът на огъня (7)

7. Тел Авив

Дина приключи разказа си и млъкна. Омаяни, Йоси и Римона я наблюдаваха напрегнато, като малки деца. Дори Яков изглеждаше омагьосан — не защото беше приел доводите на Дина, а защото искаше да разбере откъде е докопала тази история. Ако бе пожелал, Габриел можеше да му обясни.

Дина постави нова снимка на проектора — удивително красив мъж със слънчеви очила, седнал в кафене на открито. Габриел видя не черно-бялата фигура, а една сцена, изникнала в паметта му: платно с маслени бои, избеляло и пожълтяло от годините. Дина заговори отново, но той вече не я слушаше. Сваляше помътнелия лак на паметта си, гледайки една своя по-млада версия, която тичаше с берета в ръка през опръскания с кръв двор на един парижки жилищен блок.

— Това е Сабри ал Халифа — обясняваше в този момент Дина. — Мястото е булевард „Сен Жермен“ в Париж, годината — 1979. Заснет е от екип за наблюдение на Службата. Това е последната снимка, която му е правена.

 

 

АМАН, ЙОРДАНИЯ, ЮНИ 1967 г.

Беше единадесет часът предобед, когато красивият млад мъж с бледо лице и черна коса влезе в офиса за набиране на доброволци на Фатах, разположен в търговската част на Аман. Офицерът, седнал зад бюрото във фоайето, беше в лошо настроение. Целият арабски свят — също. Втората война за Палестина току-що бе приключила. Вместо да освободи земята им от евреите, тя бе хвърлила страната в нова катастрофа. Само за шест дни Израелската армия беше разгромила съюзническите войски на Египет, Сирия и Йордания. Синай, Голанските възвишения и Западният бряг сега бяха в ръцете на евреите и хиляди палестинци бяха превърнати в бежанци.

— Име? — излая офицерът.

— Сабри ал Халифа.

Поразен, мъжът от Фатах вдигна очи:

— Да, разбира се, че си ти — каза той. — Аз се сражавах с баща ти. Ела с мен.

Сабри незабавно бе качен в кола и откаран с бясна скорост в една тайна квартира в йорданската столица. Там бе представен на дребен, неособено внушителен мъж.

— Очаквах те — каза Ясер Арафат. — Познавах твоя баща. Той беше велик човек.

Сабри се усмихна. Беше свикнал да чува хвалебствия за баща си. Откак се помнеше, му разказваха за героичните дела на великия воин от Бейт Сайед. Знаеше, че евреите, за да накажат селяните, които бяха поддържали баща му, изравнили селото със земята и изпратили жителите му в изгнание. Сабри ал Халифа нямаше много общо с повечето от своите събратя по изгнание. Отгледан в приятен бейрутски квартал, той получи образование в най-добрите училища и университети в Европа. Освен родния си арабски език, говореше свободно френски, немски и английски. Космополитното му възпитание го бе направило ценен капитал за палестинската кауза. Ясер Арафат не възнамеряваше да го пропилее.

— Фатах е пълен с предатели и колаборационисти — каза той. — Всеки път, когато изпратим някой боен отряд отвъд границата, евреите го чакат в засада. Ако искаме да станем ефективна военна сила, трябва да прочистим организацията от изменниците. Ще измисля работа, която ще ти допадне, като се има предвид случилото се с баща ти. Той беше погубен от колаборационист, нали така?

Сабри кимна мрачно. И това му беше разказвано.

— Ще работиш ли за мен? — попита Арафат. — Ще се биеш ли за своя народ като баща си?

Сабри незабавно започна работа за Джихаз ал Разд — разузнавателния отдел на Фатах. Месец след като бе назначен, той разкри двадесет палестинци предатели. Държеше да присъства на техните екзекуции и лично довършваше с изстрел всяка жертва — като предупреждение за онези, които се канеха да изменят на революцията.

След шестмесечна работа в Джихаз ал Разд той бе поканен на втора среща с Ясер Арафат. Но този път — в друга тайна квартира. Страхувайки се от израелски убийци, лидерът на Фатах спеше всяка вечер на различно място. Макар че Сабри тогава не го знаеше, скоро и той щеше да заживее по същия начин.

— Имаме планове за теб — каза Арафат. — Много големи планове. Ще станеш велик човек. Твоите подвизи ще съперничат дори на извършените от баща ти. Скоро целият свят ще узнае името Сабри ал Халифа.

— Какви планове?

— Като му дойде времето, ще узнаеш. Първо трябва да те подготвим.

Изпратиха го в Кайро на шестмесечно интензивно терористично обучение под ръководството на египетските тайни служби „Мухабарат“. Докато беше там, го запознаха с младата палестинка Рима, дъщеря на висш офицер от Фатах. Изглеждаха родени един за друг и ги ожениха набързо на закрита церемония, на която присъстваха само членове на Фатах и агенти от египетското разузнаване. Месец по-късно Сабри бе повикан в Йордания, за да започне следващия етап на обучението си. Той остави Рима в Кайро при баща й, без да разбере, че тя вече носи в утробата си неговия син. Датата на раждането му се оказа злокобна за палестинците: септември 1970 година.

От известно време кралят на Йордания — Хюсеин — се тревожеше от нарастващата сила на палестинците, живеещи в страната му. Западните й територии бяха станали буквално държава в държавата с многото бежански лагери, управлявани от тежковъоръжени бойци, които открито пренебрегваха властта на Хашемитската монархия. Хюсеин, който вече бе загубил половината си кралство, се страхуваше, че ще загуби и останалата част, ако не прогони палестинците от Йордания. През септември 1970 година той заповяда на своите свирепи воини бедуини да направят именно това.

Бойците на Арафат не можеха да се мерят с бедуините. Хиляди бяха убити и палестинците още веднъж бяха разпилени — този път по лагери в Ливан и Сирия. Арафат искаше да отмъсти на йорданския монарх и на всички онези, които бяха предали палестинския народ. Реши да го направи чрез кървави и зрелищни терористични актове из целия свят. Те щяха да разкрият пред човечеството положението на палестинците, а и да уталожат палестинската жажда за мъст. Нападенията щяха да се извършват от таен отряд, за да може ООП да поддържа версията, че е порядъчна революционна армия, бореща се за свободата на потиснатия си народ. Абу Ияд, вторият човек след Арафат, бе назначен за главнокомандващ, но ръководител на операциите щеше да бъде синът на прославения палестински военачалник от Бейт Сайед — Сабри ал Халифа. Терористичната група щеше да бъде наречена „Черният септември“ — в памет на загиналите в Йордания палестинци.

Сабри събра малък елитен отряд от най-добрите подразделения на Фатах. По примера на баща си, той избра мъже като него — палестинци от видни семейства, които бяха живели повече по световните градове, отколкото в бежански лагери. После отиде в Европа, където организира агентурна мрежа от образовани палестински изгнаници. Установи връзки с леви европейски терористични групи и някои разузнавателни служби зад Желязната завеса. През ноември 1971 година „Черният септември“ беше готов да излезе от сянката. Начело на списъка на Сабри беше Йордания на крал Хюсеин.

Кръв се проля първо в града, където Сабри беше преминал началния етап на терористичното си обучение. По време на посещението си в Кайро йорданският министър-председател бе застрелян във фоайето на хотел „Шератон“. Последваха още нападения. Колата на йорданския посланик бе взривена в Лондон. Йордански самолет бе отвлечен, а бюрата на техните авиолинии бяха взривени със запалителни бомби. Петима йордански разузнавачи бяха заклани в избата на една къща в Бон.

След като си уреди сметките с Йордания, Сабри насочи вниманието си към истинските врагове на палестинския народ — ционистите от Израел. През май 1972 година „Черният септември“ отвлече самолет на авиокомпания „Сабена“ и го принуди да кацне на израелското летище „Лод“. Няколко дни по-късно терористи от японската „Червена армия“, действащи от името на „Черният септември“, нападнаха с картечен огън и ръчни гранати пасажерите в залата за пристигащи на същото летище и убиха двадесет и седем души. Писма — бомби бяха изпратени на израелски дипломати и именити евреи из цяла Европа.

Но най-големият терористичен успех на Сабри все още предстоеше. Рано сутринта на 5 септември 1972 година, две години след прогонването от Йордания, шестима палестински терористи се прехвърлиха през оградата на Олимпийското градче край Мюнхен, Германия, и проникнаха в жилищния блок на „Конолищрасе“ 31, където бе настанен израелският олимпийски отбор. При първоначалната атака бяха убити двама евреи. Останалите девет бяха взети за заложници. През следващите двадесет часа германското правителство преговаряше с терористите за освобождаването на заложниците пред очите на 900 милиона телевизионни зрители от цял свят. Поставяха се ултиматуми за крайни срокове и се отменяха, докато най-накрая в 22:10 часа терористите и заложниците се качиха на два хеликоптера и отлетяха за летище „Фюрстенфелдбрюк“. Веднага след пристигането им там западногерманските сили предприеха зле замислена и лошо организирана спасителна операция. Деветимата заложници бяха убити от терористите.

Арабският свят ликуваше. Сабри ал Халифа, който бе ръководил операцията от тайна квартира в Източен Берлин, бе поздравен като герой при завръщането си в Бейрут.

— Ти си мой син! — заяви Арафат, докато прегръщаше младия мъж.

В Тел Авив министър-председателката Голда Мейр нареди на своите шефове от разузнаването да отмъстят за единадесетте мюнхенски жертви, като намерят и убият членовете на „Черният септември“. Под кодовото име „Божи гняв“ операцията щеше да бъде ръководена от Ари Шамрон, същия мъж, на когото бе възложена задачата да сложи край на кървавия терор на шейх Асад през 1948 година. За втори път за двадесет години на Шамрон бе наредено да убие мъж с фамилия Ал Халифа.

* * *

Дина остави стаята тъмна и разказа останалата част от историята, сякаш Габриел не седеше близо до нея от другата страна на масата.

— Един по един членовете на „Черният септември“ били методично открити и убити от екипите на Шамрон. Общо дванадесет души били застреляни от екзекутори на Службата, но не могли да заловят Сабри ал Халифа — този, когото Шамрон искал най-много. Сабри отвърнал на удара. Той убил един агент на Службата в Мадрид. Извършил нападение над Израелското посолство в Банкок и убил американския посланик в Судан. Нападенията му станали по-ексцентрични, както и поведението му, Арафат вече не можел да поддържа измислицата, че няма връзка с „Черният септември“ и върху него се посипали упреци дори и от среди, които симпатизирали на каузата му. Сабри опозорил движението, но Арафат все още го обичал като син.

Дина замълча и погледна към Габриел. Лицето му, осветено от отблясъка на снимката на Сабри ал Халифа, изглеждаше безстрастно. Беше свел очи, пръстите на ръцете му бяха преплетени върху масата.

— Имаш ли нещо против да довършиш историята? — попита тя.

Габриел остана за момент взрян в ръцете си, преди да отвърне на поканата й.

— Шамрон научи от информатор — започна той, — че Сабри има връзка с едно момиче в Париж — журналистка с леви разбирания на име Дениз. Тя вярваше, че той е палестински поет и борец за свобода. Естествено Ал Халифа не бе счел за необходимо да й каже, че е женен мъж с дете. Шамрон за кратко обмисли идеята да използва този факт, но се отказа. Клетата девойка, изглежда, наистина обичаше Сабри. Ето защо изпрати екип в Париж и я постави под наблюдение. След месец палестинецът дойде в града да я види.

Габриел замълча за момент и погледна към екрана.

— Пристигна в апартамента й посреднощ. Беше тъмно, за да се определи със сигурност неговата самоличност, така че Шамрон реши да не рискуваме и да изчакаме, докато успеем да го разгледаме по-добре. Двамата останаха да се любят в апартамента до късно следобед, после отидоха да обядват в кафене на булевард „Сен Жермен“. Тогава направихме снимката. След обяда те тръгнаха обратно към жилището. Все още беше светло, но Шамрон издаде заповед Сабри да бъде убит.

Габриел потъна в мълчание. За миг притвори очи и продължи:

— Следвах ги пеша. Той беше прегърнал девойката през кръста с лявата си ръка и бе мушнал пръстите си в задния джоб на дънките й. Дясната му ръка беше в джоба на якето му. Там винаги държеше пистолета си. Обърна се веднъж и ме погледна, но продължи да върви. По време на обяда двамата с момичето бяха изпили две бутилки вино, така че, предполагам, сетивата му не бяха много изострени в този момент.

Последва ново мълчание. След това Габриел погледна към снимката на Сабри, а после пак прикова поглед върху сплетените си ръце. Когато заговори, гласът му прозвуча леко отчуждено, сякаш описваше подвизите на друг човек:

— Спряха се на входа. Дениз беше пияна и се смееше. Тя взе да рови в чантата си за ключа. Сабри й каза да побърза. Искаше отново да съблече дрехите й. Можех да го застрелям още там, но имаше твърде много хора на улицата, така че забавих крачка и я изчаках да намери проклетия ключ. Подминах ги, когато тя го пъхаше в ключалката. Сабри пак ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Двамата влязоха в пасажа. Обърнах се бързо и успях да хвана вратата, преди да се затвори. Сабри и девойката вече бяха стигнали до средата на вътрешния двор. Той чу стъпките ми и се обърна. Измъкна ръка от джоба на якето си и аз видях дръжката на пистолета. Носеше стечкин. Беше му подарък от един приятел от КГБ. Аз още не бях извадил пистолета си. Наричахме го „правилото на Шамрон“. „Ние не се разхождаме по улицата като гангстери с извадени пистолети — казваше винаги той. — Една секунда, Габриел. С това разполагаш. Една секунда. Само човек с наистина ловки ръце може да измъкне пистолета си от колана и да го насочи за стрелба за една секунда“.

Габриел огледа стаята и задържа за кратко погледа си върху всеки член от екипа, преди да приключи:

— Беретата разполага с магазин, побиращ осем патрона, но аз открих, че ако ги наредя плътно, мога да напъхам десет. Сабри изобщо не можа да насочи пистолета си. Той тъкмо се обръщаше към мен, когато стрелях. Профилът му представляваше тясна мишена — мисля, че първите ми два куршума го улучиха в лявата ръка. Пристъпих напред и го повалих на земята. Момичето пищеше и ме удряше по гърба с дамската си чанта. Изстрелях десет куршума в него, след това освободих магазина и напъхах резервния пълнител. В него имаше само един патрон — единадесетия. По един патрон за всеки евреин, който Сабри бе убил в Мюнхен. Мушнах дулото в ухото му и стрелях. Девойката рухна върху трупа му и закрещя, че съм убиец. Насочих се обратно към пасажа и излязох на улицата. Един мотоциклет спря и аз се качих на задната му седалка.

* * *

Само Яков, който бе участвал в наказателни операции в Окупираните територии, се осмели да наруши настъпилата в стаята тишина.

— Какво общо имат Асад ал Халифа и неговият син Сабри с Рим?

Габриел погледна към Дина и с очи й зададе същия въпрос. Тя извади снимката на Сабри и на нейно място сложи друга, показваща Халед на погребението на баща му.

— Когато съпругата на Сабри, Рима, чула, че той е бил убит в Париж, влязла в банята на апартамента си в Бейрут и си прерязала вените. Халед открил майка си да лежи в локва кръв. Сега бил сирак, родителите му били мъртви, а родът му — разпръснат по четирите краища на света. Арафат осиновил момчето и след погребението Халед изчезнал.

— Къде е отишъл? — попита Йоси.

— Арафат видял в момчето потенциален символ на революцията и решил да го запази на всяка цена. Смятаме, че го е отвел под фалшиво име с кораб в Европа, за да бъде отгледан от някое богато палестинско семейство, живеещо в изгнание. Със сигурност знаем едно: за двадесет и пет години Халед ал Халифа никога не се е появявал отново. Преди две години помолих Лев да ми разреши да започна тайно да го издирвам. Не можах да го открия. Сякаш след погребението се беше изпарил във въздуха.

— И каква е твоята теория?

— Уверена съм, че Арафат го е подготвил да тръгне по стъпките на прославените си баща и дядо. Сигурна съм, че той е влязъл в действие.

— Защо?

— Защото Арафат отново се опитва да вдигне акциите си и го прави по единствения му познат начин: с насилие и тероризъм. Той използва Халед като свое оръжие.

— Нямаш доказателства — обади се Яков. — В Европа има терористична група, която се подготвя да ни удари отново. Не можем да си позволим да пилеем време в търсенето на фантом.

Дина постави нова снимка на проектора. Тя изобразяваше останки от сграда.

— Буенос Айрес, 1994 година. Камион — бомба изравнява със земята Еврейския общински център по време на съботния празничен обяд. Двадесет и седем жертви. Никой не е поел отговорност.

Нов диапозитив, нови развалини.

— Истанбул, 2003 година. Две коли — бомби избухват едновременно пред главната синагога в града. Двадесет и осем жертви. Никой не е поел отговорност.

Дина се обърна към Йоси и го помоли да светне лампите.

— Каза ми, че разполагаш с доказателство, свързващо Халед с Рим — обади се Габриел, примигвайки от внезапната светлина. — Но досега ми предложи единствено догадки.

— Ала аз имам доказателство, Габриел.

— Е, каква е връзката?

— Бейт Сайед.

* * *

Няколко минути преди зазоряване те излязоха от управлението на булевард „Цар Саул“ с микробус на Службата. Прозорците на буса бяха затъмнени и бронирани, затова вътре остана тъмно дълго след като небето започна да изсветлява. Докато стигнат до Петах Тиква, слънцето вече се показваше над хребета на Йерусалимските хълмове. Сега това беше модерно предградие на Тел Авив с големи къщи и зелени морави, но докато надничаше през затъмнените стъкла, Габриел си представи старите каменни къщички. И сякаш отново видя руските заселници, скупчили се след поредния погром, този път извършен от шейх Асад и неговите правоверни воини.

Отвъд Петах Тиква се простираше обширна равнина с обработваеми земи. Дина насочи шофьора към двулентово шосе, което бе успоредно на новата магистрала. Движиха се по него в продължение на няколко мили, после завиха към черен път, който минаваше край новозасадена овощна градина.

— Тук — каза тя внезапно. — Спри тук!

Бусът бавно спря. Дина слезе и забързано тръгна между дърветата. Габриел пое след нея заедно с Йоси и Римона, а Яков се влачеше на няколко крачки зад тях. Стигнаха до края на градината. Петнадесет ярда по-нататък се простираше засята нива. Между нея и овощната градина имаше пустош, обрасла със зелена трева. Дина спря и се обърна с лице към останалите.

— Добре дошли в Бейт Сайед! — заяви с престорена тържественост тя.

Сетне им направи знак да продължат. Скоро стана ясно, че вървят сред останките на село. Следите отчетливо се забелязваха в сивкавата земя: къщите и каменните стени, малкото площадче и кръглият кладенец. Габриел беше виждал подобни села в Долината на Израил и Галилея. Независимо колко упорито новите собственици на земята се опитваха да изтрият спомена за арабските села, следите оставаха.

Дина спря до кладенеца и другите се събраха около нея.

— На 18 април 1948 година към седем часа вечерта бригада на Палмах обкръжила Бейт Сайед. След кратка престрелка арабските милиционери избягали, оставяйки селото без защита. Настъпила всеобща паника. И как не, след като само три дни по-рано над сто жители на Деир Ясин били избити от членове на групировката Иргун^[1] и бандата Щерн^[2]. Излишно е да казвам, че арабите от Бейт Сайед били силно уплашени да не ги сполети подобна съдба. Вероятно не е било необходимо да бъдат увещавани дълго да си опаковат багажа и да бягат. Когато селото било опразнено, бойците на Палмах взривили къщите.

— Каква е връзката с Рим? — нетърпеливо попита Яков.

— Дауд Хадави.

— По времето, когато се е родил Хадави, това място вече е било изтрито от лицето на земята.

— Истина е — отвърна Дина. — Хадави е роден в янински бежански лагер, но неговият род е дошъл оттук. Баба му, баща му, разните му лели, чичовци и братовчеди са избягали от Бейт Сайед през нощта на 18 април 1948 година.

— А дядо му? — попита Габриел.

— Бил е убит няколко дни по-рано близо до Лида. Виждате ли, дядото на Дауд Хадави е бил един от най-доверените хора на шейх Асад. Той е пазел шейха в нощта, когато Шамрон го е убил. Бил е единственият пазач в двора, когото Шамрон промушва с нож, преди да влезе в колибата.

— И това ли е всичко? — попита недоволно Яков.

Дина поклати глава.

— Бомбените атентати в Буенос Айрес и Истанбул са били извършени на 18 април в седем часа вечерта.

— Мили боже! — прошепна Римона.

— Има и още нещо — додаде Дина, като се обърна към Габриел. — На коя дата уби Сабри в Париж? Спомняш ли си?

— Беше в началото на март — отговори той, — но не си спомням датата.

— Било е четвърти март — каза девойката.

— Също като в Рим — обади се Римона.

— Точно така. — Дина огледа останките от бившото село. — Започнало е точно тук, в Бейт Сайед, преди повече от петдесет години. Халед е организирал атентата в Рим и отново ще удари след двадесет и осем дни.