Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prince of Fire, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Принцът на огъня
ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN 978-954-26-0499-0
История
- — Добавяне
21. Марсилия
По-късно, когато всичко свърши, Дина напразно щеше да търси някаква символика във времето, избрано от Халед да се появи. Изобщо не помнеше с какви думи съобщи тази новина на екипите, макар че те бяха записани завинаги на аудиокасета. „Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“. Всички, които чуха съобщението й, бяха изненадани от липсата на емоция. Толкова спокойно го каза, че за момент Шамрон не разбра какво точно се е случило. Едва когато чу бръмченето на мотора на Яков, последвано от бързото дишане на Габриел, осъзна, че Халед бе на път да си получи заслуженото.
Пет секунди след като прозвуча гласът на Дина, Яков и Габриел бяха нахлупили каските си и се носеха с пълна газ на изток покрай велодрума „Белсюнс“. На площад „Плас дьо ла Префектюр“ Яков рязко зави надясно и полетя към началото на булевард „Сен Реми“. Габриел го държеше през кръста с лявата си ръка. Дясната беше мушната в джоба на якето му и стискаше масивната дръжка на барака. Тъкмо започваше да се развиделява, но улицата все още бе в сянка. Габриел видя за пръв път Халед, който вървеше по тротоара като човек, закъсняващ за важна среща.
Моторът внезапно намали. Яков трябваше да вземе решение: да пресече в противоположното платно на улицата и да приближи Халед отзад или да остане в същото платно и да направи рязък завой. Габриел го пришпори да поеме надясно, натискайки го с дулото на пистолета. Яков даде газ и моторът полетя. Габриел впи очи в Халед. Палестинецът бе ускорил крачка.
Точно тогава тъмносив мерцедес се показа от една пресечка и блокира пътя им. Яков наби спирачки, за да избегне сблъсъка, после натисна клаксона и махна към мерцедеса да се маха от платното. В отговор шофьорът на колата — млад мъж, приличащ на арабин — го изгледа студено и го наказа за дързостта му, изтегляйки се възможно най-мудно. Докато Яков отново потегли, Халед бе завил зад ъгъла и бе изчезнал от погледа на Габриел.
Яков стигна с бясна скорост до края на улицата и зави наляво по булевард „Андре Он“, който рязко се отклоняваше от старото пристанище и се насочваше към църквата „Нотр Дам дьо ла Гард“. Халед вече бе прекосил улицата и в този момент се шмугна в един покрит пасаж. Габриел бе използвал компютърната програма, за да запомни всяка улица в квартала. Той знаеше, че следва стръмно каменно стълбище, наречено „Да Монте де л’Оратоар“. Халед бе направил мотора безполезен.
— Спри тук! — нареди Габриел. — И не мърдай!
Той скочи от мотора и все още с каска на главата, тръгна по пътя на Халед. В пасажа нямаше осветление и след няколко крачки Габриел се озова в непрогледна тъмнина. Когато излезе отново на дрезгавата, розовееща светлина, се озова пред стълбището — широко и много старо, с боядисан метален парапет по средата. Отляво на Габриел се издигаше сиво-кафявата фасада на жилищна сграда, отдясно — висока стена от варовик с надвиснали над нея клони на маслинови дървета и отрупани с цвят пълзящи растения.
Стълбището завиваше наляво. Зад ъгъла Габриел отново видя Халед. Той бързо се качваше, прескачайки стъпала. Габриел понечи да извади барака, но се спря. В горния край на стълбището имаше друга жилищна сграда. Ако пропуснеше Халед, куршумът със сигурност щеше да се забие в нея. Чуваше гласове в слушалката си. Дина попита Яков какво става, той й обясни за мерцедеса, блокирал пътя им, и за стълбището, което ги принуди да се разделят.
„Виждаш ли го?
— Не.
— Колко време е извън полезрението ти?
— Няколко секунди.
— Къде отива Халед? Защо се е отдалечил толкова много? Къде е прикритието му? Това не ми харесва. Ще кажа на Габриел да се връща.
— Остави това на него“.
Халед стигна до края на стълбите и изчезна от погледа му. Габриел се заизкачва, прескачайки през две стъпала, и пристигна горе за по-малко от десет секунди. Срещу себе си видя две улици, които се пресичаха. Едната водеше нагоре по хълма право към църквата. По нея нямаше коли и пешеходци. Габриел забърза наляво и огледа втората улица. Тук също нямаше следа от Халед. Видя само габаритите на кола, която бързо се отдалечи.
* * *
— Извинете, мосю, да не сте се загубили?
Габриел се обърна и свали каската си. Жената стоеше в края на стълбите — млада, на не повече от тридесет години, с големи кафяви очи и къса тъмна коса. Беше го заговорила на френски.
— Не, не съм се загубил — отвърна й Габриел също на френски.
— А може би търсите някого?
„Защо привлекателна жена като теб заговаря спокойно непознат?“, помисли си той и направи крачка към нея. Тя не помръдна, но Габриел долови лек страх в тъмните й очи.
— Не, не търся никого.
— Сигурен ли сте? Бих се заклела, че търсите някого. — Жената наклони леко глава на една страна. — Може би издирвате съпругата си?
Габриел изпита усещането, че лицето му пламва. Вгледа се по-внимателно в непознатата и осъзна, че я беше виждал и преди това. Тя беше жената, дошла в апартамента с Халед. Дясната му ръка стисна по-здраво дръжката на барака.
— Името й е Леа, нали? Живее в психиатрична клиника в Южна Англия, или поне живееше. Стратфордската клиника, нали? Беше регистрирана под името Лий Мартинсън.
Габриел се хвърли напред и я стисна за гърлото.
— Какво сте й сторили? Къде е тя?
— В ръцете ни е — изхъхри жената. — Но не знам къде е.
Габриел я блъсна назад към ръба на стълбището.
— Къде е? — повтори той въпроса на арабски. — Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език.
— Казвам ти истината.
— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.
Той я избута по-близо до ръба. Ръката й се протегна назад за парапета, но само опипа въздуха. Габриел я разтърси силно.
— Ако ме убиеш, с теб е свършено… С жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.
— И какво ще стане, ако постъпя, както кажеш?
— Ще спасиш живота й.
— А моя?
Тя остави въпроса му без отговор.
— Кажи на останалите от екипа ти да се оттеглят. Заповядай им незабавно да напуснат Марсилия. Иначе ще издадем на френските власти, че сте тук и това само ще влоши положението ви.
Той зърна Яков бавно да се качва по стълбите към него. С лявата си ръка му даде знак да спре. Точно тогава гласът на Дина прозвуча в ухото му: „Пусни я да си върви, Габриел! Ние ще открием Леа. Не играй по свирката на Халед“.
Габриел погледна девойката в очите.
— А ако им кажа да се оттеглят?
— Аз ще те заведа при нея.
Той отново я разтърси.
— Значи знаеш къде е тя?
— Не, ще ни упътят къде да отидем. Поетапно. Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре.
— А какво ще се случи с мен?
— Не е ли страдала достатъчно? Спаси жена си, Алон. Ела с мен и прави точно каквото ти казвам. Това е единственият ти шанс.
Габриел погледна към стълбите и видя Яков да поклаща глава. Дина шепнеше в ухото му: „Моля те, Габриел, кажи й не.“
Той погледна жената в очите. Шамрон го бе обучил да разпознава емоциите на хората, да различава искреността от лъжата, но в зениците на момичето видя само праволинейната вяра на фанатичка, вярата, че минаването през страданието оправдава всеки акт, независимо колко е жесток. Забеляза също и непоклатимо спокойствие. Това момиче беше тренирано. Обучението й щеше да я превърне в достоен противник, но фанатизмът й щеше да я направи уязвима.
Наистина ли държаха Леа? Нямаше основание да се съмнява. Халед бе разрушил посолство в центъра на Рим. Със сигурност можеше да организира отвличането на една жена инвалид от английска психиатрична болница. Да изостави Леа сега, след всичко, което бе изстрадала, беше немислимо. Може би тя щеше да умре. Може би и двамата щяха да умрат. Може би, ако имаха късмет, Халед щеше да им позволи да умрат заедно.
Халед добре го бе изиграл. Той никога не бе имал намерение да убие Габриел във Венеция. Миланското досие беше само отворен гамбит в сложния му замисъл да го примами тук, в този район на Марсилия, и да му предложи път, по който той можеше да не тръгне. Верността го тласкаше напред. Габриел дръпна жената настрана от стълбите и свали ръце от нея.
— Оттеглете се! — каза направо в микрофона на китката си. — Напуснете Марсилия!
Когато Яков поклати отрицателно глава, извика:
— Направи каквото ти казвам!
Откъм църквата се зададе кола. Беше мерцедесът, който преди няколко минути бе блокирал пътя им на булевард „Сен Реми“. Той спря пред тях. Момичето отвори задната врата и се качи. Габриел погледна за последен път към Яков и влезе след нея в автомобила.
* * *
— Той не е в ефир! — изпъшка Лев. — Проследяващото му устройство е неподвижно от пет минути.
„Проследяващото му устройство — помисли си Шамрон — лежи в някоя улична канавка в Марсилия“. Габриел бе изчезнал от екраните им. При цялото планиране, при цялата им подготовка Халед ги бе изиграл с най-стария арабски трик — вземането на заложник.
— Истина ли е за Леа? — попита Шамрон.
— От лондонската ни централа са се обаждали няколко пъти на охраняващия агент. Досега не са успели да се свържат с него.
— Това означава, че са я отвлекли. И подозирам, че имаме мъртъв агент в Стратфордската клиника.
— Ако всичко това е вярно, в следващите няколко минути в Англия ще се разрази сериозна буря. — В гласа на Лев имаше твърде много спокойствие, което не се понрави на Ари, но пък Лев винаги бе демонстрирал и поощрявал самообладанието. — Трябва да се свържем с нашите приятели от МИ5 и Министерството на вътрешните работи и да ги помолим да запазят нещата в тайна колкото може по-дълго. Освен това трябва да информираме за ситуацията външното министерство. Посланикът ни ще трябва да свърши сериозна работа.
— Съгласен съм — отвърна Шамрон, — но се опасявам, че има нещо, което трябва да направим преди това.
Погледна часовника си. Беше седем и двадесет и осем минути сутринта местно време или шест часът и двадесет и осем минути във Франция. Оставаха дванадесет часа до годишнината от евакуирането на Бейт Сайед.
* * *
— Но ние не можем просто да го изоставим тук! — възпротиви се Дина.
— Той вече не е тук — отговори Яков. — Отиде си. Сам направи избора да замине с нея. Даде ни заповед да се евакуираме, а същото направи и Тел Авив. Нямаме избор. Напускаме.
— Трябва да има начин да му помогнем.
— Не можеш да му помогнеш, ако стоиш във френски затвор.
Яков вдигна китката си с микрофона до устните си и нареди на екипа на айните да се оттегли. Дина отиде неохотно на дока и развърза въжетата. Сетне се качи на „Фиделити“ и остана с Яков на подвижния мост, докато той направляваше яхтата в канала. Като подминаха форта „Сен Никола“, девойката слезе в салона. Седна пред пулта за комуникация, набра на клавиатурата командата за достъп до паметта, после настрои времевия код на шест часа и дванадесет минути сутринта. След няколко секунди чу собствения си глас.
„Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“.
Изслуша целия запис отново: Яков и Габриел безмълвно се качват на мотора, потеглят, свистенето на гумите, буксуването по асфалта на булевард „Сен Реми“, гласът на Габриел, спокоен и безстрастен: „Спри тук. И не мърдай!“
Двадесет секунди по-късно женски глас:
„Извинете, мосю, да не сте се загубили?“
СТОП.
Колко ли време бе отнело на Халед да го планира? „Години!“, помисли си Дина. Беше подхвърлил улики, които тя да намери, и тя ги бе последвала — от Бейт Сайед до Буенос Айрес, от Истанбул до Рим, а сега Габриел беше в ръцете им. Щяха да го убият по нейна вина.
Дина натисна бутона „Старт“ и отново изслуша разправията между палестинката и Габриел, после вдигна сателитния телефон и установи връзка с булевард „Цар Саул“ по сигурната линия.
— Искам гласова идентификация.
— Имате ли запис?
— Да.
— Качество?
Тя обясни обстоятелствата при прихващането.
— Пуснете записа, моля.
Дина натисна „Старт“.
„Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре“.
стоп.
— Изчакайте, моля.
Две минути по-късно:
— Няма съвпадащ файл.
* * *
Мартино срещна за последен път Абу Садик на булевард „Антен“ в долния край на широкото стълбище, което водеше към гара „Сен Шарл“. Садик бе облечен с европейски дрехи: спретнати панталони от габардин и бяла памучна риза. Той каза на Пол, че една яхта току-що е напуснала пристанището, и то с голяма скорост.
— Как се наричаше?
— „Фиделити“ — отговори Садик.
Мартино повтори името и додаде:
— Интересен избор.
Той се обърна и със Садик започнаха да се изкачват тежко по стълбите.
— На шахидите бяха дадени последните нареждания — обади се арабинът. — Ще се насочат към целта, както е планирано. Сега нищо не може да ги спре.
— А ти?
— Заминавам с обедния ферибот за Алжир.
Стигнаха до края на стълбището. Гарата беше кафява и грозна, в окаяно състояние.
— Трябва да отбележа — вметна Абу Садик, — че това място няма да ми липсва.
— Иди в Алжир и се покрий дълбоко. Ще те върнем на Западния бряг, когато е безопасно.
— След днес… — Садик сви рамене. — Никога няма да е безопасно.
Мартино стисна ръката му:
— Маа-салаамах.
— Ас-салаам алейкум, братко Халед.
* * *
Абу Садик се обърна и заслиза по стълбите. Мартино влезе в гарата и спря пред таблото за заминаващите влакове. Те Же Ве[1]-то в осем часа и петнайсет минути за Париж тръгваше от коловоз Е. Той пресече терминала и отиде на перона. Повървя край влаковата композиция, докато открие вагона си, и се качи.
Преди да се настани на мястото си, отиде до тоалетната. Дълго време стоя пред огледалото, разглеждайки отражението си — сако на Ив Сен Лоран, елегантна тъмносиня риза и маркови очила. Това беше Пол Мартино — изисканият французин, видният археолог. Но не и днес. Сега Мартино беше Халед, синът на Сабри, внукът на шейх Асад. Халед — отмъстителят за минали грехове, мечът на Палестина.
„На шахидите бяха дадени последните нареждания. Вече нищо не може да ги спре“.
Беше дадена и друга заповед. Мъжът, който щеше да срещне Абу Садик в Алжир тази вечер, щеше да го убие. Мартино се бе поучил от грешките на своите предци. Никога нямаше да допусне да бъде унищожен от арабски предател.
Минута по-късно седеше на мястото си в първа класа. Влакът излезе от гарата и се насочи на север през мюсюлманските бедняшки квартали на Марсилия. Париж бе на 539 мили оттук, но високоскоростният влак щеше да измине разстоянието за малко повече от три часа. „Чудо на западната технология и френската изобретателност“ — помисли си Халед, затвори очи и скоро заспа.