Даниъл Силва
Принцът на огъня (15)

15. Марсилия

За втори път в рамките на десет дни Пол Мартино пропътува разстоянието от Екс ан Прованс до Марсилия. Той отново влезе в кафенето на малката пресечка на „Рю де Конвалесан“ и изкачи тясното стълбище до апартамента на първия етаж. И пак бе посрещнат на площадката от мъжа в роба, който му заговори тихо на арабски. Седнаха на пода в малката всекидневна, подпрени на копринени възглавници. Домакинът бавно натъпка с хашиш наргилето и доближи до него запалена кибритена клечка. В Марсилия той бе познат като Хаким ел Бакри, скорошен имигрант от Алжир. Мартино го познаваше с друго име — Абу Садик. Обаче не го назоваваше с него, както и Абу Садик не го наричаше с името, дадено му от истинския му баща.

Абу Садик дръпна здраво от мундщука на наргилето, после го подаде на Мартино. Той, на свой ред, смукна дълбоко и изкара дима през ноздрите си. След това изпи последната глътка от кафето си. Забулена жена отнесе празната чашка и му предложи друга. Когато Пол поклати глава, тя тихо излезе от стаята.

Мартино притвори очи, когато вълната на насладата премина през цялото му тяло. „Арабски обичай! — помисли си той. — Малко пушене, чаша сладко кафе, раболепието на жена, която си знае мястото в живота“. Макар да бе отгледан и възпитан като французин, във вените му течеше арабска кръв и най-добре му прилягаше арабският език — поетичен език, пропит от завоевания и страдания. Имаше време, когато раздялата с народа му беше непоносимо тежка. В Прованс бе заобиколен от хора като него и въпреки това не можеше да общува с тях. Сякаш беше осъден да се скита сред себеподобните си като прокълнат дух сред живите. Само тук, в малкия апартамент на Абу Садик, можеше да се държи естествено. Садик разбираше това и вероятно поради тази причина не бързаше да заговори по работа. Той добави хашиш в наргилето и запали нова клечка.

Пол си дръпна отново, този път по-дълбоко, и задържа дима, докато изпита чувството, че дробовете му ще се пръснат. Умът му започна да блуждае. Видя Палестина не със собствените си очи, а както му бе описана от онези, които действително я бяха виждали. Като баща си, Мартино никога не бе стъпвал там. Лимонови дръвчета и маслинови горички — ето какво си представяше. Бистри извори и кози, катерещи се по жълтеникавокафявите хълмове на Галилея. „Нещо като Прованс — помисли си той — преди пристигането на гърците“.

Картината се разсея и Пол се видя да се разхожда сред келтски и римски руини. Пристигна в някакво село от Крайбрежната равнина в Палестина. Бяха го наричали Бейт Сайед. Сега там нямаше нищо, освен отпечатък от нечия стъпка на прашната земя. В халюцинацията си Мартино падна на колене и заби лопатата си в земята. Но не откри нищо — нямаше сечива или гърнета, монети или човешки останки. Сякаш хората просто се бяха изпарили.

Насили се да отвори очи. Видението постепенно изчезна. Мисията му скоро щеше да приключи. Убийците на баща му и дядо му щяха да бъдат наказани и законното му право — върнато. Пол беше убеден, че няма да прекара последните дни от живота си като французин в Прованс, а като арабин в Палестина. Народът му, изгубен и разпилян, щеше да се завърне в своята родина и Бейт Сайед щеше да възкръсне. Дните на евреите бяха преброени. Щеше да ги постигне участта на всички, които бяха дошли в Палестина преди тях: гърци, римляни, персийци, асирийци, турци и британци. Скоро щеше да прави своите разкопки сред руините на еврейските селища. Мартино беше сигурен в това.

Абу Садик го дърпаше за ръкава на ризата и го викаше с истинското му име. Пол бавно обърна глава и го изгледа с полуотворени очи.

— Наричай ме Мартино — каза той на френски. — Аз съм Пол Мартино. Доктор Пол Мартино.

— За момент беше много далеч.

— Бях в Палестина — прошепна Пол. Говореше забавено под въздействието на наркотика. — В Бейт Сайед.

— Скоро всички ще бъдем там — каза Абу Садик.

Мартино се усмихна — спокойно и уверено. Буенос Айрес, Истанбул, Рим — три атентата, всичките безупречно планирани и изпълнени. Групите бяха доставили експлозивите при целите и бяха изчезнали безследно. Пол бе маскирал всяка от операциите като археологическа дейност и бе действал чрез посредник. Абу Садик се занимаваше с акцията в Париж. Мартино я бе замислил и организирал, а Садик от своето кафене в квартал „Белсюнс“ местеше пешките по негова команда. Когато всичко свършеше, Абу щеше да бъде сполетян от същата съдба като всички други, които Мартино бе използвал преди това. Той се бе поучил от грешките на предците си. Никога нямаше да позволи да бъде погубен от арабски предател.

Домакинът подаде наргилето на госта си, но той отказа, вдигайки ръка. После с бавно кимване го подкани да докладва накратко за последния етап от подготовката. През следващия половин час Мартино остана мълчалив, докато Абу Садик го запознаваше с местоположението на екипите, с адресите в Париж, където бяха оставени куфарите със състоянието на тримата шахиди. Домакинът млъкна, докато забулената жена наливаше още кафе. Когато тя излезе, той спомена, че последният член на екипа ще пристигне в Марсилия след два дни.

— Тя иска да те види — добави той. — Преди операцията.

Мартино поклати глава. Познаваше девойката — някога бяха любовници. Знаеше защо иска да го види, но по-добре беше сега да не бъдат заедно. Иначе Пол можеше да размисли за съдбата, която бе планирал за нея.

— Придържаме се към първоначалния план — каза той. — Къде ще се срещна с момичето?

— В интернет клуба, който гледа към пристанището. Знаеш ли го?

Мартино кимна утвърдително.

— Тя ще бъде там в дванадесет и тридесет.

Точно тогава от минарето на джамията, която се намираше нагоре по улицата, мюезинът призова правоверните за молитва. Мартино затвори очи, докато познатите думи се лееха над него.

Аллах е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах и свидетелствам, че Мохамед е негов роб и пратеник. Елате за молитва. Преуспявайте. Аллах е най-велик. Няма друг бог, освен Аллах.

Когато призивът за молитва свърши, той се изправи и се приготви да тръгва.

— Къде е Хадави? — попита Мартино.

— В Цюрих.

— Той ни е нещо като бреме, не мислиш ли?

Абу Садик кимна.

— Искаш ли да го преместя?

— Не — отвърна Пол. — Просто го убий.

* * *

Главата на Мартино се проясни, докато стигна до „Плас дьо ла Префектюр“. „Колко са различни нещата в този край на Марсилия!“ — помисли си той. Улиците бяха по-чисти, магазините — по-многобройни. Археологът в него можеше да размишлява за природата на двата свята, които съжителстваха в този старинен град. Единият се бе съсредоточил върху набожността, другият — върху консумацията. Единият имаше много деца, другият ги смяташе за финансово бреме. Мартино бе убеден, че не след дълго французите щяха да бъдат малцинство в собствената си страна, заселници в собствената си земя. Скоро — след век или малко повече — Франция щеше да бъде мюсюлманска държава.

Той зави по булевард „Сен Реми“. С три платна и разделена по средата от платен паркинг, улицата се изкачваше към малък зелен парк с изглед към пристанището. Сградите от двете й страни бяха еднакво високи и построени от великолепен вулканичен камък. Железни решетки покриваха прозорците на партера. В много от тях се помещаваха фирмени офиси — адвокатски кантори, лекарски кабинети, агенции за недвижимо имущество, а нагоре по улицата имаше няколко банки и голям магазин за вътрешно обзавеждане. В най-долния й край пък, там, където бе началото на „Плас дьо ла Префектюр“, имаше два павилиона, разположени един срещу друг. Единият продаваше вестници, а другият — сандвичи. През деня на улицата ставаше малък пазар, но сега се бе здрачило и продавачите бяха прибрали сирената и зеленчуците си и се бяха разотишли по домовете си.

Сградата с номер 56 беше само жилищна. Фоайето бе чисто, стълбището — широко, с дървен парапет и нова пътека на стълбите. Апартаментът беше празен, с изключение на една бяла кушетка и телефон на пода.

Мартино се наведе, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му телефонен секретар — точно както бе очаквал.

— В Марсилия съм. Обади ми се, когато можеш.

Затвори телефона и седна на кушетката. Усети натиска на пистолета отзад на кръста си. Протегна се и го измъкна от колана на дънките си. Деветмилиметров „Стечкин“ — пистолетът на баща му. В продължение на много години след смъртта му в Париж той бе събирал прах в полицейския архив като улика за съдебен процес, който никога не се състоя. През 1985 година един агент от френското разузнаване бе отнесъл тайно пистолета в Тунис и го бе подарил на Арафат. Той пък го даде на Мартино.

Телефонът иззвъня. Мартино вдигна слушалката.

— Мосю Веран?

— Мими, любов моя! — възкликна Пол. — Толкова се радвам да чуя гласа ти.