Даниъл Силва
Принцът на огъня (1)

1. Рим, 4 март

Имаше предупредителни знаци — бомбеният взрив в Центъра на еврейската общност в Буенос Айрес по време на Шабат^[1], причинил смъртта на осемдесет и седем души; взривът в истанбулската синагога, точно година по-късно, който уби още двадесет и осем души… Но въпреки това в Рим щеше да бъде балът, въвеждащ го в обществото, и пак Рим щеше да бъде мястото, където той остави визитната си картичка.

Впоследствие по коридорите и в кабинетите на началниците на прехвалената израелска разузнавателна служба имаше доста ожесточени спорове за това кога и къде е поставено началото на конспирацията. Предпазливият директор на службата — Лев Ахрони — щеше да твърди, че заговорът е замислен веднага след като Израелската армия нападна щабквартирата на Арафат в Рамала и открадна секретните му архиви. Но на легендарния израелски супершпионин Ари Шамрон това щеше да му се стори смешно, макар че той често не бе съгласен с Лев просто заради самия спорт. Единствено Шамрон, който се бе сражавал с отрядите Палмах по време на Войната за независимост и бе склонен да гледа на конфликта като на постоянно явление, интуитивно разбираше, че атентатът в Рим е бил вдъхновен от действия, станали преди повече от половин век. Накрая фактите щяха да докажат, че и Шамрон, и Лев са били прави. Междувременно, за да се осигурят спокойни условия за работа, те постигнаха съгласие за нов начален момент: деня, в който някой си господин Жан Люк бе пристигнал на хълмовете в областта Лацио и бе отседнал в една доста красива вила от XVIII век на брега на езерото Брачано.

За точната дата на пристигането му нямаше никакво съмнение. Собственикът на вилата — съмнителен белгийски аристократ, наречен мосю Лавал — заяви, че наемателят се е появил в два и половина следобед в последния петък на март. Учтивият и усърден млад израелец, който посети мосю Лавал в дома му в Брюксел, запита как е възможно да си спомня толкова точно датата. Белгиецът извади прекрасния си, подвързан с кожа бележник и посочи страницата, на която беше записано:_Среща с господин Жан Люк във вила Брачано, 2:30 ч., след което следваше точната дата_.

— Защо сте написали вила Брачано вместо само вилата — попита младият мъж, като държеше химикала си над отвореното си тефтерче.

— За да я различавам от вилата ни в Сен Тропе, португалската ни вила и хижата, която притежаваме в Швейцарските Алпи.

— Разбирам — кимна делово израелецът.

А мосю Лавал отчете, че в тона на посетителя му липсва смирението, което обхващаше повечето държавни служители, когато се изправеха пред много богати хора.

Какво друго си спомнял мосю Лавал за мъжа, наел неговата вила? Бил акуратен, интелигентен и извънредно възпитан. И поразително красив. А парфюмът му бил осезаем, но ненатрапчив. Дрехите му били скъпи, но семпли. Карал мерцедес и носел два големи куфара със златни закопчалки с марката на известна фирма. Предплатил в брой целия месечен наем, което обаче не било нещо необичайно в тази част на Италия. Бил добър слушател, на когото не било необходимо да се казва нещо по два пъти. Говорел френски с парижкия акцент на човек от богатите квартали. Изглеждал като мъжага, който може да се справи успешно при схватка с натрапници и който се отнася добре към жените.

— Личеше си, че е от знатно потекло — заключи Лавал с убедеността на човек, който знае какво говори. — Имаше аристократичен произход. Запишете това в тефтерчето си.

Постепенно щяха да излязат наяве допълнителни подробности за мъжа, наречен Жан Люк, макар че нито една от тях не беше в противоречие с ласкавия му образ, описан от мосю Лавал. Господинът не наел чистачка, но поискал градинарят да идва точно в девет часа и да си тръгва в десет. Пазарувал от близките магазини и ходел на църква в средновековното градче Ангуилара, разположено на брега на езерото. Прекарвал повечето време в обиколки из римските страни в Лацио и изглеждал особено заинтригуван от древния акропол в Черветери.

Ала някъде по средата на март изведнъж изчезнал. Дори мосю Лавал не беше сигурен за точната дата на заминаването му, защото бил информиран много по-късно в Париж от една жена, която се представила за личната секретарка на джентълмена. Макар и да оставали две седмици до изтичането на договора, красавецът не направил и намек за връщане на пари. По-късно същата пролет, когато белгиецът посетил вилата, изненадващо открил в една кристална купа на бюфета в трапезарията кратко благодарствено писъмце. Било написано на машина, а до него имало сто евро като компенсация за счупени винени чаши. Въпреки че след това в сервиза за вино не били открити никакви липси. Когато мосю Лавал опитал да се обади на секретарката на Жан Люк в Париж, за да върне парите, открил, че телефонът е изключен.

* * *

Около градините на Вила Боргезе има чисти булеварди и тихи, потънали в зеленина странични улички, които по нищо не приличат на тези в градския център — занемарени и претъпкани с туристи. Това са, уличките на дипломатите и финансистите, където автомобилите се движат спокойно и е изключено да чуеш нервно натискане на клаксон. Една от тези улички е задънена. Тя се спуска под лек наклон и завива надясно. Почти през целия ден тъне в сянка, хвърляна от огромните пинии и евкалиптови дървета, които се извисяват над вилите. Тесният тротоар е напукан от корените на дърветата и е застлан с борови иглички и сухи листа. В края на улицата има дипломатически комплекс, укрепен по-здраво от повечето подобни места в Рим.

Оцелелите и свидетелите щяха да си спомнят за великолепието на тази сутрин в края на зимата: светла и ясна, толкова студена на сянка, че чак да затрепериш, и така топла на слънце, че да разкопчаеш палтото си и да помечтаеш за обяд на открито. Петъчният ден допринасяше допълнително за по-спокойната атмосфера. В дипломатическия квартал на Рим това беше сутрин, в която да се насладиш по-продължително на чаша капучино, да направиш преценка на живота си и да поразмишляваш за собствената си тленност. Размотаването из кафенетата беше толкова приятно, че много светски срещи се отменяха, а голяма част от работата се отлагаше за понеделник.

На малката уличка близо до градините на Вила Боргезе нямаше никакви видими признаци за предстоящата катастрофа. Италианските полицаи и агенти по сигурността, които охраняваха укрепения комплекс, си бъбреха лениво на огрените от слънцето участъци. Като повечето дипломатически мисии в Рим, и тази официално включваше две посолства — едното работеше с италианското правителство, а второто — с Ватикана. И двете отвориха в установеното работно време, и двамата посланици бяха в кабинетите си.

В десет и петнадесет един трътлест йезуит се заклатушка надолу по хълма, стиснал кожена чанта в ръка. Тя съдържаше дипломатическа нота от Ватиканския държавен секретариат, осъждаща неотдавнашното нахлуване на Израелската армия във Витлеем. Куриерът представи документа на един чиновник от посолството и пъхтейки, се заизкачва обратно по хълма. Впоследствие текстът щеше да стане обществено достояние и неговият остър език щеше да постави временно в неудобно положение хората от Ватикана. Избраният от куриера момент обаче се оказа щастлив за него. Ако беше пристигнал пет минути по-късно, щеше да се изпари заедно с чантата си.

Но журналистите от италианския телевизионен екип, дошли да интервюират посланика за положението в Близкия изток, не се оказаха такива късметлии. Нито делегацията от местни евреи, дошли да подкрепят публичното заклеймяване от посланика на неонацистката конференция, насрочена за следващата седмица във Верона. Нито семейната двойка, разтревожена от новото надигане на антисемитизма в Европа, която смяташе да проучи какви са възможностите за емигриране в Израел. Четиринадесетте посетители стояха пред входа на посолството и чакаха да бъдат обискирани за оръжие от късо подстриганите здравеняци от охраната. В този момент белият камион направи десен завой, навлизайки в улицата без изход, и започна смъртоносния си курс към комплекса.

Повечето от насъбралите се, преди да го видят, чуха разтърсващия рев на дизеловия му двигател, който наруши утринното спокойствие. Италианските охранители млъкнаха и погледнаха недоумяващо към камиона. Всички от групичката, събрана пред входа на посолството, също извърнаха глави. Трътлестият йезуит, който чакаше на автобусната спирка на отсрещния край на улицата, вдигна очи от сутрешния брой на „Осерваторе Романо“ и се огледа за източника на шума.

Лекият наклон на улицата помогна на камиона да набере скорост за учудващо кратко време. На завоя тежкият му товар наклони силно каросерията на една страна. За момент изглеждаше, че ще се преобърне. Но после някак си се закрепи и с пълна газ се устреми към комплекса.

За миг всички видяха шофьора през предното стъкло. Беше млад и гладко избръснат. Очите му бяха ужасени, а устата му — полуотворена. Изглеждаше, като че ли си крещи нещо сам, настъпвайки до дупка педала. Незнайно защо чистачките работеха.

Охраната реагира незабавно. Някои се прикриха зад укрепените бетонни прегради, други се втурнаха да потърсят защита в караулките от стомана и стъкло. Двама полицаи откриха автоматичен огън по връхлитащия камион. По решетката му припламнаха искри от куршумите и предното стъкло се раздроби на парчета, но камионът продължи безпрепятствено да напредва чак до мястото на сблъсъка. След атентата израелското правителство щеше да похвали героизма, проявен от хората на италианските служби за сигурност през онази сутрин. Нито един от тях не бе напуснал поста си, макар че и да го бяха направили, съдбата им щеше да бъде абсолютно същата.

Експлозията се чу от площад „Свети Петър“ до Пиаца ди Спаня и до хълма Яникулум. Хората от горните етажи на сградите станаха свидетели на разтърсваща гледка: червено-оранжево огнено кълбо се издигна над северния край на Вила Боргезе, последвано от катраненочерен дим с формата на гъба. Ударната вълна изпотроши прозорците на миля от мястото на експлозията и витражите на една близка църква. Чинарите останаха без листа, птиците загинаха насред полет. Геолозите в станцията за сеизмичен контрол отначало се уплашиха, че Рим е разтърсен от земетресение.

Никой от агентите на италианските служби за сигурност не оцеля след взрива. Същата участ сполетя и четиринадесетте посетители, и служителите на посолството, чиито кабинети се оказаха най-близо до мястото, където експлодира камионът.

Малко по-късно ватиканският куриер, който бе запратен на земята от силата на взрива, видя една кола да завива с бясна скорост към задънената улица. Беше ланча, в нея имаше четирима мъже и той предположи, че е полицейски автомобил, пристигащ заради атентата. Свещеникът се изправи на крака и тръгна през гъстия черен дим към развалините с надеждата да помогне на някой ранен. Вместо това, пред очите му се разигра кошмарна сцена. Вратите на ланчата се отвориха едновременно и четиримата мъже, които бе помислил за полицаи, започнаха да обстрелват комплекса. Оцелелите служители, излизащи, залитайки, от горящите руини на посолството, бяха безмилостно покосени.

Стрелците спряха огъня точно по едно и също време и се напъхаха обратно в ланчата. Докато се отдалечаваха с мръсна газ от горящия комплекс, един от терористите насочи автомата си към йезуита. Свещеникът се прекръсти и се приготви да умре. Терористът обаче само се усмихна и изчезна зад димната завеса.