Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (36)

36.

Беше като нещата, които можеха да се случат само в книгите или в някой от филмите на Джордж. Те се срещнаха, влюбиха се един в друг и сякаш съществуваха между два свята, а Едуина откри един живот, който изобщо не беше познавала, или който беше забравила през изминалите единадесет години. Те разговаряха, смееха се, с часове се разхождаха из кораба и постепенно тя се освободи от ужаса, който изпитваше, че всеки момент могат да потънат. За по-сигурно той дори отиде с нея, когато провеждаха инструктажа за спасителните лодки, въпреки че в интерес на истината, трябваше да бъде в друг сектор на кораба. Останалите пътници ги наблюдаваха отдалече с топли усмивки, завистливи погледи или мълчаливо възхищение. Двамата се държаха дискретно и търсеха отделни и скришни места, където можеха просто да си говорят, да се целуват, да си държат ръцете. Изживяваха това, което им беше липсвало от дълго време. Въпреки че Едуина подозираше, че понякога Патрик си го беше разрешавал. Той обаче твърдеше, че никога не се е влюбвал след сватбата си и тя му вярваше.

— Каква си била като дете? — Питаше я той и искаше да научи всичко, всяка подробност, най-малкото нещо, което беше свързано с нея.

— Не зная — усмихна се тя. — Струва ми се, че никога не съм мислила за това. Щастлива, предполагам. Докато родителите ми си отидоха, животът ни беше съвсем обикновен. Преди това ходех на училище, биех се с Филип за играчките… обичах да помагам на мама в градината… всъщност — спомни си тя в момента — най-напред, когато тя умря… когато след всичко това се прибрахме вкъщи, аз често си говорех там с нея, докато подрязвах розовите й храсти и скубех плевели. Понякога даже й бях доста сърдита. Исках да зная защо беше постъпила така, какво я беше накарало да остане с него, след като имаше толкова деца, които, според мен, беше изоставила.

— И стигна ли до някакъв отговор? — Усмихна й се той, а тя само поклати глава.

— Не, но после винаги ми ставаше по-леко.

— Значи трябва да е било приятно. Аз също обичам да работя в градината, когато ми се отдаде възможност. Въпреки че не се смята особено подходящо за мъже.

Говореха си за всичко, за приятелите от детството, за любимия спорт и за писателите, които обичаха най-много. Той харесваше сериозната, класическата литература, а тя — популярни автори като Ф. Скот Фицджералд и Джон Дос Пасос. И двамата обичаха поезията, залезите, лунната светлина и танците. И тя му разказа със сълзи в очите колко се гордее с Джордж, какви филми беше правил и колко й харесва Хелън. Дори му призна, че й беше дала булчинския воал, който тя трябваше да носи за Чарлс, и докато я слушаше, Патрик се просълзи.

— Бих искал да можеше да го сложиш за мен.

— И аз също — прошепна тя, като избърса сълзата, търкулнала се по бузата му и същата вечер, един ден след тяхното запознанство, двамата отидоха да потанцуват.

Тя се притесняваше, че няма никаква прилична рокля, но като по чудо една от стюардесите, по негова молба, успя да й намери. Роклята й стана чудесно, дори имаше етикет от „Шанел“ и цяла вечер тя очакваше някоя вбесена дама от пътниците в първа класа да й я смъкне от гърба, но никой не се появи и те прекараха възхитително. Всичко беше безупречно.

Корабът не само не потъна, но дори пристигна твърде бързо. Струваше им се, че след броени мигове те вече бяха първо в Шербург и после в Саутхамптън.

— Какво ще правим сега? — Попита тя тъжно.

Бяха го обсъждали стотици пъти и мислено тя вече беше репетирала как ще се раздели с него, но сега просто нямаше сили да го направи.

Той й повтори всичко отначало.

— Най-напред намираш Алексиз, после обядваме или вечеряме в Лондон, за да го отпразнуваме, вие се връщате у дома и започвате щастлив живот, а ти си намираш един добър човек и се жениш за него.

При тези думи тя прихна.

— И как би ми предложил да стане това? Да пусна обява в някой вестник в Сан Франциско?

— Не, само престани да изглеждаш като опечалена вдовица, излез сред света и след десет минути пред входната ти врата ще има цяла дузина мъже, помни ми думата.

— Глупости!

Не искаше нищо подобно. Искаше Патрик.

Тя отдавна вече му беше признала защо изобщо е тръгнала за Лондон и той се вбеси, когато чу какво представляваше Малкълм. Вече беше изразил желание да й помогне в търсенето на Алексиз. Заедно щяха да претърсят малките хотели и той вече имаше предвид няколко, в които обикновено отсядаха актьори. Предполагаше, че няма да бъде особено трудно да ги открият. Този ден се канеше най-напред да отиде до кантората си, да уреди някои работи и по-късно след обяд щяха да се срещнат, за да започнат издирването, но колкото и да й се искаше да открият Алексиз, никак не й беше приятно да се разделя с него, дори и за миг. След като бяха прекарали заедно почти всяка секунда от изминалите три дни, сега й се струваше странно, дори и за малко да остане без него. Разделиха се единствено през нощта по негласно споразумение. Те се бяха целували, прегръщали и държали ръцете си, но той не искаше да се възползва от чувствата й и после да я остави. В определен смисъл тя беше съгласна с него, въпреки че от друга страна й се искаше нещата да бъдат по-различни. Беше абсурдно, наистина. Нейната седемнадесетгодишна сестра се беше впуснала в една безумна любовна авантюра, а тя щеше да се върне в Сан Франциско девствена стара мома. При тази мисъл тя избухна в смях, а Патрик й се усмихна, забелязал нещо в очите й.

— Какво си замислила, ти, лошо момиче?

— Мислех си колко е нелепо, че Алексиз се държи неприлично и е тръгнала с този негодник, а аз съм толкова целомъдрена… Изобщо не съм сигурна, че този сценарий ми харесва.

И двамата се засмяха, само ако бяха пожелали, би могло да бъде по съвсем друг начин. Но и за двамата беше твърде рано и те не искаха да принизят стойността на това, което имаха. А за тях беше нещо безкрайно рядко и ценно.

Взеха влака за Лондон, който имаше връзка с парахода, бяха заедно в едно и също купе и разговаряха. Той й обясни, че Филипа нито знае, нито се интересува, че той пристига на този ден и предполагаше, че тя и без това ще е заминала някъде, може би на важни конни състезания в Шотландия.

После той я настани в „Кларидж“, все още беше обяд и й обеща да се върне в пет часа. Тя веднага изпрати на децата телеграма, в която им казваше къде се намира, успокояваше ги, че засега всичко е наред и ги молеше да й съобщят, ако получат някакви вести от Алексиз. Можеше само да предполага, че са добре и през някои от следващите дни ще я потърсят в „Кларидж“, за да й кажат, ако има някакви проблеми.

После отиде в „Хародс“ и за неописуемо кратко време накупи толкова дрехи, колкото никога досега, ходи и на фризьор и взе такси обратно до хотела, натоварена с кутии с шапки, с рокли и с нова прическа. Когато Патрик пристигна в пет, той я намери елегантна и усмихната. И щастлива, че го вижда.

— Боже мой — усмихна се той, — какво си правила цял следобед?

Но той също беше имал доста работа. Беше й купил едно рядко издание на Елизабет Барст Браунинг и ако познаваше по-добре магазините в Лондон, тя щеше да разбере, че кутийката, която той извади от джоба си, беше от „Уортски“. Най-напред, когато й я подаде, тя просто ахна, а после се изплаши да я отвори, а когато накрая го направи, впери поглед в подаръка си и онемя. Беше тънка диамантена гривна, която, според легендата, принц Алберт бил подарил на кралица Виктория. Рядко се случваше подобни скъпоценности да се предлагат за купуване, но понякога за специални клиенти пускаха по една-две. Беше вещ, която можеше да носи непрекъснато и когато я сложи на ръката си, тя знаеше, че ще остане там дълго, дълго време като спомен от Патрик.

Той й беше донесъл и бутилка шампанско, но когато пийнаха по глътка, и двамата решиха, че е време да почнат издирването на Алексиз. За целта той беше наел кола и шофьор и те тръгнаха да проверяват по ред всеки хотел в Сохо. Вече в осем часа, когато бяха решили да отидат само в още един, Едуина влезе със снимка в ръка, както правеха от два часа, а той скришом мушна в ръката на регистратора една банкнота от пет лири. — Виждали ли сте това момиче? — Попита тя, като показваше малката снимка, която от години носеше в портмонето си. — Пътува с един човек на име Малкълм Стоун — висок, хубав мъж, на, да кажем, четиридесет и пет години.

Регистраторът погледна Едуина, после Патрик, отмести поглед към банкнотата в ръката си, накрая кимна и вдигна поглед към тях.

— Да, тук са. Какво е направила? Откраднала ли е нещо? Знаете ли, те са американци.

Очевидно не беше забелязал акцента на Едуина и понеже парите бяха дошли от Патрик, насочи поглед към него.

— Сега тук ли са?

— Не. Заминаха си вчера. Бяха тук само няколко дни. Мога да погледна кога точно са пристигнали, ако ви интересуваха. Страхотно момиче, с една такава руса коса…

Сърцето на Едуина подскочи при мисълта, че беше дошла от толкова далече и сега беше съвсем близо до Алексиз, но някаква частица от нея почти изпита съжаления, че я бяха открили така бързо. Сега това означаваше, че трябва да се прибере у дома и да се раздели с Патрик.

— Заминаха за Париж за няколко дни, поне той така каза. Освободиха стаята за две седмици, но предупредиха, че ще се върнат. Сигурно ще го направят, защото той остави един куфар.

Патрик погледна Едуина и след като тя кимна едва забележимо, той мушна в ръката на момчето още една банкнота и помоли да им покаже куфара. Когато го отвориха, видяха вътре различни мъжки дрехи, а най-отгоре беше оставен един бял костюм. Беше същият, който Алексиз носеше, когато напусна Лос Анджелис. Шапката беше съвсем смачкана, но Едуина веднага я позна — беше на сестра й.

— Този е!

Когато я докосна, в очите й блеснаха сълзи. Питаше се какво ли се е случило с нея след заминаването й.

— Нейна е, Патрик. Носеше тези дрехи, когато изчезна в Лос Анджелис, един ден след сватбата на Джордж.

Струваше й се, че оттогава беше минал един човешки живот и в някакъв смисъл наистина беше така. От онзи момент имаше повече от две седмици и тя знаеше, че през това време целият живот на Алексиз се беше преобърнал. Вдигна поглед към Патрик.

— Какво смяташ да правиш сега? — Попита той тихо, докато регистраторът се беше върнал на мястото си, за да отговори на някакво позвъняване по телефона.

— Не зная. Той каза, че няма да ги има две седмици.

— Защо не отидем някъде да вечеряме и да го обсъдим?

Прозвуча й добре и преди да тръгнат регистраторът ги попита дали трябва да каже, че са идвали, но Едуина отговори незабавно.

— Не. Не им казвайте нищо.

Още една банкнота подсигури неговото мълчание. А тя и Патрик излязоха навън при чакащата кола и потеглиха обратно към „Кларидж“ за вечеря.

Най-напред се качиха в нейната стая и Патрик веднага я попита дали би искала да ги последват в Париж, но това й се струваше съвсем безсмислено. Те изобщо не знаеха къде са отишли и защо, а куфарът говореше, че ще се върнат обратно.

— Мисля, че просто трябва да чакаме.

Което означаваше, че сега имаха на разположение цели две седмици.

— Има ли нещо специално, което би искала да правиш тук? — Попита той.

Имаше нещо предвид, но все още имаше достатъчно време и тя се канеше по-късно да попита за това Патрик.

— Всъщност не — усмихна се тя.

Но той вече имаше идея. Ставаше дума за нещо, което искаше да направи от години. В Ирландия имаше едно място, където той винаги беше копнял да се върне. Не беше ходил там от детските си години и то винаги му беше изглеждало като най-романтичното място на света и докато Едуина го слушаше да й разказва за него по време на вечерята, тя вече знаеше, че това, което искаше да направи сега, беше да отиде точно там.

— Можеш ли да си го разрешиш? — Попита тя предпазливо, а той се усмихна с чувството, че отново е малко буйно хлапе.

Тя го караше да се чувства млад, щастлив, изпълнен с живот и усещаше неговото въздействие по същия начин. Отново се чувстваше момиче, само че сега вече знаеше какво е пропуснала. И изведнъж всичко стана десет пъти по-романтично.

— Хайде да го направим, Едуина — прошепна й той, докато се привеждаше към нея през ъгъла, за да я целуне.

На сутринта всичко беше решено. Тя се обади на Фани и Теди, за да им каже, че е добре. После Патрик дойде да я вземе, качиха се на влака, после на ферибота, за да пресекат Ирландско море и накрая наеха кола и се отправиха към Кашел и до падането на нощта вече стояха пред скалата на Кашел. Това беше мрачно внушително, огромно място, а поляните под него бяха покрити величествено, дори по това време на годината и тя си помисли, че никога не беше виждала такава зеленина, докато извървяха мили на залеза. Накрая потънаха в обятията си и той я целуна.

— Ти измина толкова дълъг път, за да бъдеш с мен — каза той в хладния вечерен въздух, докато слънцето зад тях бавно се спускаше към езерото.

— Като че ли така е било предопределено да стане, нали?

— Така е — потвърди той с галещия ирландски акцент на графство Типерари и после добави, вече с нормален говор. — Винаги ще си спомням този ден, Едуина, докато съвсем остарея и дори в деня на моята смърт ще си мисля за този миг.

Той я целуна отново и те бавно тръгнаха обратно към хотела си. Качиха се в стаята и в този момент тя разбра, че е била родена за него, че всичко това е било предопределено от съдбата. Беше наел единична стая за двамата и те много добре знаеха защо. Имаха толкова малко време и толкова много неща, които трябваше да научат, да изживеят заедно и когато Патрик нежно съблече роклята й и я отнесе на леглото, тя вече чувстваше, че я очакват прекрасни мигове, в които той щеше да й разкрие това, което тя все още не познаваше.

Тя лежа в обятията му до зазоряване и докато той я поглъщаше жадно, тя вече знаеше, че нейният сватбен ден беше дошъл, единственият, който имаше, не този, който беше определено да изживее с Чарлс, а единственият живот, който щеше да й остане — тези кратки, сладостни, скъпоценни две седмици с Патрик.