Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prince of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
Kircheva (2014)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Принцът на огъня

ИК „Хермес“, Пловдив, 2007

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 978-954-26-0499-0

История

  1. — Добавяне

11. Йерусалим, 23 март

Телефонът на нощното шкафче на Габриел иззвъня в два часа през нощта. Беше Яков.

— Изглежда, твоето посещение в Рамала е разбунило гнездото на осите.

— За какво говориш?

— Аз съм отвън, на улицата.

Връзката прекъсна. Габриел седна в леглото и се облече в тъмното.

— Кой беше? — попита Киара с натежал от съня глас.

Габриел й обясни.

— За какво е всичко това?

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Наведе се да я целуне по челото. Киара измъкна ръка изпод одеялото, прегърна го през врата и го притегли към устните си.

— Бъди внимателен! — прошепна тя, долепила устни до бузата му.

Минута по-късно Габриел седеше на пасажерската седалка в необозначения фолксваген голф на Яков, пътувайки на запад през Йерусалим. Яков караше абсурдно бързо, като истински сабра[1], държейки волана с едната ръка, а с другата — чаша кафе и цигара. Предните фарове на насрещните коли осветяваха сипаничавото му лице. По него бе изписана непреклонност.

— Името му е Махмуд Арвиш — каза той. — Един от най-важните ни информатори в палестинската върхушка. Работи в Муката. Приближен е на Арафат.

— Кой направи контакта?

— Арвиш ни изпрати сигнал преди два часа и настоя да поговорим.

— За какво?

— За Халед, разбира се.

— Какво знае той?

— Не каза.

— За какво съм ти аз? Защо Арвиш не говори със своя наблюдаващ офицер?

— Аз съм този офицер — отвърна Яков, — но човекът, с когото иска да говори, си ти.

Стигнаха западния край на Новия град. От дясната страна на Габриел, окъпани от сребристата светлина на изгрялата луна, се простираха равнинните земи на Западния бряг. Ветераните го наричаха „страната на Шабак“. Беше земя, където обичайните правила не се прилагаха и където малкото спогодби, които съществуваха, можеха да бъдат променени или нарушени, когато се счетеше за необходимо да се води борба с арабския тероризъм. Мъжете — като Яков — бяха железният юмрук на израелската сигурност — пехотинци, които се занимаваха с мръсната работа на контратероризма. Хората от Шабак имаха властта да арестуват без причина и да претърсват без предупреждение, да закриват фирми и да взривяват къщи. Те живееха напрегнато, пушеха, пиеха твърде много кафе и спяха твърде малко. Съпругите им ги напускаха, арабските им информатори се страхуваха от тях и ги мразеха. Макар че бе налагал върховното държавно наказание, Габриел винаги се бе смятал за щастливец, че бе поканен да се присъедини към Службата, а не към Шабак.

Действията на Шабак понякога бяха в разрез с принципите на демократичността и — както и при Службата — публичните скандали бяха накърнили репутацията му у дома и в чужбина. Най-лошият случай бе прословутата афера „Автобус 300“. През април 1984 година автобус номер 300, пътуващ от Тел Авив за южния град Ашкелон, бе нападнат от четирима палестинци. Двама от тях бяха убити по време на военната спасителна операция, а двамата оцелели терористи бяха отведени в близката житна нива и никой повече не ги видя. По-късно се разкри, че нападателите са били пребити до смърт от офицери на Шабак по заповед на генералния им директор. Последва серия от скандали, като при всеки се разкриваха някои от най-жестоките методи на Шабак: насилие, принудително изтръгване на признания, изнудване и измами. Поддръжниците на Шабак обичаха да изтъкват, че разпитите на заподозрените терористи не могат да се водят на чашка кафе. Но целите му, независимо от скандалите, си оставаха непроменени. Шабак не се интересуваше от залавянето на терористите, след като кръвта е била пролята. Той искаше да ги спре, преди да могат да нападнат, и ако е възможно, да уплаши младите араби, за да не поемат по пътя на насилието.

Яков внезапно натисна спирачка, за да избегне сблъсъка с бавно движещ се транзитен камион. Едновременно с това присветна с фаровете и натисна клаксона. Камионът реагира, като смени платното. Когато го задминаваха, Габриел зърна двама хередини, които водеха оживен разговор, сякаш нищо не се бе случило.

Яков хвърли една кипа[2] в скута на Габриел. Беше по-широка от обичайните и рехаво изплетена, с оранжеви и кехлибарени шарки на черен фон. По модела им Габриел се досети за предназначението на шапката.

— Ще пресечем границата като заселници, в случай че някой от Палестинската държавна сигурност или „Хамас“ наблюдава контролно-пропускателните пунктове.

— Откъде сме?

— От Кириат Девора — отговори Яков. — Намира се в Йорданската долина. Кракът ни никога няма да стъпи там.

Габриел вдигна кипата.

— Предполагам, не сме много популярни сред местното население.

— Да кажем, че жителите на Кириат Девора приемат на сериозно ангажимента си към израелската земя.

Габриел намести шапката на главата си. Докато караше, Яков го запозна накратко с процедурата по преминаването в Западния бряг. Обясни му пътя, по който щяха да минат, за да стигнат до арабското село, където чакаше Арвиш. А накрая описа начина на измъкване. Когато свърши, се пресегна към задната седалка и взе оттам един автомат „Узи“.

— Предпочитам това — каза Габриел, показвайки своята берета.

— Става дума за Западния, а не за Източния бряг — засмя се Яков. — Не бъди глупав, Габриел, вземи узито.

Той неохотно взе автомата и мушна пълнителя в затвора. Яков сложи на главата си същия вид кипа като тази, която бе дал на спътника си. Няколко мили преди летище „Бен Гурион“ той напусна магистралата и пое по двулентов път на изток към Западния бряг. Разделителната стена, която изникна пред тях, хвърляше черна сянка на пътя.

На контролно-пропускателния пункт сред войниците от Израелската отбранителна армия стоеше и човек на Шабак. Когато Яков приближи, мъжът прошепна няколко думи на войниците и на фолксвагена бе разрешено да мине без проверка. Като излезе от контролно-пропускателния пункт, Яков подкара с висока скорост по окъпания в лунна светлина път. Габриел погледна през рамо и видя чифт фарове. Те ги следваха известно време, след това се отдалечиха в нощта. Яков сякаш не ги забеляза. Втората кола, както подозираше Габриел, принадлежеше на контраразузнавателния екип на Шабак.

Пътна табела сигнализираше, че остават четири километра до Рамала. Яков напусна шосето, завивайки по черен път, който минаваше през коритото на някогашен поток. Той угаси фаровете и премина коритото само на кехлибарената светлина на габаритите. След малко спря.

— Отвори жабката.

Габриел го направи. В нея имаше две кефии.

— Сигурно се шегуваш.

— Покрий си лицето — каза Яков. — Цялото, както те го правят.

С обиграно движение Яков уви главата си с кефията и я завърза на шията си, така че лицето му се скри, оставяйки само тънки процепи за очите. Габриел направи същото. Яков отново подкара колата покрай тъмното речно корито, стиснал с две ръце кормилото, оставяйки у Габриел неприятното чувство, че седи до арабски войник, тръгнал в самоубийствена атака. След миля стигнаха до тесен павиран път. Яков зави по него и пое на север.

Селото беше малко дори и по стандартите на Западния бряг и имаше вид на внезапно напуснато — сивкавокафяви оборотни къщи, скупчени около тясно минаре, в които само тук-там се виждаше светлинка. В центъра на селото имаше малък пазарен площад. Нямаше никакви коли или пешеходци, само стадо кози, които се суетяха сред отпадъците.

Къщата, пред която Яков спря, беше на северния край. Прозорецът, гледащ към улицата, беше със затворени капаци. Единият от тях висеше накриво заради счупена панта. На няколко крачки от входната врата се виждаше детско велосипедче с три колела. То беше обърнато с кормилото към вратата, което означаваше, че срещата остава в сила. Ако беше в обратната посока, щяха да бъдат принудени да се оттеглят и да се насочат към резервната явка.

Яков грабна узито и излезе от колата. Габриел направи същото, после отвори задната врата на автомобила, точно както го бе инструктирал спътникът му. Обърна гръб на къщата и се огледа за някакво движение. „Ако някой приближи колата, докато съм вътре, стреляй в неговата посока — бе казал Яков. — Ако не разбере предупреждението, застреляй го“.

Яков прекрачи велосипедчето и ритна вратата. Габриел чу как дъските изпукаха, но не откъсна очи от улицата. От вътрешността долетя глас, който викаше на арабски. Габриел позна, че беше на Яков. Другият глас му бе непознат.

В близката къща светна лампа, после и в друга. Габриел освободи предпазителя на узито си и плъзна пръст на спусъка. Чу стъпки зад себе си и се обърна навреме, за да види как Яков извежда през счупената врата някакъв арабин с вдигнати ръце, с покрито с черна качулка лице и дулото на автомат, допряно до тила му.

Габриел отново погледна към улицата. Мъж, облечен в бледосива галабия, бе излязъл пред къщата си и му крещеше нещо на арабски. На същия език Габриел му нареди да не мърда, но палестинецът се приближи още.

— Застреляй го! — извика Яков, но той се въздържа.

Яков напъха Арвиш с главата напред на задната седалка. Габриел се качи след него и притисна информатора към пода. Заобикаляйки тичешком колата отпред, Яков стигна до шофьорската врата, като се поспря колкото да пусне един откос пред краката на палестинския селянин, който уплашено избяга обратно в къщата си.

Яков скочи зад волана и се изтегли на заден ход по тясната уличка. Като стигна пазарния площад, направи завой и се понесе с пълна скорост през селото. Стрелбата и бръмченето на колата бяха разтревожили жителите му. Те занадничаха през прозорците и вратите си, но никой не посмя да им се противопостави.

Габриел продължи да гледа през задния прозорец, докато селото изчезна в тъмнината. Малко по-късно Яков отново караше край пресъхналото корито на потока, този път в обратната посока. Информаторът все така лежеше на пода, набутан в тясното пространство между предната и задната седалка.

— Остави ме да се изправя, магаре такова!

Габриел натисна с една ръка арабина за врата, а с другата го претърси щателно за оръжие или експлозиви. Като не намери нищо, издърпа информатора на седалката и махна черната му качулка. В тъмнината едно око го изгледа злобно — окото на преводача на Ясер Арафат — полковник Кемел.

* * *

В миналото Хадера бе земеделско ционистко селище, което по-късно беше превърнато в сив и еднообразен индустриален град. Той бе разположен на половината път между Хайфа и Тел Авив. В работническия квартал, намиращ се в съседство с голяма фабрика за гуми, се издигаха редици от бели жилищни кооперации. В една от тях, онази, която е най-близо до фабриката, постоянно вонеше на изгоряла гума. На най-горния етаж на тази сграда имаше тайна квартира на Шабак. За повечето офицери тя бе място за срещи, което използваха в краен случай. Но Яков я предпочиташе. Острата миризма според него придаваше атмосфера на неотложност на срещите, така че малкото хора, които идваха тук, не искаха да се мотаят дълго. Той бе воден и от други мотиви. Неговите прадядо и прабаба — руски евреи от Ковно — бяха сред основателите на Хадера. Те бяха превърнали маларичните блата в плодородна земеделска земя. За Яков Хадера беше истината. Хадера беше Израел.

Апартаментът бе лишен от комфорт. Всекидневната беше обзаведена със сгъваеми метални столове, застланият с линолеум под беше изкорубен и гол. На кухненския плот бе поставен евтин пластмасов електрически чайник, а в покритата с ръждиви петна мивка имаше четири мръсни чаши.

Махмуд Арвиш, наричан още полковник Кемел, отказа по-скоро неискрената покана за чай на Яков. Поиска също да не се светва лампата. Безупречно изгладената униформа, която носеше тази сутрин в Муката, бе заменена от габардинен панталон и бяла памучна риза, която проблясваше меко под лунната светлина, струяща през прозореца. Между двата оцелели пръста на дясната си ръка той държеше една от американските цигари на Яков. С другата разтриваше врата си. Единственото му око бе втренчено в Габриел, който бе изоставил сгъваемия си стол и седеше на пода с подпрян на стената гръб и кръстосани крака. Яков приличаше на безформена сянка на фона на прозореца.

— Виждам, че си научил едно-две неща от вашия Шабак, приятелю — каза Арвиш. — Носи им се славата, че са добри с юмруците.

— Казал си, че искаш да ме видиш — прекъсна го хладно Габриел. — Не ми харесва, когато някой иска да ме види.

— Какво си помисли, че смятам да направя? Да те убия ли?

— Няма да е за пръв път — отвърна спокойно израелецът.

Знаеше, че агентите на Шабак са най-уязвими, когато се срещат с информатори от другата страна. През последните години неколцина от тях бяха убити по време на такива срещи. Единият бе посечен с брадва в една йерусалимска тайна квартира.

— Ако искахме да те убием, щяхме да го направим тази сутрин в Рамала. Нашите хора щяха да отпразнуват твоята смърт. Ръцете ти са изцапани с кръвта на палестински герои.

— Отпразнуването на смъртта е нещо, в което сте добри тези дни — мрачно отвърна Габриел. — Понякога изглежда, че това е единственото нещо, в което наистина сте добри. Предложете нещо друго на народа си вместо самоубийства. Ръководете ги, вместо да следвате най-големите ви екстремисти. Изградете нещо.

— Опитахме се да изградим — отговори Арвиш, — ала вие го сринахте с танкове и булдозери.

Габриел погледна сянката на Яков, която се размърда пред прозореца. Явно мъжът от Шабак искаше да се премине към не толкова спорни въпроси. Съдейки по заплашителното движение, с което си запали втора цигара, Махмуд Арвиш не беше готов да отстъпи. Габриел отмести поглед от единственото око на арабина и разсеяно прокара върха на пръста си по прашния линолеум на пода. „Остави го да говори с гръмки фрази — би го посъветвал Шамрон. — Остави го да те третира като потисник и злодей. Това помага да се уталожи чувството за вина от предателството“.

— Да, ние честваме смъртта — заяви Арвиш, затваряйки шумно капачето на старомодната запалка на Яков. — И някои от нас сътрудничат на врага ни. Но на война винаги е така, нали? За съжаление ние, палестинците, лесно се продаваме. Шабак наричат това „трите к-та“: кесеф, кавод, кусит, което ще рече: пари, уважение, жени. Представи си да предадеш народа си заради любовта на една еврейска проститутка.

Габриел продължи да чертае мълчаливо завъртулки по прашния под. Даде си сметка, че рисува контурите на картината на Караваджо — Авраам, с нож в ръка, готов да принесе собствения си син в жертва на Бога.

Арвиш нервно продължи:

— Знаеш ли защо аз сътруднича, Джибрил? Правя го, защото жена ми се разболя. Лекарят в клиниката в Рамала й постави диагноза рак и каза, че тя ще умре, ако не се лекува в Йерусалим. Поисках разрешение от израелските власти да вляза в града, а те ме свързаха с Шабак и с моя скъп приятел. — Той кимна към Яков, който седеше със скръстени ръце на перваза на прозореца. — Пред мен той се нарича Соломон. Знам, че истинското му име е Яков, но винаги го назовавам Соломон. Това е една от многото игри, които играем.

Арабинът се загледа в края на цигарата си.

— Излишно е да казвам, че жена ми получи разрешение да замине на лечение в Йерусалим, но за това трябваше да платя висока цена — съгласих се да ви сътруднича. От време на време Соломон хвърля в затвора синовете ми — просто за да се сдобива с информация. Той дори затвори мой роднина, който живее от израелската страна на Зелената линия. Но когато наистина иска да ме притисне, заплашва, че ще каже на жена ми за моето предателство. Соломон знае, че тя никога няма да ми прости.

Габриел вдигна поглед от своя Караваджо.

— Свърши ли?

— Да, така мисля.

— Тогава защо не ми кажеш за Халед?

Халед — повтори Арвиш, поклащайки глава. — Халед е най-малкият ти проблем. — Замълча и погледна към тъмния таван. — Израел е объркан. „Той се превърна за останалите народи в нежелан кораб, в самотно диво магаре“. — Очите му отново се спряха на Габриел. — Знаеш ли кой е написал тези думи?

— Осая — отвърна с безразличие Габриел.

— Правилно — каза Арвиш. — Ти вярващ ли си?

— Не — отговори честно Габриел.

— Нито пък аз — призна си арабинът, — но може би трябва да се вслушаш в съвета на Осая. Какво е израелското решение на проблемите с Палестина? Да изгради стена. Да действа, по думите на Осая, като премества синорите на полята. Вие, евреите, се жалвате за вековете, които сте прекарали в гетото, а какво правите с Разделителната стена? Строите първото палестинско гето. Даже по-лошо — строите гето за себе си.

Арвиш тъкмо вдигаше цигарата към устата си, когато Яков се отдалечи от прозореца и я изби от сакатата му ръка. Палестинецът се усмихна с превъзходството на жертва, после изви ръка и помоли Яков за чаша чай. Яков се върна до прозореца и остана неподвижен.

— Днес няма чай — заяви арабинът. — Само пари. За да получа парите си, трябва да се подпиша във ведомостта на Соломон и да сложа пръстовия си отпечатък. По този начин, ако го предам, той може да ме накаже. Има само една участ за сътрудника в нашата част на тази земя. Смърт. И не смърт с достойнство, а библейска смърт. Ще бъда убит с камъни или нарязан на парчета от фанатичните убийци на Арафат. Ето как Яков се подсигурява, че му казвам само истината, и то навреме.

Яков се наведе напред и зашепна в ухото на палестинеца — като адвокат, инструктиращ свидетеля си, подложен на разпит.

— Соломон е ядосан от моите думи. Той иска да се заловим за работа. — Арвиш се взря за момент в Габриел. — Но не и ти, Джибрил. Ти си търпелив.

Габриел вдигна очи.

— Къде е Халед?

— Не знам. Знам само, че Арафат те излъга тази сутрин. Прав си. Халед съществува и той е поел по пътя на баща си и дядо си.

— Той ли извърши атентата в Рим?

След моментно колебание Арвиш погледна към тъмната фигура на Яков, после бавно кимна.

— По заповед на Арафат ли действа?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Какво можеш да кажеш със сигурност?

— Той поддържа връзка с Муката.

— Как?

— По няколко различни начина. Понякога чрез факсове. Те се пускат последователно от различни апарати и докато стигнат до Териториите, почти не могат да се прочетат.

— Какво друго?

— Друг път използва кодирани имейли, които се препращат през куп различни адреси и сървъри. Понякога изпраща съобщения на Арафат чрез куриерска пратка или чрез посещаващи ни делегации. Въпреки че през повечето време просто използва телефона.

— Можеш ли да идентифицираш гласа му?

— Не съм сигурен дали някога съм го чувал да говори.

— А виждал ли си го?

— Мисля, че го видях веднъж, преди много години, в Тунис. Някакъв млад мъж дойде на посещение и остана няколко дни в резиденцията на Арафат. Имаше френско име и паспорт, но говореше арабски като палестинец.

— Какво те кара да мислиш, че е бил Халед?

— Поведението на Арафат. Той направо грейна в присъствието на този млад мъж. Определено се беше вдетинил.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаше нещо в неговата външност. Винаги казват, че Халед приличал на дядо си. А този мъж поразително приличаше на шейх Асад.

Арвиш замълча. Яков вдигна ръка и насочи узито си към главата на арабина. Палестинецът се усмихна и измъкна ризата от панталоните си. На гърба му беше залепен плик. Габриел го бе пропуснал при бързото претърсване за оръжие, докато информаторът беше отзад в колата. Арвиш отлепи плика и го подхвърли на Габриел, който надзърна в него и изтърси в скута си снимката, която бе вътре. На нея се виждаше млад мъж с поразителна красота, седнал до Арафат край една маса. Той, изглежда, не знаеше, че го снимат.

— Арафат има навика тайно да снима всеки, с когото се среща — поясни арабинът. — Вие притежавате снимка на Халед като дете. Вероятно компютрите ви ще могат да потвърдят дали този мъж наистина е той.

— Не е много сигурно — усмихна се Габриел. — Какво друго имаш?

— Когато се обажда в Муката, гласът по телефона не е неговият.

— Как го прави?

— Има някой друг, който говори вместо него. Жена — европейка.

— Как се казва?

— Използва различни имена и различни телефони.

— Какъв е родният й език?

— Трудно е да се каже, но арабският й е отличен.

— Някакъв акцент долавя ли се?

— Класически арабски. Така говори хайлайфът в Йордания. Може би и в Бейрут или Кайро. Когато споменава Халед, нарича го Тони.

— Тони кой? — спокойно попита Габриел. — Тони откъде?

— Не знам — отговори Арвиш, — но ако намериш жената, може би ще убиеш Халед.

Бележки

[1] Наименование, давано на евреите, дошли в Израел от диаспората. — Б.пр.

[2] Еврейска шапчица, носена върху темето от мъжете евреи. — Б.пр.