Даниъл Силва
Принцът на огъня (25)

25. Сен Дени, Северен Париж

Амира Асаф затвори вратата на апартамента. Коридорът — дълъг сив циментов тунел — тънеше в полумрак, осветяван единствено от случайно оцеляла примигваща неонова лампа. Тя буташе инвалидната количка към площадката с асансьорите. Някаква жена — мароканка, ако се съдеше по акцента й — крещеше на двете си малки деца. По-нататък три африкански момчета слушаха американски хип-хоп от портативна стереоуредба. „Това остана от френската империя — помисли си Амира. — Няколко острова в Карибско море и складове за хора в Сен Дени“.

Амира стигна до асансьорите и натисна бутона. Видя на светлинното табло, че едната кабина потегли нагоре. „Слава богу!“ — помисли си тя. Това бе част от пътуването, която бе изцяло под неин контрол — разнебитените стари асансьори на жилищния блок. По време на подготовката й на два пъти й се бе наложило да слезе пеша двадесет и три етажа, защото асансьорите не работеха.

Вратите се отвориха със скърцане. Тя вкара инвалидната количка в кабината и в лицето я блъсна непоносима смрад на урина. Когато потегли надолу, Амира се запита защо бедните пикаят в асансьорите си. Като се отвориха вратите, изкара количката във фоайето и си пое дълбоко дъх. Не беше кой знае колко по-добре. Чак когато излезе навън, на свежия студен въздух в четириъгълния вътрешен двор, успя да се отърве от миризмата.

В широкия двор, който се намираше в средата на четирите големи жилищни блока, имаше нещо, което напомняше за селските площади от Третия свят: групи мъже, разделени според националната си принадлежност, си говореха в студения здрач; жени носеха чанти с покупки; деца играеха футбол. Никой не обърна внимание на привлекателната млада палестинка, която буташе в инвалидна количка някаква превита фигура с неопределен пол и възраст.

Отне й точно седем минути, за да стигне до гарата на Сен Дени. Беше голяма гара — комбинация между РЕМ^[1] и обикновено метро. Поради пиковия час от изходите й се изсипваха огромни тълпи на улицата. Тя влезе в залата за билети и веднага забеляза двама полицаи — първото доказателство за обявената тревога. Беше гледала последните новини и знаеше, че охраната в метрото и по гарите в цялата страна бе засилена. Но дали знаеха нещо за Сен Дени? Дали търсеха жена инвалид, отвлечена предната нощ от психиатрична клиника в Англия? Продължи да върви.

— Извинете, госпожице.

Обърна се. Беше гаров служител, млад и услужлив, с безупречно изгладена униформа.

— Къде отивате?

Билетите бяха в ръката й, така че трябваше да отговори честно.

— Към РЕМ-а — отвърна, а после добави: — До Лионската гара.

Служителят се усмихна:

— Ей там има асансьор.

— Да, знам пътя.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Благодаря, справям се.

— Но моля ви — настоя той, — позволете ми.

„Ама че късмет! — помисли си Амира. — Един любезен гаров служител в цялата мрежа на метрото и той да е дежурен тази вечер в Сен Дени!“ Ако откажеше, щеше да изглежда подозрително. Кимна и му подаде билетите. Той я преведе през турникета^[2], после пресече претъпканата зала и стигна до асансьора. Спуснаха се мълчаливо до нивото на РЕМ-а. Служителят я отведе на нейния перон. За момент Амира се уплаши, че той възнамерява да остане, докато влакът пристигне. Най-накрая младият мъж й пожела приятна вечер и се отправи обратно нагоре.

Тя погледна към таблото с пристигащи влакове. Оставаха дванадесет минути. Погледна часовника си и пресметна — нямаше проблем. Седна на пейката и зачака. След дванадесет минути влакът влетя в гарата и спря. Вратите се отвориха със съскане. Амира се изправи и вкара инвалидната количка във вагона.