Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (9)

9.

Цветята и дърветата бяха разцъфтели, огрени от ранното майско слънце, когато Едуина и децата слязоха от влака и стъпиха на перона. Тя подсъзнателно беше очаквала всичко да изглежда така, както го беше оставила при заминаването си, но напразно. Също като собствения й живот, това, което виждаше, беше съвсем различно. Беше тръгнала като щастливо безгрижно момиче, заедно с братята, сестрите си и със своите родители. Чарлс също беше с тях и докато пресичаха Щатите, бяха разговаряли безспир за нещата, в които вярваха, или които желаеха да правят; говореха си за книги, които обичаха да четат, за всичко, което беше в мислите им и даже за това, колко деца искат да имат.

Но сега беше съвсем друго и Едуина вече нямаше нищо общо с онова щастливо момиче. Връщаше се у дома опечалена и осиротяла. Носеше черна траурна рокля, която я караше да изглежда по-висока и слаба, освен това доста я състаряваше. На главата си имаше строга черна шапка с воалетка, която беше купила в Ню Йорк. Когато слезе от влака и се озърна, точно както беше предполагала, репортерите вече ги очакваха на перона. Бяха от вестника на баща й и от още един конкурентен вестник. За миг й се стори, че половината град се беше изсипал на гарата, за да ги види. Тя отправи поглед към тях и в този миг един репортер пристъпи напред и светкавицата на фотоапарата му проблесна. Знаеше, че на следващия ден още веднъж ще види снимката си на първа страница, но сега просто не му обърна внимание, отдалечи се от него и се опита да забрави за фотографите и тълпата, която не откъсваше очи от тях. Помогна на децата да слязат от влака.

Филип носеше Алексиз и Фани, Едуина взе Теди на ръце, а в това време Джордж отиде да намери носач. Вече си бяха у дома. Въпреки любопитните посрещачи, те се чувстваха на сигурно място и все пак се бояха да се приберат, след като много добре знаеха какво няма да открият там.

Докато Едуина се разправяше с багажа им, един мъж се отправи към тях забързан и когато тя се обърна, разпозна в него Бен Джоунс, адвокатът на баща й. Двамата мъже бяха приятели от години, бяха на една възраст и преди двадесет и пет години бяха делили една стая в Харвард. Бен беше висок и привлекателен мъж, с приятна усмивка и сиви коси, които преди време са били руси, познаваше Едуина от дете. Но сега той не откри в нея малкото момиченце, а една много тъжна млада жена, която се мъчи благополучно да отведе своите братя и сестри вкъщи. Докато се придвижваше към нея, той разделяше тълпата, но хората се отдръпваха, без да протестират.

— Здравей, Едуина. — Очите му бяха пълни със скръб. — Моите съболезнования.

Трябваше да произнесе бързо думите, за да не се разплаче. Бърт Уинфийлд беше най-добрият му приятел и когато чу за „Титаник“, в първия миг Бен беше обзет от ужас. Веднага беше позвънил в редакцията, за да разбере дали те не знаят нещо, а дотогава те вече бяха получили вест от Едуина, която пътуваше към Ню Йорк на борда на „Карпатия“ със своите братя и сестри, но без годеника и родителите си. Той не можа да сдържи сълзите си, когато научи за гибелта на приятеля си и съпругата му, както и за жестоката мъка, сполетяла техните деца.

Всички бяха много щастливи, че го виждат на гарата и Джордж се усмихваше така, както не го бяха виждали от седмици. Дори и Филип се разведри. Това беше първият семеен приятел, когото виждаха след оцеляването си от ужасната катастрофа. Никой обаче нямаше желание да говори за нея и Бен се стараеше да държи репортерите на разстояние.

Като се опитваше да подхване някакъв разговор, Джордж гордо обяви:

— Докато пътувахме насам, научих още два номера с карти.

Но въпреки думите му, момчето изглеждаше изморено и тъжно. Бен забеляза, че лицето му беше бледо и той изобщо не приличаше на себе си, но храбро полагаше усилия да бъде забавен.

— Като се приберем вкъщи, ще ми ги покажеш. Още ли лъжеш, като играеш на карти? — Попита Бен, а Джордж тежко въздъхна в отговор.

Докато се оглеждаше наоколо, Бен забеляза, че личицето на Алексиз беше абсолютно безизразно. Видя и колко бледи и изтощени изглеждаха малките, колко ужасно беше отслабнала Едуина за краткото време, откакто беше напуснала Калифорния. В действителност тя буквално се беше стопила само за дните след бягството от „Титаник“.

— Мама е мъртва — съобщи Фани, докато стояха и чакаха да им донесат чантите.

Едуина усети, че думите на Фани се забиват в сърцето й.

— Зная — каза Бен, докато останалите очакваха с притаен дъх какви ще бъдат следващите й думи. — С голямо съжаление научих за това.

Той погледна Едуина, чието лице беше пребледняло под воалетката. Всъщност и останалите не изглеждаха по-добре. Белезите от кошмара, който бяха изживели, бяха очевидни и Бен се трогна дълбоко.

— Все пак много се радвам, че сте добре, Фани. Толкова се тревожехме за вас.

Тя кимна, доволна от това, което чу, а после реши да сподели с него и собствените си нещастия.

— Мистър Мраз ухапа лошо пръстчетата ми.

И тя протегна към него двата си пръста, които без малко щеше да загуби, а той кимна сериозно, благодарен, че все пак всички бяха живи и здрави.

— А Теди много кашляше, но вече е добре.

При този доклад Едуина се усмихна и всички влязоха в колата, която Бен беше взел от редакцията. Понякога я използваха за по-дълги пътувания, а сега той беше докарал и ремаркето за чантите им, въпреки че те съвсем не бяха толкова много. Той нямаше представа с колко багаж щяха да пристигнат и съвсем не изключваше възможността да дойдат с празни ръце.

— Беше много мило от твоя страна, че ни посрещна — каза тя, докато вече пътуваха към къщата.

Но той много добре разбираше колко мъчително щеше да бъде всичко за тях, тъй като беше загубил жена си и детето си по време на земетресението през 1906 година. Това почти беше разбило сърцето му и той не се беше оженил повторно. Момчето му щеше сега да бъде на възрастта на Джордж и затова той беше особено привързан към по-малкия брат на Едуина.

Бен си бъбреше с него, докато пътуваха към къщата, а останалите бяха потънали в тъжно мълчание. Всички мислеха за едно и също — колко празна щеше да бъде къщата без техните родители. Завръщането се оказа дори по-мъчително, отколкото Едуина беше очаквала. Цветята, които майка й беше засадила точно преди да заминат, сега бяха разцъфнали и обагрени в ярки цветове им предлагаха своето горчиво-сладостно добре дошли.

— Хайде да влизаме — каза тихо Едуина, когато те задълго се спряха в градината, обзети от колебание.

Всички едва пристъпваха напред и сякаш с труд местеха крака, а Бен се опитваше да бъбри нещо, за да ги разсее, но изглежда никой нямаше желание да говори. Те просто влязоха вътре, после спряха и започнаха да се оглеждат, като че ли това вече не беше техният дом, а някакъв друг — чужд и непознат. И Едуина усети, че дори и тя се вслушва, за да чуе звуците, които вече никога нямаше да достигнат до тях — шумоленето на майчината пола, тихият звън на гривните й; звукът от гласа на баща им, докато се качва по стълбите… Но сега беше останала само тишината. А Алексиз изглеждаше така, сякаш чува гласове. Тя дори се напрегна, сякаш искаше да долови нещо особено, но това беше само нейното желание и другите знаеха, че няма да успее, че вече нямаше какво да чуе. Докато се оглеждаха наоколо, напрежението стана непоносимо. Едуина имаше чувството, че всички са застинали в очакване и в този момент Теди подръпна ръкава й, а на лицето му беше изписано любопитство.

— Мама? — Попита той, сякаш беше убеден, че ще му предложат някакво разумно обяснение.

Въпреки че за последен път я беше видял на кораба, в двегодишното му съзнание нейното място беше тук.

— Няма я тук, Теди — каза Едуина и приклекна до него, за да му обясни.

— Няма?

— Точно така — кимна тя, свали шапката си и я хвърли на масичката в коридора.

Без нея отново изглеждаше по-млада. Остана права, без да може да продължи с обясненията. Само хвана ръката му в своята и погледна тъжно останалите.

— Тежко е да се върнем тук, нали?

Гласът й беше дрезгав и двете момчета кимнаха, а Алексиз започна бавно да се изкачва по стълбата. Едуина знаеше много добре къде отива и й се искаше да не го прави. Беше тръгнала към стаята на майка им и може би така щеше да бъде по-добре. Може би там ще бъде в състояние да приеме истината. Филип погледна въпросително Едуина, но тя само поклати глава.

— Нека да отиде… нищо й няма.

Всички бяха тъжни, но поне тук се чувстваха на сигурно място.

Шофьорът на редакцията внесе печално малкото на брой чанти, а в това време се появи и мисис Барне — тяхната възрастна икономка, като бършеше ръце в колосаната си престилка. Беше мила жена и направо обожаваше Кейт. Сега тя прегърна Едуина и децата и избухна в сълзи. Тогава Едуина осъзна, че никак няма да им е лесно. Щяха да ги посещават безкрайно много хора, щяха да им поднасят своите съболезнования и да очакват от тях мъчителни описания и обяснения. Самата мисъл за това беше изтощителна.

Накрая, половин час по-късно Бен си тръгна. Тя го изпрати, а той я помоли да му съобщи, когато бъде готова да поговорят по делови въпроси.

— Кога трябва да го направя? — Попита тя с разтревожен поглед.

— Веднага, щом сметнеш, че си готова.

Говореше тихо, защото не искаше да изплаши нея или децата, но останалите вече не можеха да го чуят. Джордж се беше качил горе и сега обръщаше наопаки стаята си, а Филип преглеждаше писмата си и подреждаше книгите си. Фани тръгна към кухнята с мисис Барне, която й беше обещала сладки, а Теди веднага я последва, но продължаваше да хвърля по един поглед през рамо, сякаш всеки момент очакваше да види мама и татко.

— Ще ти се наложи да вземаш доста решения — продължи Бен, спрял се с Едуина в коридора.

— За какво?

Тя трябваше да знае. Тази мисъл я притесняваше от една седмица. Какво щеше да стане, ако се окаже, че нямат достатъчно пари, за да живеят? Винаги беше смятала, че имат, но ако сега изведнъж й кажат обратното?

— Трябва да решиш какво ще правиш с вестника, с тази къща и с инвестициите на баща си. Освен това, налага се да ти съобщя мнението на вуйчо ти, който смята, че трябва да продадеш всичко и да се преместиш да живееш в Англия. Можем да поговорим за това и по-късно.

Нямаше намерение да я разстройва, но сега изведнъж лицето й се покри с червенина, а докато слушаше, очите й блестяха от гняв.

— Какво общо има вуйчо ми с всичко това? Той ли е моят настойник?

Тя изглеждаше ужасена, изобщо не беше помислила, че има и такава възможност, но Бен поклати глава успокоително.

— Не, леля ти, според завещанието на майка ти. И то само докато навършиш двадесет и една година.

— Благодаря ти, Господи! — Усмихна се Едуина. — Това е след три седмици. Мога да почакам до тогава.

Бен се усмихна в отговор. Беше умно момиче и щеше да се справи добре, но беше толкова жалко, че трябваше да изживее всичко това.

— Ще се наложи ли да продам вестника?

Отново изглеждаше разтревожена, но Бен поклати глава.

— Един ден може и да пожелаеш, но засега с него се занимават свестни хора и той ще ти носи дохода, от който се нуждаеш. Но ако след няколко години Филип реши да не го поеме, вероятно ще трябва да го продадеш. Освен ако ти самата не искаш нещо друго, Едуина.

И двамата се засмяха на думите му. Това беше последното нещо, което можеше да поиска.

— Ще поговорим за това следващата седмица, но още отсега мога да ти кажа, Бен — няма да ходя никъде и нищо няма да продавам! Смятам да запазя всичко, как то си е… заради децата.

— Нагърбваш се с доста голяма отговорност.

— Може и така да е. — Докато вървеше към вратата, изражението й стана сериозно. — Но това вече е мой проблем. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да запазя нещата такива, каквито бяха, докато родителите ми бяха живи.

Той нямаше и капка съмнение, че тя наистина го мислеше. Възхищаваше й се за решението да опита, но в себе си се питаше дали ще съумее да се справи. Отглеждането на пет деца съвсем не беше лесна задача за едно двадесетгодишно момиче. Въпреки че знаеше, че тя има ума на баща си и доброто сърце на майка си, както и нейната смелост. Освен това беше твърдо решена да успее, независимо от това какво щеше да й струва. Може би беше права. Може би щеше да се справи.

Когато той си тръгна, Едуина с въздишка затвори вратата зад гърба му и се огледа. Къщата имаше вид на място, в което хората от дълго време отсъстваха. Нямаше ги цветята във вазите, нямаше го приятният, свеж аромат, не се чуваха никакви звуци, по нищо не личеше, че тук има живот и Едуина осъзна, че ще трябва да свърши доста работа. Най-напред обаче искаше да провери как са децата. Чуваше, че двете най-малки си играят в кухнята при мисис Барне, на втория етаж Филип и Джордж разгорещено спореха чия е тенисракетата, която Джордж очевидно беше счупил, а в стаята на Алексиз не откри никого. Не беше трудно да се досети защо и като прекоси на път собствената си стая, тя тръгна бавно нагоре по стълбите към слънчевите помещения, които бяха принадлежали на родителите й. Дори изкачването към тях й причиняваше болка, като знаеше, че там вече нямаше да намери никого. Вътре беше горещо и задушно, като че ли месеци наред никой не беше отварял прозорците. Иначе беше слънчево, с прекрасен изглед към Ийст Бей.

— Алексиз? — Повика я тя нежно. Знаеше, че е там. Просто я усещаше. — Скъпа… къде си?… Върни се долу, липсваш ни!

Но нейната майка й липсваше повече и Едуина го знаеше. Беше сигурна, че ще намери Алексиз там и сърцето й се сви от мъка, когато влезе в красивата майчина стая, цялата в розово, с парфюмите, подредени на тоалетката, с шапките, грижливо сложени на рафта, и обувките й, всички в безупречен ред — обувките, които никога вече нямаше да носи. Очите й се напълниха със сълзи и Едуина се опита да не гледа към тях. Все още нямаше сили да дойде тук, но сега се налагаше, дори и само за да открие Алексиз.

— Лекси?… Хайде, скъпа… хайде слизай долу…

Но навсякъде около нея цареше тишина, усещаше само безпощадно веселите слънчеви лъчи и аромата на майчиния парфюм.

— Алексиз…

Гласът й секна на средата на думата, когато я видя, прегърнала любимата си кукла, да плаче безмълвно, седнала в гардероба на майка им. Беше се вкопчила в полите й, вдишваше уханието на парфюмите й и просто си седеше там, самичка, огряна от майското слънце. Едуина пристъпи бавно към нея, после коленичи долу на пода, хвана детското й личице в ръцете си, зацелува страните й, докато сълзите й се смесиха с тези на сестра й.

— Обичам те, миличко мое… толкова те обичам… може би не точно така, както тя те обичаше… но аз съм тук, за да бъда с теб, Алексиз… повярвай ми.

Едва изричаше думите, а сладкото ухание от дрехите на майка й събуждаше болезнени спомени и сърцето й се късаше от мъка. Беше просто непоносимо да стои тук, когато Кейт вече я нямаше. От другата страна на коридора беше стаята на баща й и тя виждаше окачените там костюми. И за първи път в живота си се почувства така, сякаш и тя, и Алексиз се намираха на съвсем чуждо място.

— Искам мама — изплака малкото момиченце, докато се притискаше в Едуина.

— И аз — промълви Едуина, също разплакана, а после я целуна отново, докато все още стояха долу, коленичили, — само че нея вече я няма, милото ми… няма я… но аз съм тук… и ти обещавам, че никога няма да те изоставя…

— Но тя го направи… отиде си…

— Тя не искаше да ни напусне… просто нямаше как. Така се случи.

Не беше истина и Едуина се опитваше да прогони тази мисъл дни наред, откакто бяха тръгнали от „Титаник“ без нея. Защо не беше дошла в спасителната лодка заедно с Едуина и децата? Имаше и други лодки… по-късно… би могла да се качи на някоя от тях. Но вместо това тя беше решила да остане на кораба заедно със своя съпруг. Филип й беше разказал за решението й да не тръгва без него. Как е могла да им причини всичко това?… На Алексиз… на Теди… Фани… на момчетата… и някъде дълбоко в себе си Едуина усещаше, че не може да й го прости. Но тя не би могла да го признае пред Алексиз.

— Не зная защо се случи така, Лекси, но вече не можем да го променим. Сега трябва да се грижим един за друг. Тя ще ни липсва, но трябва да намерим сили и да продължим напред… тя би искала същото.

Алексиз дълго време се колеба, но после разреши на Едуина да я вдигне, въпреки че съвсем не изглеждаше убедена.

— Не искам да слизам долу…

Докато Едуина се опитваше да я изведе от стаята, тя се дърпаше и се озърташе панически, сякаш се страхуваше, че може никога повече да не види тази стая или да докосне дрехите й, да усети аромата на нежния й парфюм.

— Не бива да оставаме повече тук, Лекси… това само ще ни натъжи. Аз зная, че тя е тук, ти също… чувстваме я навсякъде… носим я в сърцата си. Усещам, че е постоянно с мен, и ти ще го почувстваш, ако си мислиш за нея.

Алексиз отново се поколеба и много внимателно Едуина я вдигна на ръце и я отнесе долу в стаята й. Детето вече не изглеждаше толкова изплашено и безутешно.

Бяха си отново у дома, както всички желаеха, въпреки страха от завръщането, и бяха разбрали, че е истина — майка им и баща им си бяха отишли завинаги. Но спомените продължаваха да живеят, също като цветята в градината й. И без да промълви нито дума, Едуина остави на шкафчето на Алексиз едно мъничко шишенце с майчиния парфюм. От този момент нататък тя винаги можеше да усети аромата му на куклата й мисис Томас. Беше като лек полъх от присъствието й, неясен спомен от жената, която бяха обичали и която беше избрала да умре със съпруга си.