Даниъл Силва
Принцът на огъня (4)

4. Венеция

Шамрон седна уморено на една църковна пейка и с обсипаната си с червеникавокафяви петънца ръка му направи знак да насочи под ъгъл флуоресцентната лампа. От метално куфарче извади кафяв хартиен плик и измъкна от него три снимки. Постави мълчаливо първата в протегнатата ръка на Габриел. Той я погледна и се видя как крачи до Киара в Кампо ди Гето Нуово. Разгледа спокойно снимката, сякаш беше картина, която се нуждае от реставрация, и се опита да определи кога е била направена! Облеклото им, ярката следобедна светлина и сухите листа по паважа на площада подсказваха, че е било през есента. Шамрон обърна към него втората снимка — отново Габриел и Киара, този път в ресторанта, недалеч от дома им в „Канареджо“. Третата, на която Габриел излизаше от църквата „Сан Джовани Кризостомо“, накара гърба му да се вледени. „Колко пъти? — запита се той. — Колко пъти на площада ме е дебнал убиец, когато съм си тръгвал вечер от работа?“

— Това не може да продължава вечно — каза Ари. — Накрая ще те открият и тук. През годините си спечелил твърде много врагове. Както и аз.

Габриел върна снимките на Стареца. Киара седна до него. В тази обстановка и при това осветление тя му напомняше за Рафаеловата „Мадона Алба“. Тъмната й къдрава коса, сред която проблясваха кестеняви кичурчета, бе прихваната леко с шнола на тила и се разстилаше буйно по раменете й. Кожата й — мургава и с маслинен оттенък — сякаш сияеше. Тъмнокафявите й очи, изпъстрени със златисти точици, блестяха на светлината на лампата. Те обаче променяха цвета си според настроението й. По потъмнелия й поглед Габриел отгатна, че има още лоши новини.

Шамрон бръкна отново в куфарчето си.

— Това е досие, в което е изложена накратко кариерата ти, и то плашещо точно. — Млъкна за момент, след това обясни: — Да видиш цял един живот, сведен до низ от убийства, е доста мъчително. Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш?

Габриел кимна и протегна ръка. Ари не си бе направил труда да нареди досието да бъде преведено от арабски на иврит. В Долината на Израил имаше много арабски градове и села. Макар и да не говореше свободно, Габриел знаеше езика достатъчно, за да прочете описанието на собствените си подвизи.

Шамрон беше прав — по някакъв начин враговете му бяха успели да съберат впечатляващо пълна информация за неговата кариера. В досието се използваше истинското му име. Датата, както и причината за вербуването му, бяха точни, макар че му се приписваше убийството на осем членове на „Черният септември“^[1], а в действителност бе очистил само шестима. Няколко страници бяха посветени на ликвидирането на Халил ал Вазир, втория човек в ООП^[2], по-известен с бойното си име Абу Джихад. Габриел го беше застрелял в крайбрежната му вила в Тунис през 1988 година. Описанието на операцията беше предоставено от Ум Джихад — съпругата на Абу Джихад, която бе там онази вечер. Материалът за Виена беше кратък и достоен за внимание заради грубата си фактологическа грешка: „Съпруга и син, убити от бомба, поставена в колата, Виена, януари 1991 година. Заповедта за отмъщението е дадена от Абу Амар“. Абу Амар беше самият Ясер Арафат. Габриел винаги бе подозирал, че той лично е бил замесен. Досега обаче не бе виждал доказателство, което да го потвърди.

Той размаха страниците на досието.

— Откъде ги взе?

— От Милано — отвърна Шамрон. После му разказа за нахлуването и обиска в пансиона и за компютърния диск, открит в един от куфарите на заподозрените. — Като не можаха да пробият защитата, италианците се обърнаха към нас. Предполагам, трябва да се считаме за късметлии. Ако бяха успели да отворят този диск, щяха да разкрият за броени минути убийството в Рим отпреди тридесет години.

В досието фигурираше и информацията, че през 1972 година той бе застрелял резидента на „Черният септември“ Ваел Абу Цвайтер в жилището му в Рим. Това убийство — първото за Габриел — бе станало причина слепоочията му да побелеят буквално за една нощ. Той подаде досието на Шамрон.

— Какво знаем за мъжете, които са се криели в този пансион?

— На базата на пръстовите отпечатъци, открити по диска и в стаята, както и въз основа на снимките във фалшивите паспорти, успяхме да идентифицираме единия от тях. Дауд Хадави, палестинец, роден в бежанския лагер в Йенин. Беше лидер по време на първата интифада, лежа в затвора и излезе. На седемнадесетгодишна възраст се е присъединил към Фатах и когато Арафат дойде в ивицата Газа след Осло, Хадави отиде да работи за Ал-Амн Ал-Ра’изах, Президентската служба за сигурност. Може би познаваш тази организация с предишното й име, което използваше преди Осло: Форс 17, преторианската гвардия на Арафат. Любимите му главорези.

— Какво знаем още за Хадави?

Шамрон бръкна в джоба на палтото си за цигари, но Габриел го спря и му обясни, че димът е вреден за стенописите. Стареца въздъхна и продължи разказа си:

— Бяхме убедени, че е замесен в терористични операции по време на втората интифада. Включихме го в списъка на издирваните заподозрени, но палестинските власти отказаха да ни го предадат. Предположихме, че се крие в „Муката“ с Арафат и останалите ръководители на ООП. — „Муката“ бе името на укрепената военна резиденция на Ясер Арафат в Рамала. — Но когато нахлухме в нея при операцията „Защитен щит“, не открихме Хадави сред мъжете, които се укриваха там.

— Къде е бил?

— От Шабак^[3] и Аман^[4] предполагат, че е избягал в Йордания или Либия. Преровиха всички документи по случая в Службата. За съжаление установяването на местоположението на Хадави не беше сред приоритетите на Лев. Това се оказа много скъпа грешка.

— Хадави продължава ли да членува във Форс 17?

— Не е ясно.

— Сега поддържа ли връзка с Арафат?

— Все още не знаем.

— Смятат ли от Шабак, че Хадави е способен да организира подобно нещо?

— Едва ли… Считат го за изпълнител, но не и за ръководител. Атентатът в Рим е планиран и извършен от някой много умен човек, с огромен опит в мащабните терористични актове, които трябва да стреснат света.

— Като кого например?

— Точно това искаме да откриеш.

— Аз ли?

— Трябва да намериш зверовете, които са извършили това клане, и да ги унищожиш. Ще бъде точно като през седемдесет и втора, само че този път ти ще командваш вместо мен.

Габриел замислено поклати глава:

— Знаеш, че не съм разузнавач. Бях екзекутор. Нещо повече — това вече не е моя война, а на Шабак. Това е война на „Сайарет“^[5].

— Те се върнаха в Европа, а тя е територия на Службата. Това е твоя война — каза Шамрон.

— Защо ти не ръководиш екипа?

— Аз съм само съветник без никаква изпълнителна власт. — Гласът на Шамрон бе натежал от ирония. Той обичаше да играе ролята на унижен цивилен служител, който е бил пенсиониран преждевременно, макар че в действителност нещата бяха съвсем различни. — Освен това Лев няма да се съгласи.

— И той разреши на мен да ръководя екипа?

— Няма избор. Премиерът вече се изказа по въпроса. Разбира се, аз му подсказвах… — Шамрон се усмихна едва доловимо. — Но все пак Лев постави условие и за съжаление не бях в състояние да го оспоря.

— Какво е то?

— Настоява да се върнеш на щат и на пълен работен ден.

Габриел беше напуснал Службата след бомбения атентат във Виена. Следващите му мисии бяха по същество самостоятелни операции, ръководени от Шамрон.

— Иска да съм на щат в Службата, за да ме държи под контрол — досети се той.

— Мотивите му са твърде прозрачни. За човек от тайните служби Лев полага неимоверни усилия да прикрива собствените си следи. Не го приемай лично, той презира мен. Но ти, опасявам се, си виновен по презумпция.

Внезапно откъм улицата се разнесе врява — някакви деца тичаха и крещяха. Шамрон запази мълчание, докато шумът стихне. Когато заговори отново, в гласа му се долови тревога:

— Освен твоето досие, дискът съдържа още информация. Открихме също снимки от наблюдения и подробни анализи за няколко потенциални бъдещи цели в Европа.

— Какво представляват те?

— Посолства, консулства, офиси на „Ел Ал“, големи синагоги, центрове на еврейски общности, училища. — Последните думи на Шамрон отекнаха под купола на църквата, преди да заглъхнат. — Те отново ще ни ударят, Габриел. Можеш да ни помогнеш да ги спрем. Познаваш ги, колкото и всички други на булевард „Цар Саул“. — Той обърна поглед към олтарната картина. — Познаваш ги като мазките от четката на Белини.

Стареца погледна към Алон.

— Дните ти във Венеция свършиха. От другата страна на лагуната те очаква самолет. Ще се качиш на него — независимо дали ти харесва или не. Какво ще правиш след това — си е твоя работа. Можеш да отседнеш в някоя безопасна квартира и да размишляваш върху живота си или да ни помогнеш да открием тези убийци, преди да нанесат следващия си удар.

Габриел не можеше да подмине предизвикателството. Шамрон беше прав: нямаше избор, трябваше да замине. Обаче имаше нещо в самодоволния тон на Ари, което го дразнеше. Години наред той го бе увещавал да напусне Европа и да се върне в Израел, за да поеме управлението на Службата или поне да ръководи операциите. Габриел все пак усети, че Шамрон изпитва известно задоволство от създалата се ситуация. „Това си е чист макиавелизъм^[6]“, помисли си на шега той.

Изправи се и отиде до олтарната картина. Не можеше да става и дума да се опита да я завърши набързо. Фигурата на свети Кристофър с Младенеца, възседнал раменете му, все още се нуждаеше от сериозен ретуш. След това цялата картина трябваше да бъде покрита с лак. Това щеше да отнеме минимум четири, а може би дори шест седмици. Предположи, че Тиеполо ще бъде принуден да възложи реставрацията на някого другиго и от тази мисъл стомахът му се присви. Имаше и още нещо: Израел не беше наводнен с картини на стари италиански майстори. Най-вероятно никога повече нямаше да се докосне до творба на Белини.

— Моята работа е тук — заяви след дълго мълчание Габриел. Гласът му бе натежал от примирение.

— Не, твоята работа беше тук. Връщаш се у дома… — Шамрон се запъна. — … на булевард „Цар Саул“. В Ерец Израел!

— Но тогава Леа също ще дойде — отвърна Габриел. — Ще отнеме известно време за уреждане на формалностите. Дотогава искам да има човек в болницата. Не ме интересува, че в досието ми пише, че е мъртва.

— Вече изпратих агент по сигурността от лондонската ни централа.

Габриел погледна към Киара.

— И нея ще вземем — каза Шамрон, сякаш прочел мислите му. — Ще оставим, колкото е необходимо, един екип от службата по сигурността във Венеция да охранява семейството й и общността.

— Трябва да съобщя на Тиеполо, че напускам.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Дължа му поне това — твърдо заяви Габриел.

— Направи каквото трябва. Само че по-бързо.

— А какво ще стане с нещата ми в къщата?

— Хората от отдел „Изтегляне“ ще се погрижат за вещите ти. Когато приключат, от теб няма да има и следа тук. — Въпреки забележката на Габриел, Стареца си запали цигара. Той задържа за миг клечката пред лицето си, после я духна церемониално. — Ще бъде така, сякаш никога не си съществувал.

* * *

Шамрон му отпусна един час. С беретата на Киара в джоба на сакото си, Габриел се измъкна през задната врата на църквата и се запъти към Кастело. Беше живял там по време на чиракуването си и познаваше добре заплетените улички в сестиерата^[7], където туристите никога не стъпваха и много от къщите бяха необитаеми. Съзнателно избра обиколен маршрут, по който бе невъзможно някой преследвач да остане незабелязан. Веднъж дори нарочно се отби в един вътрешен двор, където можеше да се влезе и излезе само от едно място. След двадесет минути беше сигурен, че никой не го следи.

Офисът на Франческо Тиеполо се намираше в Сан Марко, на улица „Марзо“ 22. Габриел го завари, седнал зад голямата дъбова маса, която използваше като бюро. Беше привел огромното си туловище над купчина книжа. Ако не бяха лаптопът и електрическите лампи, можеше да мине за фигура от ренесансова картина. Той вдигна поглед към Габриел и му се усмихна. Заради рошавата му черна брада по улиците на Венеция туристите често го бъркаха с Лучано Павароти. Напоследък беше взел да позира за снимки, пеейки много фалшиво няколко стиха от Non ti scordar di me^[8].

Някога велик реставратор, сега Франческо беше бизнесмен. И наистина, реставраторската фирма на Тиеполо беше най-преуспяващата в цяло Венето^[9]. Той прекарваше по-голямата част от деня си да подготвя оферти за различни проекти или да води политически битки с венецианските чиновници, отговарящи за съхранението на художествените и архитектурните богатства на града. Веднъж на ден Франческо пристигаше в църквата „Сан Кризостомо“, за да подтиква своя даровит главен реставратор — непокорния и саможив Марио Делвекио — да работи по-бързо. Тиеполо беше единственият човек в света на изкуството, освен Джулиан Ишърууд, който знаеше истината за талантливия синьор.

Франческо предложи да отидат зад ъгъла да изпият по чаша Просено. Но след като долови явното нежелание на Габриел да напусне офиса, отвори бутилка Рипасо^[10], която взе от съседната стая. Габриел разгледа снимките в рамки, окачени на стената зад венецианското бюро. Имаше нова снимка на Тиеполо с неговия добър приятел — Негово Светейшество папа Павел VII. Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, преди неохотно да се премести във Ватикана, за да стане водач на един милиард римокатолици по света. Снимката показваше Франческо и папата, седнали в трапезарията на великолепния реставриран дворец на Тиеполо с изглед към Канале Гранде. Това, което не се виждаше обаче, бе, че в онзи момент Габриел също седеше до папата от лявата му страна. Преди две години с мъничко помощ от страна на Тиеполо той бе спасил живота на Негово Светейшество и бе премахнал сериозна заплаха срещу неговото папство. Надяваше се, че Киара и екипът от „Извеждане“ бяха намерили картичката, изпратена му от Светия отец през декември по повод на празника Ханука.

Тиеполо сипа от кървавочервеното вино в две чаши, подаде едната на Габриел и бързо отпи от своята, като почти я пресуши. Той беше педантично точен само в работата си. Във всичко останало — храна, напитки и многобройните му жени — Франческо беше склонен към екстравагантност и невъздържаност. Габриел се приведе напред и тихо му съобщи новината: враговете го бяха открили във Венеция и той нямаше друг избор, освен незабавно да напусне града. И то преди да завърши творбата на Белини. Франческо се усмихна мрачно и притвори очи:

— Няма ли друг начин?

Габриел поклати глава съжалително:

— Не, те знаят къде живея, къде работя.

— А Киара?

Габриел му отговори честно. Тиеполо на италиански беше uomo difiducia, тоест сигурен човек.

— Съжалявам за Белини, трябваше да завърша картината преди месеци! — въздъхна Габриел. И щеше да го направи, ако не беше аферата с Радек.

— Майната му на Белини! За теб се безпокоя. — Франческо се втренчи във виното си. — Марио Делвекио ще ми липсва, но Габриел Алон — още повече.

Габриел вдигна чашата си към него и отрони:

— Знам, че не съм в положение да моля за услуга… — Гласът му заглъхна.

Франческо погледна към снимката на Светия отец и каза:

— Ти спаси живота на моя приятел. Какво искаш?

— Завърши картината на Белини заради мен.

— Аз ли?

— Имахме един и същи учител. Умберто Конти добре те обучи.

— Така е, но знаеш ли откога не съм хващал четката?

— Ще се справиш чудесно. Повярвай ми.

— Учудващо е такова доверие в аванс, дадено от Марио Делвекио.

— Марио е мъртъв, Франческо. Него никога не го е имало.

* * *

Габриел вървеше към „Канареджо“ в сгъстяващия се мрак. Отклони се леко от маршрута си, за да може за последен път да мине през старото гето. На площада се загледа бащински към две момчета, облечени целите в черно, с рехави, неподрязани бради, които бързаха по паважа към йешива^[11]. Погледна часовника си. Беше минал един час, откакто бе оставил Шамрон и Киара в църквата. Обърна се и закрачи към къщата, където скоро нямаше да има и следа от него, след като самолетът отново го отведеше у дома. Докато вървеше, в съзнанието му се въртяха безспирно два въпроса: Кой го беше открил във Венеция? И защо го бяха оставили жив?