Даниъл Силва
Принцът на огъня (29)

29. Париж

— Добър вечер, Габриел.

Беше женски глас, шокиращо познат.

— Или може би трябва да те наричам хер Клемп? Това бе името, което използва, когато посети моя бар, нали? Както и когато претършува апартамента ми.

Мими Ферере. Малката луна.

— Къде е тя? Къде е Леа?

— Наблизо.

— Къде? Не я виждам.

— Ще разбереш след минута.

Той вдигна очи към таблото за заминаващите влакове. Часовникът показваше 18:59 часа. Двама войника минаха бавно покрай него, единият го погледна. Габриел се обърна и понижи глас:

— Казахте ми, че ако дойда, ще я оставите жива. А сега къде е тя?

— Всичко ще ти се изясни след секунди.

Гласът! Габриел се съсредоточи върху него. Той го отведе обратно в Кайро, във вечерта, която бе прекарал в бара в Замалек. Беше примамен там, за да прикачи подслушвателно устройство за телефона на Мими, така че да може да чуе разговора й с мъжа, наречен Тони, и да се добере до телефонния номер на апартамента в Марсилия. Ала не беше ли примамен там поради някаква друга причина?

Тя отново заговори, но гласът й бе заглушен от съобщението по гаровия високоговорител: Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Габриел покри с ръка микрофона на слушалката. Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д. Беше го чул по телефона, сигурен бе в това. Мими бе някъде на гарата. Той се извърна и зърна стройните й като на момиче бедра бавно да се отдалечават към изхода. От лявата й страна, с ръка, мушната в задния джоб на панталоните й, вървеше широкоплещест мъж с тъмна къдрава коса. Габриел бе видял същата походка в Марсилия по-рано тази сутрин. Халед бе дошъл до Лионската гара, за да стане свидетел на неговата смърт.

Той ги наблюдаваше как се измъкнаха през изхода.

Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.

Погледна към Палестина. Тя бе вперила очи в часовника. Съдейки по изражението на лицето й, сега тя знаеше, че Габриел й е казал истината. След няколко секунди щеше да стане шахид в отмъстителния джихад на Халед.

— Чуваш ли ме, Габриел?

Шум от улично движение: Мими и Халед бързо се отдалечаваха от гарата.

— Чувам те — отвърна той. — „И се питам защо ме настани на една маса с трима араби в твоя нощен клуб“.

Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д.

„Коловоз Д… Коловоз Д… Тохнит Далет…“

— Къде е тя, Мими? Кажи ми какво…

И тогава го видя — стоеше до щанда за вестници в източния край на перона. Куфарът му — правоъгълен, черен, с колелца, — същият като този на Габриел, беше изправен до него. Онази нощ в Кайро го наричаха Башир. Той пиеше уиски „Джони Уокър — черен етикет“ с лед и пушеше цигари „Силк Кът“. На дясната си китка носеше златен часовник „ТАГ Хойер“ и си падаше по една от сервитьорките на Мими. Башир беше също и шахид. След няколко секунди куфарът му щеше да експлодира и същото щеше да сполети няколко десетки хора около него.

Габриел погледна вляво към срещуположния край на перона: другият щанд за вестници, втори шахид с куфар, идентичен с неговия. Онази нощ го наричаха Наджи, „оцелелия“. Но не и тази вечер, Наджи.

На няколко метра от Габриел Тайиб си купуваше сандвич, който никога нямаше да изяде. Същият куфар, същият безжизнен поглед. Беше достатъчно близо, та Габриел можеше да види конфигурацията на бомбата. Черен кабел бе прекаран през едното рамо на сгъваемата дръжка. Предположи, че освобождаващият бутон на дръжката представлява и пусковото устройство. Натискаш бутона и той удря контактната пластина. Това означаваше, че тримата шахиди трябва да натиснат бутоните си едновременно. Но как щеше да им бъде даден сигналът? Часът, разбира се. Габриел погледна към очите на Тайиб и видя, че те бяха приковани върху дигиталния часовник на таблото за заминаващи. 18:59:28 часът.

— Къде е тя, Мими?

Разхождащите се войници минаха отново, бъбрейки си нехайно. Трима араби бяха влезли в гарата с куфари, пълни с експлозиви, но, изглежда, охранителните органи не ги бяха забелязали. Колко ли време щеше да отнеме на войниците да свалят от рамо автоматите си и да заемат позиция за стрелба? Ако бяха израелци — най-много две секунди. Но тези френски момчета? Времето им за реакция щеше да е по-дълго.

Погледна към Палестина. Тревогата й нарастваше. Очите й бяха влажни и нервно подръпваше дръжката на преметнатата си през рамо чанта. Обходи с поглед гарата, изчислявайки различните ъгли и линии на стрелбата.

Мими прекъсна мислите му:

— Чуваш ли ме?

— Чувам те.

— Както сигурно вече си се досетил, гарата ще бъде вдигната във въздуха. По мои изчисления ще разполагаш с петнадесет секунди. Алтернативата ти е следната: можеш да предупредиш хората около теб и да се опиташ да спасиш колкото може повече от тях, или егоистично да опазиш само живота на жена си. Но вероятно няма да можеш да направиш и двете, защото ако предупредиш хората, ще настъпи хаос и ти никога няма да успееш да изведеш съпругата си от гарата, преди бомбите да експлодират. Единственият начин да я спасиш е, като оставиш стотици други хора да умрат. Стотици, за да спасиш една човешка развалина. Изцяло морална дилема, нали?

— Къде е тя?

— Ти ми кажи.

— Коловоз Д — трескаво прошепна Габриел. — Коловоз Д.

— Много добре.

— Няма я там. Не я виждам.

— Огледай се по-добре. Петнадесет секунди, Габриел. Петнадесет секунди.

И връзката прекъсна.

* * *

Времето сякаш спря. Всичко му се виждаше като пейзаж, нарисуван в искрящата палитра на Реноар: шахидите — с очи, приковани в часовника на таблото за заминаващи влакове; войниците — с преметнати през рамо автомати; Палестина — стиснала здраво дамската си чанта, в която имаше деветмилиметров пистолет. И в центъра на всичко това видя красивата арабска девойка, която се отдалечаваше от една жена в инвалидна количка. На коловоза стоеше влакът, готов да тръгне за Марсилия, а на метър и половина от мястото, където жената чакаше да умре, бе отворената врата на последния вагон. Над главата му часовникът показваше 18:59:50. Мими го беше измамила, но Габриел знаеше по-добре от повечето хора, че десет секунди са цяла вечност. В рамките на десет секунди той бе последвал бащата на Халед в парижкия вътрешен двор и бе напълнил тялото му с единадесет куршума. В една снежна нощ във Виена за по-малко от десет секунди синът му бе убит и той загуби жена си завинаги.

Първото му движение бе толкова премерено и бързо, че сякаш никой не го забеляза. Ударът в главата на Палестина бе толкова силен, че когато дръпна чантата от рамото й, не бе сигурен дали тя още е жива. Докато момичето се свличаше в краката му, Габриел бръкна в чантата и сграбчи пистолета. Застанал пред снекбара, Тайиб — най-близкият до него шахид — не видя нищо, защото очите му бяха вперени в часовника. Габриел насочи оръжието си към атентатора и натисна спусъка два пъти. И двата изстрела уцелиха шахида в горната част на гърдите, като го запратиха назад, далече от куфара с експлозива.

Звукът от стрелбата, който отекна в просторната зала на гарата, възпроизведе ефекта, който Габриел очакваше. Хората на перона се наведоха или се проснаха на земята. На шест метра встрани двамата войника свалиха от рамо автоматите си. В двата края на перона шахидите Башир и Наджи все още стояха с приковани в часовника очи. Нямаше време и за двамата.

Той изкрещя на френски:

— Терорист! Залегнете! Залегнете!

Пред него се отвори полоса за обстрел, когато се прицели в Наджи. Френските войници, объркани от разиграващата се пред очите им сцена, се поколебаха. Габриел натисна спусъка, видя розовата искра, а после и Наджи, който описа една невидима спирала и се приземи, безжизнен, на перона.

Втурна се към коловоз Д, към мястото, където Леа седеше, изложена на идващата ударна вълна. Стисна здраво чантата на Палестина, защото там беше ключът за неговото бягство. Погледна за миг назад. Башир, последният от шахидите, се насочи към средата на гарата. Сигурно бе видял смъртта на двамата си другари; сега се опитваше да увеличи убийствената мощ на своята единствена бомба, като я постави в центъра на перона, където тълпата бе най-гъста.

Да спре сега означаваше сигурна смърт за него и за Леа, затова Габриел продължи да тича. Стигна до входа за коловоз Д и зави надясно. Перонът беше празен — стрелбата и неговото предупреждение бяха накарали хората да се качат във влаковете или да се спуснат към изхода на гарата. Беше останала само Леа, безпомощна и неподвижна.

Часовникът показа 19:00 часа.

Той сграбчи Леа за раменете и вдигна от количката тялото й, после направи един последен скок към вратата на чакащия влак, точно когато куфарът експлодира. Последва ярка светлина, силен гръм, изгаряща взривна вълна, която сякаш изцеди живота от тялото му. Полетяха отровни болтове и пирони, счупени стъкла и кръв.

* * *

Черен дим и непоносима тишина. Габриел се взря в очите на Леа. Те гледаха право в него, а погледът й бе странно ведър. Той прибра пистолета в дамската чанта, взе жена си на ръце и се изправи. Тя му се стори лека като перце.

Извън потрошения вагон се чуха първите писъци. Габриел се огледа. Прозорците и от двете страни бяха избити. Пътниците, които бяха останали по местата си, бяха нарязани от летящите стъкла. Видя най-малко шест души, които изглеждаха смъртно ранени.

Слезе по стъпалата и се отправи към перона. За секунди той беше станал неузнаваем. Вдигна очи и видя, че голяма част от покрива липсва. Ако бяха избухнали и трите бомби, вероятно цялата гара щеше да е в развалини.

Подхлъзна се и се строполи тежко на плочките. Перонът бе подгизнал от кръв. Навсякъде около него бяха разпръснати крайници и късове от човешка плът. Габриел се изправи на крака, вдигна Леа и се запрепъва напред. Не смееше да погледне върху какво стъпва. Подхлъзна се отново близо до телефонните кабини и съзря безжизнените очи на Палестина. Дали неговият удар я беше убил или шрапнел от бомбата на Тайиб?

Пак се изправи. Изходите на гарата бяха задръстени: ужасени пътници се опитваха да излязат, полицаи си проправяха път навътре. Ако се опиташе да мине оттам, имаше вероятност някой да познае в него мъжа, който стреля с пистолет, преди да избухне бомбата. Трябваше да намери друг изход. Спомни си как вървяха от колата към гарата, как изчакаха да се смени светлината на светофара на кръстовището на улица „Лион“ и булевард „Дидро“. Там имаше вход за метрото.

Понесе Леа към ескалатора, но той вече не работеше. Прекрачи два трупа и заслиза. В станцията на метрото цареше суматоха, крещяха пътници, слисани служители напразно се опитваха да овладеят положението. Следвайки табелите, Габриел тръгна през сводестите коридори към улица „Лион“. На два пъти го питаха дали се нуждае от помощ, но той само поклащаше глава и продължаваше напред. Лампите примигнаха и угаснаха, после по някакво чудо отново светнаха.

След две минути стигна до някакво стълбище. Заизкачва се упорито нагоре, докато най-накрая се озова навън, където ръмеше ситен студен дъжд. Беше излязъл на улица „Лион“. Погледна назад към гарата. Площадът пламтеше от светлините на линейките, а от покрива излизаше гъст дим. Той се обърна и тръгна.

— Добре ли сте, господине? Тази жена нуждае ли се от лекар? — попита го непознат мъж.

„Не, благодаря ви — помисли си Габриел. — Моля ви, само се махнете от пътя ми и дано онзи мерцедес да е още там“.

Зави на ъгъла, излезе на улица „Перо“ и забеляза автомобила. Това бе единствената грешка на Халед. Пренесе Леа през улицата. За момент тя уплашено се вкопчи в раменете му. Дали го позна, или го мислеше за някой санитар от болницата в Англия? Минута по-късно тя седеше на предната седалка и гледаше спокойно през прозореца, докато Габриел подкара колата към ъгъла на улица „Лион“. Той погледна наляво към горящата гара, после зави надясно и се понесе с пълна скорост по широкото авеню по посока на „Бастилията“. Отново бръкна в чантата на палестинката и извади мобилния й телефон. Докато заобиколи площад „Бастилията“, от булевард „Цар Саул“ се обадиха.