Даниъл Силва
Принцът на огъня (23)

23. Йерусалим

Членовете на ВАРАШ се събраха отново, но този път лично в кабинета на министър-председателя. Сводката с най-новата информация на Лев трая само минута, защото нищо не се бе променило след последната им видеосреща. Само времето бе напреднало. Сега в Тел Авив беше пет часът следобед, а в Париж — четири. Лев искаше да вдигне тревога.

— Трябва да приемем, че след три часа ще има голяма терористична атака във Франция, вероятно в Париж. И един от нашите агенти ще бъде там по време на погрома. Предвид ситуацията, опасявам се, че нямаме друг изход, освен да уведомим французите.

— А какво ще стане с Габриел и съпругата му? — попита Моше Ярив от Шабак. — Ако французите обявят повсеместна тревога, Халед може да види в това причина да убие и двамата.

— Той не се нуждае от поводи — намеси се Шамрон. — Всъщност точно това възнамерява да направи. Лев е прав. Трябва да кажем на французите. Нито морално, нито политически имаме друг избор.

Премиерът размърда притеснено огромното си тяло на стола.

— Но аз не мога да им кажа, че сме изпратили екип от агенти в Марсилия да убият палестински терорист.

— Не е и необходимо — поясни Шамрон. — Ала както и да постъпим, последиците ще бъдат лоши. Подписали сме договор с французите да не действаме на територията им, без първо да сме се допитали до тях. Това е споразумение, което непрекъснато нарушаваме с мълчаливото съгласие на нашите събратя от Френските тайни служби. Но мълчаливото съгласие е едно, а съвсем друго — да те спипат на местопрестъплението.

— Тогава какво да им кажа?

— Препоръчвам да се придържаме колкото може по-близо до истината. Ще им обясним, че един от нашите агенти е бил отвлечен от палестинска терористична група, действаща в Марсилия. Той е бил там във връзка с разследване на бомбения атентат на нашето посолство в Рим. Ще им кажем, че имаме достоверно доказателство, че Париж ще бъде мишена на атака тази вечер в седем часа. Кой знае — ако французите вдигнат достатъчно силна тревога, това може да принуди Халед да отложи или да прекрати нападението.

Министър-председателят погледна към Лев:

— Какво е положението с останалата част от екипа?

— „Фиделити“ е извън френските териториални води, а всички останали са прекосили границите. Единствено Габриел все още е на френска земя.

Премиерът натисна един бутон на телефонния пулт.

— Свържи ме с френския президент. Осигури и преводач. Не искам да има и най-малка грешка.

* * *

Президентът на Франция в този момент имаше среща с германския канцлер в Салона с портретите в Елисейския дворец. Един адютант се промъкна тихо в стаята и прошепна няколко думи на ухото му. Държавният глава не можа да прикрие раздразнението си, че е обезпокоен от човек, когото мрази.

— Належащо ли е да се чуем веднага?

— Той каза, че е въпрос от първостепенна важност за сигурността ни.

Президентът се изправи и погледна към госта си:

— Бихте ли ме извинили, господин канцлер?

Висок и елегантен в своя тъмен костюм, французинът последва своя адютант в една усамотена стая. Минута по-късно разговорът бе прехвърлен там.

— Добър ден, господин премиер. Да приема ли, че обаждането ви не е от светско естество?

— Не, господин президент, не е. Опасявам се, че съм осведомен за сериозна заплаха срещу вашата страна.

— Предполагам, заплахата е терористична, нали?

— Така е наистина.

— И колко скорошна е? След седмици? Дни?

— След часове, господин президент.

— Часове ли? Защо ми съобщавате едва сега?

— Самите ние току-що бяхме осведомени.

— Знаете ли някои подробности за терористичната акция?

— Само часа. Смятаме, че палестинска група възнамерява да нанесе удар тази вечер в седем часа. Париж е най-вероятната мишена, но не сме съвсем сигурни.

— Моля ви, господин премиер! Кажете ми всичко, което знаете.

Министър-председателят говори около две минути. Когато свърши, президентът попита:

— Защо имам чувството, че ми се казва само част от истината?

— За съжаление само това ни е известно.

— Защо не ни уведомихте, че сте преследвали заподозрян на френска територия?

— Нямаше време за формалните консултации, господин президент. Беше от категорията спешни преследвания.

— А италианците? Информирахте ли ги, че имате заподозрян за бомбения атентат, който бе извършен на тяхна територия?

— Не, господин президент, не сме.

— Каква изненада! — каза французинът. — Имате ли снимки, които могат да ни помогнат да идентифицираме потенциалните атентатори?

— Страхувам се, че не.

— Предполагам, няма да си направите труда да изпратите снимка и на липсващия ви агент.

— При тези обстоятелства…

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза президентът. — Ще изпратя моя посланик в кабинета ви. Уверен съм, че той ще получи пълна и достоверна информация.

— Ще я получи, сир.

— Нещо ми подсказва, че ще има неприятни последици от този случай, но ще започнем от най-важното. Ще държим връзка.

— Успех, господин президент!

Френският лидер тресна телефонната слушалка и погледна към адютанта си.

— Събери незабавно група „Наполеон“! — нареди той. — Аз ще се оправя с канцлера.

* * *

Двадесет минути след като затвори, президентът на Франция седна в обичайното си място пред заседателната маса в салон „Мюра“. Около нея се бяха събрали членовете на група „Наполеон“ — специалният екип, в който влизаха висши офицери от разузнавателната служба и службата по сигурността, както и някои министри. Тази група бе сформирана за борба с непосредствени заплахи срещу сигурността на Франция. Министър-председателят се бе разположил на срещуположния край на масата. Между двамата мъже стоеше богато украсен двустранен месингов часовник. Той показваше шестнадесет часа и тридесет и пет минути.

Президентът откри събранието с кратък преразказ на това, което току-що бе научил. Последваха няколко минути в разгорещена дискусия за източника на информацията, защото израелският премиер беше особено непопулярен в Париж. Все пак накрая всички членове на екипа стигнаха до заключението, че заплахата е доста правдоподобна, за да бъде пренебрегната.

— Очевидно, господа, трябва да повишим степента на готовност и да вземем предпазни мерки — заяви президентът. — Каква степен на готовност ще обявим?

След атаките на „Ал Кайда“ срещу Световния търговски център и Пентагона правителството на Франция бе разработило четиристепенна система с цветни кодове, подобна на тази в Съединените щати. Този следобед степента беше оранжева, тоест втора, като имаше само една по-ниска — жълтата. При третата степен — червената — автоматично се затваряха големи участъци от въздушното пространство и се задействаха допълнителни предпазни мерки за някои значими за Франция обекти, като Лувъра и Айфеловата кула. Най-високата степен — алената — практически затваряше границите на страната и спираше водоснабдяването и енергоснабдяването. Нито един от членовете на група „Наполеон“ не беше готов да направи това въз основа на предупреждение от израелците.

— Цел на атаката вероятно ще бъдат евреи — заяви министърът на вътрешните работи. — Дори и да е от мащаба на атентата в Рим, това не оправдава повишаване на готовността на четвърта степен.

— Съгласен съм — каза президентът. — Ще я повишим на червена.

Пет минути по-късно, когато срещата на група „Наполеон“ бе закрита, френският министър на вътрешните работи излезе от салон „Мюра“, за да се изправи пред камерите и микрофоните на журналистите.

— Дами и господа — започна той, — правителството на Франция получи достоверна информация за надвиснала терористична атака срещу Париж тази вечер…

* * *

Жилищната кооперация се намираше на „Рю дьо Сол“, в тихия северен край на Монмартър, няколко пресечки встрани от туристическото стълпотворение край църквата „Сакре Кьор“. Апартаментът беше малък, но удобен. Отлична квартира за случаите, когато работни или любовни занимания довеждаха Пол Мартино от Прованс в столицата. След като пристигна в Париж, той бе отишъл да обядва със свой колега от Сорбоната в квартала на Люксембургската градина. После прескочи до „Сен Жермен“^[1] за среща с бъдещия издател на книгата му за историята на Прованс от предримската епоха. В шестнадесет часа и четиридесет и пет минути пресече тихия двор и влезе във фоайето. Когато прекрачи прага, портиерката, мадам Тузе, подаде глава през вратата:

— Bonjour, професор Мартино.

Той я целуна по напудрените бузи и й поднесе букет от лилии, които бе купил от сергия на ул. „Коленкур“. Мартино никога не идваше в парижкия си апартамент, без да донесе малък подарък на мадам Тузе.

— За мен ли са? — попита тя превзето. — Но нямаше нужда, професоре.

— Не можах да се сдържа.

— За колко време сте в Париж?

— Само за една нощ.

— О, колко кратко! Ще ви донеса пощата.

Портиерката се върна след минута с купчинка картички и писма, както винаги — прилежно завързани с парфюмирана розова панделка. Мартино се качи по стълбите до апартамента си. Включи телевизора, превключи на Канал 2 и отиде в кухнята да си направи кафе. През шума на течащата вода чу познатия глас на министъра на вътрешните работи на Франция. Затвори кранчето и спокойно влезе във всекидневната. Но остана там, замръзнал пред телевизионния екран, в продължение на десет минути.

Израелците бяха избрали да предупредят французите. Мартино бе очаквал, че може да прибегнат до това. Знаеше, че повишаването на степента на готовност означава промяна в охранителните мерки в критичните зони около Париж. Това развитие на събитията изискваше минимална промяна в неговите планове. Вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

— Бих искал да променя резервацията си.

— Вашето име?

— Доктор Пол Мартино.

— Номер на билета?

Мартино го продиктува.

— В момента сте включен в списъка на пътуващите от Париж до Екс ан Прованс за утре сутринта.

— Точно така, но се случи нещо непредвидено и трябва да се върна по-скоро от очакваното. Може ли да хвана някой по-ранен вечерен влак днес?

— Има свободни места за влака в деветнадесет часа и петнадесет минути.

— В първа класа ли?

— Да.

— Ще взема билет за него.

— Известно ли ви е предупреждението на правителството за евентуална терористична заплаха?

— Никога не се отнасям с доверие към подобни неща — отговори Мартино. — Освен това, ако спрем да живеем, терористите ще спечелят, нали?

— Колко е вярно наистина!

Пол чу почукването по компютърна клавиатура.

— Добре, господин Мартино. Резервацията ви е сменена. Влакът ви заминава в деветнадесет часа и петнадесет минути от Лионската гара.

Професорът затвори телефона.