Даниъл Силва
Принцът на огъня (30)

30. Париж

Ситният дъждец, който беше посрещнал Габриел при излизането му от Лионската гара, се бе превърнал в пролетен порой. Вече се бе стъмнило и той беше благодарен на тъмнината. Паркира колата в една тиха, потънала в зеленина улица близо до „Плас дьо Коломби“ и угаси двигателя. Заради тъмнината и проливния дъжд беше сигурен, че никой не може да го забележи. Избърса с ръка малък участък от замъгленото предно стъкло и погледна навън. Сградата, в която се намираше безопасният апартамент, се издигаше от другата страна на улицата. Познаваше добре жилището. Номерът на апартамента бе 4Б, а на табелката на звънеца с избледнели сини букви пишеше „Гузман“. Знаеше, че няма достатъчно безопасно място, на което да скрият ключа за жилището, което означаваше, че вратата трябва да бъде отключена предварително от човек от парижката централа. Обикновено подобни задачи се възлагаха на някой бодел — с този термин в Службата наричаха местните наемници, които вършеха черната работа по поддържането на една чужда база. Но десет минути по-късно Габриел с облекчение видя познатата фигура на Узи Навот, с червеникаворуса коса, прилепнала към голямата му обла глава. Парижкият катса мина с тежки крачки покрай прозореца на колата му, а в ръката си стискаше ключа за апартамента.

Навот влезе в сградата и малко по-късно прозорецът на четвъртия етаж светна. Леа се размърда. Габриел се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. Той се пресегна и хвана това, което бе останало от ръката й. Както обикновено, допирът до твърдата тъкан на белега го накара да усети ужасен студ. По време на пътуването Леа беше развълнувана. Сега изглеждаше спокойна, както при посещенията му в солариума. Габриел погледна отново към прозореца на четвъртия етаж.

— Ти ли си?

Стреснат от гласа й, той извърна глава към нея. Сигурно го направи твърде рязко, защото очите й внезапно се изпълниха с паника.

— Аз съм, Леа — отвърна тихо. — Аз съм, Габриел.

— Къде сме? — Гласът й беше слаб и сух, звучеше като шумолене на листа. Никога не я бе чувал да говори така. — Прилича ми на Париж. В Париж ли сме?

— Да, в Париж сме.

— Онази жена ме доведе тук, нали? Моята медицинска сестра. Опитах се да кажа на доктор Ейвъри… — Тя не довърши мисълта си. — Искам да се прибера вкъщи.

— Точно натам сме тръгнали.

— Към болницата?

— Към Израел.

На устата й трепна усмивка и тя стисна леко ръката му.

— Кожата ти пари. Добре ли си?

— Нищо ми няма, Леа.

Тя се умълча и се загледа през прозореца.

— Виж снега — рече след малко. — Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена.

Габриел се помъчи да си спомни кога за пръв път беше чул тези думи. По пътя от ресторанта до колата. Носеше Дани на раменете си. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди.

— Красив е — съгласи се той, опитвайки се гласът му да прозвучи бодро. — Само че ние не сме във Виена. В Париж сме. Спомняш ли си? Момичето те доведе в Париж.

Леа вече не го слушаше:

— Побързай, Габриел. Искам да говоря с майка си. Искам да чуя гласа й.

„Моля те, Леа! — помисли си той. — Съвземи се. Не си причинявай това“.

— Ей сега ще й се обадим — успокоително продума той.

— Провери дали коланът на Дани е стегнат достатъчно. Улиците са хлъзгави.

„Достатъчно е стегнат, Леа — беше й отговорил той онази нощ. — Карай внимателно към къщи“.

— Ще бъда внимателна — рече тя. — Дай ми целувка.

Той се наведе и притисна устни към обезобразената буза на Леа.

— Една последна целувка — прошепна тя.

После отвори широко очи. Габриел продължи да стиска покритата й с белези ръка, но извърна поглед.

* * *

Мадам Тузе подаде глава от апартамента си, когато Мартино влезе във фоайето.

— Професоре, слава богу, че сте вие. Умрях от притеснение. Бяхте ли там? Ужасно ли беше?

Мартино й обясни, че по време на експлозията се е намирал на неколкостотин метра от гарата. Да, беше ужасно, макар и не чак толкова, колкото се бе надявал. Гарата трябваше да бъде напълно унищожена от разрушителната сила на три куфара с бомби. Очевидно нещо се беше объркало.

— Току-що направих малко шоколад. Ще дойдете ли при мен да гледаме репортажите по телевизията? Мразя да следя подобни ужасии сама.

— Съжалявам, но имах ужасно дълъг ден, мадам Тузе. Смятам да си легна рано.

— Една от парижките забележителности е в руини. Коя е следващата, професоре? Кой би могъл да извърши подобно нещо?

— Мюсюлманите, предполагам, въпреки че човек никога не може да е сигурен за мотивите на някой, способен да извърши подобен варварски акт. Подозирам, че може никога да не научим истината.

— Мислите ли, че това е някаква конспирация?

— Пийте си шоколада, мадам Тузе. Ако се нуждаете от нещо, ще бъда на горния етаж.

— Лека нощ, професор Мартино.

* * *

Боделът — мароканският евреин Моше със светлокафяви очи — дойде в безопасния апартамент един час по-късно, защото живееше в „Маре“^[1]. Носеше две торби. В едната имаше дрехи, с които Габриел да се преоблече, а в другата — бакалски стоки за кухненския килер. Алон влезе в спалнята и свали облеклото, което му бе дало момичето в къщата в Мартиг, после остана дълго време под душа, гледайки как кръвта на жертвите на Халед изтича в канала. Сетне се преоблече в новите дрехи и прибра старите в торбата. Когато излезе от банята, във всекидневната цареше полумрак. Леа спеше на дивана. Габриел оправи юргана, с който бе завита, и отиде в кухнята. Навот стоеше пред готварската печка с решетеста лъжица в ръка и кърпа за подсушаване на съдове, затъкната в колана на панталона му. Боделът седеше на масата, загледан в чаша червено вино. Алон му подаде торбата с мръсните дрехи.

— Отърви се от тези неща — каза му той. — Хвърли ги някъде, където никой няма да ги намери.

Боделът кимна, после напусна безопасния апартамент. Габриел зае мястото му на масата и погледна към Узи. Парижкият катса беше дребен и набит мъж, не по-висок от него, но с широки рамене и едри ръце, които му придаваха вид на борец. На Габриел винаги му правеше впечатление приликата между Шамрон и Навот и подозираше, че Шамрон също я бе забелязал. В миналото Алон беше влизал в конфликти с Навот, но постепенно бе започнал да се отнася към по-младия агент като към човек, който си разбира напълно от работата. За последен път бяха работили заедно по аферата „Радек“.

— Атентатът ще предизвика истинска паника. — Узи подаде на Габриел чаша вино.

— Колко време имаха на разположение да реагират на предупреждението ни?

— Французите ли? Два часа. Премиерът се обадил лично на Грей Пупон^[2]. Той направил кратко съвещание и повишил степента на готовност срещу терористична заплаха на червена. Нищо ли не си чул?

Габриел каза на Навот за разваленото радио в колата.

— За пръв път усетих, че степента на готовност е повишена, когато влизах в гарата. — Той гаврътна част от виното. — Какво по-точно им е съобщил премиерът?

Узи предаде на Алон всички подробности от разговора, които му бяха известни.

— Как са обяснили присъствието ми в Марсилия?

— Казали са, че си по следите на човека, отговорен за бомбения атентат в Рим.

— Халед ли?

— Не мисля, че са били чак толкова подробни.

— Но защо са чакали толкова дълго, за да предупредят французите?

— Очевидно са се надявали, че ще се появиш. Освен това искали са да се уверят, че всички членове на марсилския екип са напуснали френската територия.

— А те спасили ли са се?

Навот кимна.

— Предполагам, че трябва да сме щастливи от факта, че премиерът се е обадил в Елисейския дворец — рече Габриел и разказа на Навот за тримата шахиди. — В Кайро седяхме на една маса. Убеден съм, че някой е направил хубава снимка на това събитие. Нагласена да изглежда така, сякаш съм замесен по някакъв начин в конспирацията.

Навот кимна към всекидневната:

— Тя ще яде ли нещо?

— Остави я да спи.

Узи сипа омлет в една чиния и я постави пред Габриел.

— Специалитет на заведението: гъби, грюйер^[3], пресни подправки.

— Не съм ял от трийсет и шест часа. Когато приключа с яйцата, мисля да изям и чинията.

Навот започна да чупи още яйца в купата, в която беше разбил предишните. Работата му бе прекъсната от примигващата червена лампичка на телефона. Той вдигна слушалката, остана заслушан за момент, после промърмори няколко думи на иврит и затвори. Габриел го изгледа с тревога.

— Обадиха се от булевард „Цар Саул“. Планът за бягство ще е готов след час.

* * *

В крайна сметка наложи се да чакат само четиридесет минути. Получиха плана в безопасния апартамент като кодиран факс — три листа текст на иврит, шифрован с Нака — оперативния код, който използваше Службата. Навот седна на кухненската маса до Габриел и се зае с разшифроването.

— В момента във Варшава каца самолет на Ел Ал — каза той.

— Полски евреи на посещение в старата си родина?

— Всъщност на посещение на местопрестъплението. Това е организирана обиколка на лагерите на смъртта. — Узи поклати глава. Той беше присъствал онази нощ в Треблинка заедно с Габриел и Радек и беше вървял сред пепелта до убиеца. — Не мога да проумея защо някой би пожелал да посети подобно място.

— Кога е обратният полет?

— Утре вечер. Една от пасажерките ще бъде помолена да изпълни доброволно доста специална задача — да се завърне у дома с фалшив израелски паспорт, но от друго място.

— И Леа ще се качи в самолета вместо нея?

— Точно така.

— А на булевард „Цар Саул“ разполагат ли с такава доброволка?

— Кандидатките всъщност са три. В момента правят окончателния избор.

— Как ще обяснят състоянието на Леа?

— Със заболяване.

— Как ще я отведем до Варшава?

— Ние ли? — Навот поклати глава. — Ти се прибираш у дома по друг маршрут: по суша до Италия, оттам ще те вземат през нощта от плажа във Фиумичино. Мястото, изглежда, ти е познато.

Габриел кимна. Познаваше добре крайбрежието.

— И така, как ще стигне Леа до Варшава?

— Аз ще я заведа. — Узи съзря несъгласието в очите на Габриел и побърза да го успокои: — Не се притеснявай, няма да позволя да се случи нещо на жена ти. Ще я придружа в пътуването й със самолета до вкъщи. С нас ще летят трима лекари. Тя ще бъде в добри ръце.

— А когато пристигне в Израел?

— Там ще я поеме екип на психиатрична клиника „Маунт Херцел“.

Алон се замисли за момент. Нямаше как да възрази срещу този план.

— Как ще се прехвърля през границата?

— Помниш ли фолксвагена — буса, който използвахме в аферата „Радек“?

Габриел се досети, че зад сгъваемото легло в задната му част имаше тайник. Там бяха скрили упоения Радек, за да може Киара да го прекара през австро-чешката граница.

— След приключването на операцията го върнах в Париж — обясни Навот. — Скрит е в един гараж в Седемнадесети район.

— Обезпаразити ли го?

Узи се засмя.

— Чист е — отговори му той. — И което е по-важно — ще ти помогне да минеш през границата и да отидеш във Фиумичино.

— Кой ще ме закара до Италия?

— Моше може да свърши това.

— Та той е още дете.

— Моше знае как да се грижи за себе си — успокои го Навот. — Освен това нима има по-подходящ човек от Мойсей^[4], който да те отведе у дома, в Обетованата земя?