Даниъл Силва
Принцът на огъня (8)

8. Близо до Екс ан Прованс, Франция

— Мисля, че открихме още една, професоре.

Пол Мартино пропълзя на четири крака в дълбокия мрак на изкопаната яма, завъртя бавно глава и потърси откъде иде гласът, който беше нарушил работата му. Натъкна се на познатата фигура на Ивет Дьобре — млада дипломантка, която беше дошла като доброволка по разкопките. Осветена отзад от ярките лъчи на сутрешното провансалско слънце, тя беше просто един силует, който с нищо не издаваше прелестите й. Мартино винаги я бе считал за нещо като добре прикрито произведение на изкуството. Тъмната къса коса и острите й черти създаваха впечатление за юноша. Едва когато очите обходеха тялото й и се плъзнеха по пищния бюст, тънката талия и закръгления ханш, откриваха удивителната й хубост. Той беше изследвал тялото й с умелите си ръце, бе проникнал в неговите потайни кътчета и бе открил скрити наслади и болката от стари рани. Никой на разкопките не подозираше, че техните отношения са нещо повече от тези на учител и ученичка. Пол Мартино беше много добър в пазенето на тайни.

— Къде се намира? — попита я той.

— Зад светилището.

— Истинска или каменна?

— Каменна е.

— Положение?

— С лицето нагоре.

Мартино се изправи. Подпря се с ръце от двете страни на тесния изкоп и с едно силно набиране се изтласка на повърхността. Изтърси червеникавата провансалска пръст от дрехите си и се усмихна на Ивет. Както обикновено, той носеше избелели дънки и високи ботуши, чийто модел бе малко по-стилен от тези, които предпочитаха обикновените археолози. Беше облечен в графитеносив вълнен пуловер, а на врата си небрежно бе вързал тъмночервено шалче. Косата му бе черна и къдрава, големите му очи — тъмнокафяви. Веднъж негов колега бе отбелязал, че по лицето на Пол Мартино могат да се открият следи от всички народи, владели Прованс — келтите и галите, гърците и римляните, вестготите и тевтонците, франките и арабите. Той безспорно беше красив. Ивет Дьобре не бе първата възторжена дипломантка, съблазнена от него.

Официално Мартино беше професор по археология в престижния университет „Екс-Марсилия III“, макар че прекарваше повечето време по обекти и служеше като консултант на над дузина местни археологически музеи, разпръснати из цяла Южна Франция. Той беше експерт по предримската история на Прованс и макар да бе едва тридесет и пет годишен, смятаха го за един от най-добрите френски археолози. Последната му студия — разработка за отмирането на лигурийската хегемония в Прованс — бе обявена за образцов академичен труд. Сега той преговаряше с един френски издател за написването на научнопопулярна книга за древната история на региона.

Успехите му, жените и слуховете за богатството му го бяха направили обект на значителна професионална завист и злостни клюки. Макар че не обичаше да говори за личния си живот, Мартино никога не бе крил своя произход. Починалият му баща — Анри Мартино — се бе занимавал едновременно с бизнес и с дипломация, но се бе провалил драматично и в двете направления. След смъртта на майка си Мартино продаде голямата семейна къща в Авиньон, както и втори имот в селскостопанския Воклюз^[1]. Оттогава живееше удобно с получените пари. Притежаваше голям апартамент близо до университета в Екс, уютна вила в селцето Лакост — в планината Люберон, и малка квартира в Монмартър Париж. Твърдеше, че е избрал археологията, понеже бил запленен от въпроса защо цивилизациите се раждат и умират и какво води до тяхното изчезване. Някои долавяха у него неясно безпокойство и мълчалива ярост. Тя изглеждаше временно овладяна, поне докато ровеше буквално в историята.

Мартино последва девойката през лабиринта от ровове. Разположен на върха на възвишение, което се издигаше над обширната равнина в подножието на масива Шен дьо л’Етоал, обектът беше опидий^[2], построен от могъщото келтско-лигурийско племе, познато под името салийци. При първоначалните разкопки бе заключено, че укрепеното селище е имало две разграничени части: едната е била за келтската аристокрация, а другата — за предполагаемата лигурийска нисша класа. Обаче Мартино бе лансирал нова теория. Бързото пристрояване на по-бедната част от укреплението се е дължало на мълвата за битка между лигурийците и гърците, станала близо до Марсилия. При сегашните разкопки той бе доказал убедително, че втората част на укреплението е била нещо като бежански лагер от желязната епоха.

Сега търсеше отговор на три въпроса: Защо планинското укрепено селище е било изоставено само след сто години? Какво означаваше големият брой черепи — някои истински, а други издялани от камък, — които бе открил близо до централното светилище? Дали бяха само бойни трофеи на варварския народ от желязната епоха, или имаха религиозен характер и бяха свързани по някакъв начин с тайнствения келтски култ „отрязана глава“? Мартино предполагаше, че култът може да има пръст в бързото унищожаване на укрепеното селище. Ето защо бе наредил на другите членове на екипа да го предупреждават веднага щом открият някакъв череп и ръководеше лично разкопките. От опит знаеше, че нито една следа, колкото и незначителна да е тя, не бива да бъде пренебрегвана. Какво е разположението на находката? Какви артефакти или фрагменти са намерени в близост? Има ли признаци за друг доказателствен материал в земята наоколо? Подобни неща не можеха да се оставят в ръцете на дипломант, дори и толкова талантлив като Ивет Дьобре.

Двамата стигнаха до един изкоп, дълъг около два метра и широк две-три педи. Мартино се спусна в него, като внимаваше да не изрони околната пръст. От твърдата почва на дъното се подаваше лесно различимата форма на човешки нос. Професорът извади от задния си джоб малък копач и четка и се залови за работа.

През следващите шест часа не излезе от изкопа. Ивет седеше с кръстосани крака до ръба. От време на време му предлагаше минерална вода или кафе, но той отказваше. През няколко минути някой от членовете на екипа идваше да попита напредва ли работата. Въпросите им се посрещаха с мълчание. От изкопа се чуваше само шумът, издаван от копача на Мартино, бръсването с четката и странният звук, когато професорът издухваше с уста праха от находката.

Лицето бавно се показваше пред него от дълбините на древната почва: уста, разкривена от предсмъртната болка, склопени очи. Прониквайки все по-дълбоко в пръстта, откри, както бе очаквал, че главата се държи от ръка. Струпалите се до ръба на изкопа не осъзнаваха, че за Пол Мартино лицето представляваше нещо повече от артефакт от ценна историческа находка. Сред тъмната пръст професорът видя лицето на своя враг. „В някой близък ден — помисли си той — аз също ще държа в ръката си една отрязана глава“.

* * *

Бурята връхлетя откъм долината на Рона по обед. Носен от свирепия вятър, студеният дъжд зашиба разкопките като стрели на нападащи варвари. Мартино изпълзя от рова и забърза нагоре по хълма, където намери хората от екипа си да се гушат на завет до древния зид.

— Опаковайте багажа! — нареди им той. — Ще опитаме отново утре сутрин.

Професорът си взе довиждане и се насочи към паркинга. Ивет се отдели от другите и го последва.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Бих искал, но не мога.

— Защо не можеш?

— Заради поредния скучен прием във факултета — отговори Мартино. — Деканът поиска да присъствам.

— А утре вечер?

— Може би. — Той докосна ръката й. — Ще се видим сутринта.

На срещуположния край на стената имаше затревен паркинг. Новият мерцедес на Мартино се открояваше сред очуканите коли и мотоциклети на доброволците и останалите археолози, работещи на разкопките. Той седна зад волана и пое по шосе Д14 към Екс. Петнадесет минути по-късно спря на паркинга пред жилищната си кооперация, която се намираше точно до булевард „Кур Мирабо“, в самия център на града.

Беше изящна постройка от XVIII век с балконче с железен парапет на всеки прозорец и врата от лявата страна на фасадата, гледаща към улицата. Мартино взе пощата си от кутията и се качи до четвъртия етаж с тесничкия асансьор, от който се излизаше в малък вестибюл с мраморен под. Двете римски ситули^[3], които стояха отстрани на вратата му, бяха автентични, макар че на всеки, който се интересуваше за произхода им, се казваше, че са умело изработени копия.

Жилището, в което влезе, изглеждаше по-подходящо за ексски аристократ, отколкото за археолог и професор на непълен работен ден. Първоначално това бяха два отделни апартамента, но след крайно неочакваната смърт на своя съсед вдовец Мартино бе получил правото да ги събере в едно жилище. Всекидневната беше просторна, с висок таван и големи прозорци, гледащи към улицата. Мебелите бяха в провансалски стил, но не толкова груби като тези във вилата му в Лакоста. На едната стена висеше пейзаж на Сезан, на другата — два акварела на Дега. Две удивително запазени римски колони се издигаха около вратата за големия кабинет, където имаше неколкостотин монографии по археология и невероятна колекция от оригинални топографски бележки и ръкописи на едни от най-великите умове в тази област. Домът на Мартино бе неговото светилище. Той никога не канеше в него свои колеги, а само жени — напоследък единствено Ивет.

Професорът взе набързо душ и се преоблече в чисти дрехи. Две минути по-късно отново седеше зад волана на мерцедеса си, носейки се с голяма скорост по „Кур Мирабо“. Обаче не пътуваше към университета. Тъкмо обратното, той пресече града и зави по магистрала Q51 към Марсилия. Беше излъгал Ивет, и то не за пръв път.

* * *

Повечето жители на Екс имаха склонност да пренебрегват Марсилия. Пол Мартино пък винаги се чувстваше привлечен от нея. Пристанищният град, който гърците бяха нарекли Масалия, днес беше вторият по големина във Франция и си оставаше входният пункт за болшинството имигранти, повечето от които сега прииждаха от Алжир, Мароко и Тунис. Разделена почти наполовина от шумния булевард „Канбиер“, Марсилия имаше две различни лица. На юг от булеварда, в края на старото пристанище, се простираше приятен френски град с широки пешеходни зони, модерни търговски улици и широки тротоари, осеяни с кафенета на открито. На север бяха живописните квартали „Льо Пание“ и „Картие Белсюнс“. Тук човек можеше да поскита по павираните улички, слушайки само арабска реч. Чужденците и кореняците французи рядко се разхождаха след мръкване, защото ставаха лесна плячка за уличните престъпници.

Ала Пол Мартино нямаше такива опасения за сигурността си. Той остави мерцедеса си на булевард „Антен“, близо до стълбището, което водеше към гара „Сен Шарл“, и пое надолу по хълма към улица „Канбиер“. Преди да стигне оживената артерия, зави в тясна уличка, наречена „Рю де Конвалесан“. Широка колкото да мине една кола, тя се спускаше към пристанището в сърцето на „Картие Белсюнс“.

Нощният въздух над тъмната уличка бе изпълнен с мирис на дим от горящи въглища, куркума^[4] и едва доловимо на мед. Двама старци, седнали на тесни столове пред входа на евтин жилищен дом, които се редуваха да подръпват от едно наргиле, изгледаха с безразличие минаващия Мартино. Минута по-късно една спаднала футболна топка, сива като паважа, долетя от мрака и тупна пред него. Професорът с шут я запрати умело обратно в посоката, откъдето бе дошла. Улови я обуто в сандали момче, което, щом видя високия непознат мъж, облечен в западняшки дрехи, се обърна и изчезна зад ъгъла. Мартино сякаш видя самия себе си преди тридесет години. Мирис на въглищен дим, куркума и мед… За миг изпита усещането, че върви по улиците на Южен Бейрут.

Стигна до кръстовище. На единия ъгъл имаше щанд за дюнери, на другия — малко кафене, което предлагаше тунизийски ястия. Три момчета изгледаха предизвикателно Мартино от вратата на кафенето. Той им пожела на френски приятна вечер, после сведе поглед и зави надясно.

Уличката беше по-тясна от „Рю де Конвалесан“. По-голямата част от тротоара бе заета от сергии, отрупани с евтини килими и алуминиеви тенджери. На отсрещния й край имаше арабско кафене. Мартино влезе в него. В задната му част, близо до тоалетната, започваше тясно, неосветено стълбище. Той се заизкачва бавно в мрака. В края на стълбището имаше врата. Когато стигна до нея, тя рязко се отвори. Гладко обръснат мъж, облечен в галабия, излезе на площадката.

— Маа-салаамах! — рече той. Което означаваше: „Мир вам!“

— Ас-салаам алейкум!^[5] — отговори Мартино, като мина край мъжа и влезе в апартамента.