Даниъл Силва
Принцът на огъня (33)

33. Йерусалим

Дните му скоро започнаха да си приличат. Сутрин ставаше рано и сядаше в обновената кухня на Киара да пие кафе и да чете вестник. Статиите за аферата с Халед го потискаха. Вестник „Ха’арец“ кръсти аферата „Бънгългейт“. Службата изгуби битката си да задържи името на Габриел настрана от пресата. В Париж френските вестници обсипваха с въпроси правителството и израелския посланик в търсене на обяснение за мистериозните снимки, които се бяха появили в „Монд“. Външният министър на Франция — бивш поет, с винаги издухана от фризьор коса — наля масло в огъня, като изрази увереността си, че „действително може да е имало израелска намеса в холокоста на Лионската гара“. На следващия ден Габриел прочете с натежало сърце, че една еврейска пицария на улица „Рю де Розие“ е била опустошена от вандали. После банда френски младежи нападна малко момиче, което се прибирало от училище, и изряза свастика на бузата му. Киара обикновено ставаше един час след Габриел. Тя четеше за събитията във Франция по-скоро с тревога, отколкото с тъга. Веднъж дневно се обаждаше на майка си във Венеция, за да се увери, че семейството й е в безопасност.

В осем часа сутринта Габриел напускаше Йерусалим по улица „Баб ал Вад“, за да пропътува с колата си разстоянието, което го делеше от булевард „Цар Саул“. Разследванията на комисията се провеждаха в конферентната зала на най-горния етаж, така че на Лев да не му се налага да върви много, ако реши да присъства на някое от тях. Габриел, разбира се, беше главният свидетел. Поведението му от момента, в който се бе върнал в Службата, до мига, в който бе избягал от Лионската гара, беше разгледано в най-малки подробности. Въпреки опасенията на Шамрон, нямаше остри нападки. Резултатите от подобни разследвания обикновено бяха предопределени и Габриел разбра от самото начало, че няма да бъде превърнат в изкупителна жертва. От въпросите, които му задаваха членовете на комисията, ставаше ясно, че това е колективна грешка, простимо прегрешение, извършено от разузнавателната служба в отчаяния й опит да бъде избегната нова трагедия с много жертви. Въпреки това от време на време въпросите към него ставаха обвинителни. Не е ли имал Габриел подозрения за подбудите на Махмуд Арвиш? Или за лоялността на Дейвид Куинел? Нямало ли нещата да се развият различно, ако бе послушал хората от екипа си и се бе върнал, вместо да продължи с момичето? Ако не друго, тогава поне планът на Халед да унищожи доверието към Службата щял да се провали.

— Така е — отговори Габриел, — но съпругата ми щеше да е мъртва, а заедно с нея — и много повече невинни хора.

Един по един, останалите също бяха изправени пред комисията — първо Йоси и Римона, после Яков и накрая Дина, чиито открития бяха предизвикали първоначалното разследване за Халед. Габриел страдаше от факта, че ги вижда на подсъдимата скамейка. С неговата кариера беше приключено, но аферата „Халед“, както всички бяха започнали да я наричат, щеше да остави в досиетата им черно петно, което никога нямаше да бъде заличено.

Късно следобед, когато комисията се разпускаше, Габриел отскачаше с колата си до „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Понякога седяха в стаята й, а понякога, ако още не се беше стъмнило, той я настаняваше в инвалидната количка и я разхождаше бавно из двора на клиниката. Тя никога не пропускаше да му благодари за посещението и обикновено успяваше да размени няколко думи с него. Въображаемите й пътувания във Виена ставаха все по-редки, въпреки че Габриел никога не беше напълно сигурен какво става в главата й.

— Къде е погребан Дани? — запита го тя веднъж, докато седяха под зеления балдахин на един бор.

— На Маслиновия хълм^[1].

— Ще ме заведеш ли там някой път?

— Стига твоят лекар да ми позволи.

Веднъж Киара отиде с него до клиниката. Щом влязоха, тя седна във фоайето и му каза, че ще го изчака там.

— Не искаш ли да те запозная с нея? — Киара никога не се бе срещала с Леа.

— Не — беше отговорът й. — Мисля, че ще е по-добре да почакам тук. Не за мен, а за нея.

— Тя няма да разбере.

— Ще разбере, Габриел. Една жена винаги разбира, когато някой мъж е влюбен в друга.

Никога повече не се караха открито заради Леа. От този момент насетне битката им се превърна в тайно сражение, водено чрез продължително мълчание и двусмислени забележки. Всеки път, преди да си легне, Киара проверяваше дали документите са подписани. А начинът, по който се любеше с него, беше не по-малко красноречив от мълчанието й. „Моето тяло е непокътнато — сякаш му казваше тя. — Аз съм истинска, а Леа е само спомен“.

Апартаментът започна да им внушава чувство за клаустрофобия, затова взеха да се хранят навън. Някои вечери ходеха на улица „Бен Йехуда“, в „Мона“ — модерен ресторант, който на практика се намираше в избата на старата сграда на Художествената академия „Бетсал’ел“. Една вечер поеха с колата по шосе номер 1 и отидоха в Абу Гош, едно от малкото крайпътни арабски села, устояли на експулсирането съгласно „План Далет“. Вечеряха хуммус^[2] и печено на скара агнешко в един открит ресторант на селския площад. И за момент успяха да си представят колко различни можеха да бъдат нещата, ако дядото на Халед не беше превърнал пътя в смъртоносна зона. Киара отбеляза случая, като купи на Габриел скъпа гривна от един селски майстор на сребърни изделия. А на следващата вечер му купи от улица „Крал Джордж“ сребърен часовник, който да е в тон с гривната. Сувенири, нарече ги тя. Малки подаръци за спомен от мен.

Когато се прибраха вкъщи същата нощ, на телефонния им секретар имаше съобщение. Габриел го пусна и чу гласа на Дина Сарид, която му съобщаваше, че е намерила човек, който е бил в Самария в нощта на превземането й.

* * *

Следобед на следващия ден, като разпуснаха комисията, Габриел отиде с колата си до улица „Шейнкин“ и взе Дина и Яков, които го чакаха в едно открито кафене. Тримата се отправиха на север по крайбрежната магистрала в пепеляворозовата светлина на залеза, подминавайки градовете Херзлия и Нетания. Няколко мили след Кесария пред тях изникнаха склоновете на планината Кармел. Те заобиколиха залива Хайфа и продължиха към Акко. Докато пътуваха на север към град Нахария, Габриел се замисли за операция „Бен Ами“ и за нощта, в която една военна колона на Хагана е дошла по същия този път със заповед да унищожи арабските селища в Западна Галилея. Тогава забеляза странна сграда под формата на конус, изчистена и блестящо бяла, да се извисява над зеления клонак на една портокалова горичка. Той знаеше, че необичайната постройка е детският мемориал в „Яд Лейелед“ — музеят в памет на холокоста в кибуца Лохамей Ха’Гетаот. Селището било основано след войната от оцелели от въстанието във Варшавското гето. В съседство с кибуца, едва видими сред високата трева, бяха руините на Самария.

Габриел зави по един местен път и го последва във вътрешността на страната. Когато навлязоха в Ал Макър, здрачът бързо се сгъстяваше. Той спря на главната улица, като остави двигателя да работи, влезе в едно кафене и помоли съдържателя да го упъти към къщата на Хамза ал Самара. Настъпи момент на мълчание, през който арабинът от другата страна на плота преценяваше хладно Алон. Очевидно реши, че посетителят евреин е офицер от Шабак — впечатление, което Габриел не си даде труда да поправи. Съдържателят го изведе на улицата и ръкомахайки, му показа пътя.

Къщата беше най-голямата в селото. Изглежда, в нея живееха няколко поколения на фамилията Ал Самара, защото в малкия прашен двор си играеха цяла сюрия деца. В средата на двора седеше старец. Беше облечен в сива галабия и бяла кефия и пушеше наргиле. Габриел и Яков застанаха в незаградения край на двора и зачакаха разрешение да влязат. Дина ги чакаше в колата; Алон знаеше, че старецът никога няма да говори открито в присъствието на гологлава еврейка.

Ал Самара погледна към тях и им махна с ръка да се приближат. Каза няколко думи на най-големите деца и след миг в двора се появиха още два стола. Една жена, вероятно негова дъщеря, донесе три чаши с чай. Всичко това се случи още преди Габриел да е успял да обясни каква е целта на посещението им. Те поседяха известно време мълчаливо, като отпиваха от чая и слушаха бръмченето на цикадите в околните поля. В двора доприпка една коза и побутна леко с глава глезена на Габриел. Едно босо дете, облечено с дълга риза, прогони животното. Сякаш времето бе спряло своя ход. Ако не бяха електрическите крушки, които светнаха в къщата, и сателитната чиния върху покрива, на Габриел нямаше да му е трудно да си представи, че Палестина все още се управлява от Константинопол.

— Нещо нередно ли съм направил? — попита ги старецът на арабски. Това беше първото нещо, което би хрумнало на много араби при вида на двама яки държавни служители, дошли неканени в дома им.

— Не — успокои го Алон. — Просто искаме да поговорим с теб.

— За какво?

Щом чу отговора на Габриел, старецът подръпна замислено от наргилето си. Имаше хипнотични сиви очи и добре оформени мустаци.

— Откъде си родом? — попита го той.

— От Долината на Израил — отвърна Алон.

Ал Самара бавно кимна:

— А преди това?

— Моите родители са дошли от Германия.

Сивите очи на стареца се преместиха от Габриел към Яков.

— А ти?

— От Хадера съм.

— А преди?

— От Русия.

— Германци и руснаци — обобщи Ал Самара, поклащайки глава. — Ако не бяха германците и руснаците, все още щях да живея в Самария, а не тук, в Ал Макър.

— Бил си в селото в нощта на превземането му?

— Не точно. Разхождах се наблизо в полето. — Той направи пауза и добави заговорнически: — Бях с едно момиче.

— И кога започна нападението?

— Скрихме се в полето и видяхме как семействата ни се отправят на север, към Ливан. Забелязахме как еврейските сапьори взривиха домовете ни. Останахме в полето през целия следващ ден. Когато се мръкна отново, дойдохме тук, в Ал Макър. Но майка ми и баща ми, братята и сестрите ми — всички отидоха в Ливан.

— А момичето, с което си бил онази нощ?

— Тя ми стана съпруга. — Той си дръпна отново от наргилето. — Аз също съм изгнаник, но вътрешен. Все още притежавам нотариален акт за земята на баща ми в Самария, но не мога да се върна там. Евреите я конфискуваха и така и не си направиха труда да ме компенсират заради загубата ми. Представете си само кибуц, построен от оцелели от холокоста върху руините на едно арабско село.

Габриел погледна голямата къща.

— Добре си се устроил тук.

— Далеч по-заможен съм от онези, които отидоха в изгнание. С всички ни можеше да е така, ако не беше имало война. Не ви обвинявам за загубата си. Обвинявам арабските водачи. Ако хаджи Амин и останалите бяха приели подялбата, Западна Галилея щеше да е част от Палестина. Но те избраха войната и когато я изгубиха, започнаха да се оплакват, че арабите били жертви. Арафат направи същото в Кемп Дейвид, нали? Пропиля другата възможност за подялба. Започна друга война, а когато евреите му дадоха отпор, взе да се жалва, че той бил жертвата. Кога ще се поучим?

Козата се появи отново. Този път Ал Самара я цапардоса по носа с наргилето си.

— Разбира се, вие двамата не сте изминали целия този път дотук, за да чуете историята на един старец.

— Търся една фамилия от твоето село, но не знам името й.

— Ние всички се познавахме помежду си — рече Ал Самара. — Ако в момента вървяхме през руините на Самария, можех да ти покажа къщата си — както и тази на приятеля ми и на моите братовчеди. Кажи ми нещо повече за тази фамилия и аз ще се досетя за името й.

Габриел разказа на стареца нещата, които беше чул от момичето, докато изминаваха последните километри до Париж: че дядо й е бил старейшина на селото, не муктар, но все пак големец, и е притежавал четиридесет дунама земя и голямо стадо кози. Имал поне един син. След падането на Самария фамилията отишла на север — в Еин ал Хилве, в Ливан.

Ал Самара изслуша замислено обясненията на Габриел, но изглеждаше смутен. Той се извърна и извика към къщата. Появи се възрастна като него жена със забулено лице. Тя размени няколко думи със стареца, като внимателно отбягваше погледите на Габриел и Яков.

— Сигурен ли си, че са били четиридесет дунама? — попита Ал Самара. — Не тридесет или двадесет, а четиридесет?

— Така ми казаха.

Той подръпна замислено от наргилето си.

— Имаш право. Тази фамилия отиде в Ливан, в Еин ал Хилве. Но нещата се развиха лошо за нея по време на Ливанската гражданска война. Момчетата станаха бойци. Чух, че всички са загинали.

— Знаеш ли името на фамилията?

— Наричаха се Ал Тамари. Ако срещнеш някои от тях, предай им много поздрави от мен. Кажи им, че съм бил до къщата им. Обаче не им обяснявай за дома ми в Ал Макър. Това само ще разбие сърцата им.