Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (15)

15.

Влакът все още стоеше на гарата и цялото семейство Уинфийлд бяха в купето на Филип. Бен също беше дошъл да го изпрати, както и мисис Барне, няколко приятели и двама от любимите му учители. Това наистина беше голям ден за него — заминаваше за Харвард.

— Ще ни пишеш, нали?

Едуина се суетеше майчински около него и даже шепнешком го попита дали е скрил добре парите си в специалния колан, който тя самата му беше дала. Той се усмихна и разроши косите й, сресани в елегантна прическа.

— Хайде стига! — смъмри я и отиде да поговори с приятелите си.

В това време тя си приказваше с Бен и внимаваше Джордж да не се надвесва от прозореца. Не видя Алексиз наоколо и изтръпна само при спомена за последния път, когато пак така беше изчезнала, но миг по-късно я зърна, застанала до мисис Барне, вперила тъжен поглед в брат си, който скоро щеше да ги напусне. Предната нощ Фани беше плакала безутешно, а към три и половина след полунощ вече и Теди знаеше, че ще го изоставят.

— Може ли и аз да дойда? — Попита той с надежда, но Филип само поклати глава и го сложи на раменете си.

Теди стана толкова висок, че вече можеше да докосне тавана и купето се огласи от радостния му смях, а Едуина притегли Фани до себе си. Всички с болка осъзнаваха, че сега семейството им щеше да стане още по-малко. За Едуина това беше началото на края, но същата сутрин тя намери сили да каже на Филип, че баща им би се гордял с него. Беше решителен момент в живота му и той трябваше да бъде достоен за него.

— Вече никога няма да бъдеш същият — опита се да му обясни тя, но той все още не можеше да разбере какво иска да му каже. — Светът за теб ще стане друг и когато се прибираш, ще ни възприемаш по съвсем друг начин. Ще ти изглеждаме някак незначителни и доста провинциални.

Беше разумна не за годините си и дългите разговори, които беше водила с баща си навремето, бяха развили у нея твърде нехарактерна за една жена прозорливост. Беше черта от характера й, която Чарлс беше харесал от самото начало на запознанството им и която предизвикваме искрено възхищение у Бен.

— Ужасно ще ми липсваш — обърна се тя отново към Филип, но си беше обещала да не плаче и да не прави раздялата още по-мъчителна за момчето.

Той няколко пъти й беше предлагал да не тръгва, да остане при тях, за да й помага за децата, но тя не искаше Филип да пропусне тази възможност в своя живот, той я беше чакал и имаше право на нея, точно както баща си и както неговия баща преди това.

— Успех, синко!

Бен стисна ръката му за сбогуване и в това време прозвуча гласът на кондуктора.

— Всички да се качват!

Едуина усети как сърцето й се свива от мъка, когато той се прости с приятелите си, ръкува се със своите учители и после дойде, за да целуне децата.

— Да слушаш — каза той сериозно на Фани, — бъди добро момиче и не ядосвай Едуина.

— Добре — отвърна тя, също сериозно и две огромни сълзи се търкулнаха по страните й. През изминалата година за нея той не беше просто по-големия й брат, тя го чувстваше като баща. — Моля те, върни се скоро…

В пет и половина й бяха паднали две зъбчета и сега очите й бяха огромни и тъжни. Едуина никога не я беше виждала в такова състояние. Фани беше мило дете и единственото, което искаше от живота, беше да си стои у дома, заедно със своите братя и сестри. Само казваше, че си мечтае един ден да стане мама и нищо повече. Искала да готви, да шие и да има четиринадесет деца. Но в действителност винаги беше копняла да живее в уют, безопасност и сигурност.

— Скоро ще бъда отново при вас, Фани… Обещавам…

Той я целуна отново и после се обърна към Алексиз. Двамата винаги се разбираха без думи. Просто нямаха нужда от тях. Той знаеше чудесно колко много го обича. Беше като малко привидение, което безшумно влизаше и излизаше в стаята му, носеше му сладки и мляко, когато трябваше да учи до късно през нощта, и делеше с него всичко, което имаше, защото той беше нейният любим брат.

— Бъди внимателна, Лекси… обичам те… скоро ще се върна… обещавам!

Но всички знаеха, че тези обещания за Алексиз не означаваха нищо. Тя все още понякога стоеше в стаята на родителите си, сякаш се надяваше, че ще ги види отново. Беше вече на седем, но болката от миналогодишната загуба беше все така мъчителна. Сега Едуина се опасяваше, че заминаването на Филип за нея щеше да бъде удар, който щеше да я разтърси много по-страшно, отколкото всички останали.

— А ти, мечо — обърна се той към Теди, — бъди послушен и не прекалявай с шоколада.

Само преди седмица той беше изгълтал цяла кутия с шоколадови бонбони и после се беше оплакал от ужасни болки в стомаха. Сега се усмихваше виновно, докато Филип го смъкваше от раменете си.

— Изчезвай оттук, проклето хлапе — каза той с усмивка на Джордж, когато кондукторът извика за последен път Ка-а-ачвай се и им махна да се отстранят от влака.

Едуина едва имаше време да го прегърне и да го огледа.

— Обичам те, миличък. Връщай се скоро у дома… и използвай всяка минута. Това е твоето време… а ние тук винаги ще те очакваме…

— Благодаря ти, Уини… благодаря ти, че се съгласи да замина… Ако имаш нужда от мен, веднага ще дойда.

Тя кимна, а очите й бяха пълни със сълзи. Едва намери сили да му отговори.

— Зная…

Прегърна го силно още веднъж и това твърде болезнено й напомни за последното сбогом, което нямаха време да си кажат на кораба, прощалните думи, които така и не успяха да изрекат, въпреки че се разделяха.

— Обичам те…

Тя не успя да сдържи сълзите си, когато видя как влакът бавно потегли от гарата и Бен се приближи до нея, за да я успокои и нежно я прегърна през раменете. Гледаха как Филип дълго, дълго им маха с кърпичката си, а после през целия път до вкъщи Фани и Алексиз не престанаха да плачат — едната, разтърсвана от силни, задавящи ридания, а другата безмълвна, с бразди от сълзи, които се стичаха по страните й. Само като я гледаше, сърцето на Едуина се късаше. И двете нямаха, сили да потиснат мъката, да устоят на болката при мисълта, че Филип заминава далече от тях.

След заминаването му къщата им се стори като гробница. Бен ги остави на входната врата и се сбогува, а Едуина с тъжен поглед се прибра с децата. Не можеше да си представи живота без него.

Същата вечер Фани й помогна да наредят масата, а в това време Алексиз мълчаливо гледаше през прозореца. Не промълвяваше нито дума. Просто стоеше там и мислеше за Филип. Джордж изведе Теди да поиграят в градината, докато Едуина ги повика за вечеря. По-късно, докато им сервираше любимото печено пиле, всички седяха тъжно на масата и никой не говореше. А тя се чувстваше странно, защото никога не беше възнамерявала да заеме мястото на майка си, а сега, след година и половина се оказваше, че през цялото време беше правила точно това. На двадесет и две години тя беше майка с пет деца. Но празнотата, която почувства в сърцето си след заминаването на Филип, отново й напомни за старата болка и докато всички седяха на масата мълчаливо, тя каза молитвата и помоли Джордж да разреже пилето.

— Сега ти си мъжът в къщата — каза тя с надеждата да го накара да се държи по-сериозно.

В това време той намушка с ножа пилето точно в средата, а след това отсече крилато му със замах, сякаш стискаше кинжал. На тринадесет години той нито беше узрял, нито беше загубил страстта си към лудориите или към това, което според него беше просто чувство за хумор.

— Благодаря ти, Джордж, ако ще се държиш така, ще си го нарежа сама.

— Ти пък, Едуина…

Отсече и другото крило, а после и бутчетата, като наемен войник, който разпределяше плячката, а сосът от пилето пръскаше навсякъде. Децата умираха от смях и изведнъж, сякаш против волята си, Едуина също се разсмя и накрая даже от очите й капеха сълзи и се търкаляха по страните й. Опита се да стане отново сериозна и да му направи бележка, но това не й се отдаде.

— Джордж, престани!

Той разсече останалото пиле на две и стисна ножа като копие.

— Престани!… Ужасен си… — скара му се тя, а той се поклони ниско, подаде й чинията и се тръшна на стола си с щастлива усмивка.

Явно сега, когато вече й се налагаше да разчита на него като най-голямото дете в семейството, всичко щеше да бъде съвсем различно. С Филип беше друго. Но Джордж си е Джордж и характерът му нямаше нищо общо с този на брат му, изпълнен с такова достойнство и неизменно чувство за отговорност.

— Хайде след вечеря да напишем писмо на Филип — предложи Фани със сериозен тон и Теди веднага се съгласи.

Едуина се обърна, за да каже нещо на Джордж точно в момента, когато той замери Алексиз с няколко грахови зърна. Преди да успее да реагира, две от тях чукнаха Алексиз по носа и тя избухна в смях.

— Престани! — Повиши глас Едуина, но изведнъж странно за самата нея, тя също се почувства като малко дете.

Престани да ни разсмиваш… не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре… да спреш сълзите ни!

За миг тези мисли проблеснаха в съзнанието й и после, без да издаде нито звук, тя сложи три зрънца на вилицата си и ги метна през масата към Джордж, той й отвърна въодушевен и тя му хвърли още три, а децата около тях пищяха от възторг.

А някъде далече, далече… Филип се беше устремил към Харвард.