Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (35)

35.

Качването на кораба за Едуина също беше мъчително, а и край нея не беше немецът лекар, за да я упои. Озова се в първа класа на борда на „Париж“ само с малката чанта, която носеше със себе си от Калифорния. Нямаше никакви официални дрехи, но знаеше, че изобщо няма да й потрябват. Единствената й цел беше да стигне до Лондон и да успее да върне Алексиз.

Беше прочела абсурдното й писмо, в което й съобщаваше за бъдещите им планове и твърдеше, че с Малкълм се чувства щастлива. Едуина обаче изобщо не се интересуваше от щастието й. Алексиз беше на седемнадесет години и тя нямаше намерение да я остави да избяга с този негодник. Вече съжаляваше, че изобщо я беше завела в Холивуд и даже й беше разрешила да се снима във филм. Сега нямаше да има повече никакви филми. Само веднъж да се отърве от Малкълм Стоун, щяха да се върнат към своя спокоен живот в Сан Франциско. И ако има достатъчно късмет, никой у дома няма да узнае какво се е случило в Ню Йорк и дори, че са ходили там. Вече беше готова да излъже за всичко, щом се наложи, за да защити своята по-малка сестра. И желанието й да я върне беше единствената сила, която я накара да се качи на борда, въпреки че сега краката й трепереха.

Стюардесата я отведе до каютата и тя се отпусна в един стол, като се опитваше да не си спомня кога за последен път беше пътувала, кой беше този кораб, с кого беше на него и какво се беше случило по-късно.

— Желаете ли да ви донеса нещо, госпожо?

Стюардът на нейния коридор беше изключително внимателен и ужасно пребледняла, тя само поклати глава с изнурена усмивка.

— Може би, ако мадам се качи горе на палубата, ще се почувства по-добре.

Беше много загрижен и се държеше като типичен французин, но тя само се усмихна, поклати глава и му благодари.

— Опасявам се, че не мисля така.

А когато малко по-късно напуснаха нюйоркското пристанище, тя се улови, че мисли за Джордж и Хелън, които все още бяха на сватбено пътешествие. Когато се свърза с Фани и Теди, тя още веднъж им напомни да не споменават нищо на Джордж, ако се обади и да му кажат, че всичко е наред и че те с Алексиз не са у дома. Беше сигурна, че той и без това ще бъде зает с Хелън и че е малко вероятно да ги търси по телефона твърде често. Децата обаче знаеха къде е, както и че е тръгнала за Лондон. Но никой от тях не беше в състояние да разбере какво ужасно напрежение представлява това за Едуина. И двамата бяха твърде малки, когато родителите им починаха, на две и на четири години по онова време, те едва ли въобще бяха запазили някакви спомени за „Титаник“. Но за Алексиз на борда на „Бремен“ пътуването беше почти непоносимо, както и за Едуина на „Париж“, за която спомените бяха все така страшно болезнени.

През първата вечер остана в кабината си и, както отбеляза разочаровано стюардът, не беше хапнала почти нищо. Той не можеше да разбере какво я измъчва, беше решил, че страда от морска болест, но съвсем не беше сигурен, че е прав. Изобщо не напускаше кабината си и държеше завесите спуснати, а всеки път, когато той влизаше при нея, за да й донесе подноса с храна, тя изглеждаше ужасно и беше смъртнобледа. Но видът й по-скоро беше на човек, който страда от мъка или от тежка травма.

— Мадам днес е тъжна? — Попита той, бащински загрижен, когато тя му се усмихна за миг вдигнала глава от това, което пишеше.

Беше писмо за Алексиз, в което й казваше какво мисли за безумното й бягство и за възмутителната й връзка с Малкълм. Възнамеряваше да й го даде, когато я види. Поне това ангажираше съзнанието й, докато се опитваше да не мисли къде се намира.

Беше млада жена, но твърде сериозна, реши стюардът. На втория ден той вече се чудеше дали не е писателка. Отново я подкани да излезе навън. Беше прекрасен октомврийски ден, слънцето беше високо и сърцето му се късаше, като я виждаше така нещастна и бледа. Питаше се дали не пътува за Европа, за да избяга от някаква нещастна любовна история. И накрая, след като отново я упрекна, когато й донесе подноса с обяда, тя се засмя и се изправи, огледа се из каютата, в която се криеше почти два дни, и се съгласи да излезе горе на разходка. Но отново трепереше цялата и след като си сложи палтото, се изкачи на главната палуба.

Опитваше се да не мисли за прилики и разлики, докато се разхождаше по главната палуба на „Париж“. Навсякъде се виждаха да висят спасителни лодки и тя се стараеше да не ги поглежда, но пък ако отместеше поглед по-нататък, виждаше самата вода и това също я разстройваше. Нямаше къде да се скрие от спомените си и въпреки че се беше случило толкова отдавна, беше все така живо и почти невъзможно да бъде забравено. Имаше мигове, в които трябваше да си повтаря, че не се намира на „Титаник“.

Когато се прибираше от палубата, от дневния бар до нея долетяха звуците на някаква мелодия и изведнъж сълзите нахлуха в очите й, когато си спомни един следобед, в който с Чарлс танцуваха, а родителите им ги гледаха отстрани и се усмихваха. Сега искаше да избяга от спомена и забърза, без да гледа къде върви и както се опитваше да избяга от тоновете на познатата музика, тя изведнъж се сблъска с някакъв мъж и буквално падна в ръцете му.

— Ох… ох…

Едва успяваше да запази равновесие, когато той протегна силна ръка и я задържа.

— Ужасно съжалявам, добре ли сте?

Тя вдигна поглед и видя пред себе си лицето на висок, красив рус мъж някъде около четиридесетте. Беше хубаво облечен, дрехите му бяха ушити безупречно, с шапка и палто с яка от кожа на бобър.

— Аз… да… съжалявам.

Беше съборила от ръцете му две книги и един вестник и изведнъж си помисли, че й действа успокояващо, като вижда, че носи такива обикновени вещи за развлечение. Понякога самата мисъл, че се намира на кораб, я караше да изпитва желание веднага да си сложи спасителната жилетка.

— Убедена ли сте, че всичко е наред? — Попита той отново.

Тя изглеждаше много бледа със съвсем черната си коса и той се страхуваше да пусне ръката й, да не би тя да загуби съзнание. Изглеждаше така, сякаш нещо я беше разстроило ужасно.

— Не, наистина, добре съм.

Тя се усмихна слабо и тогава той се почувства по-спокоен и пусна ръката й. Носеше ръкавици, тя вдигна поглед и видя колко топла беше усмивката му.

— Съжалявам, бях много непохватна. Мислех за нещо друго.

Вероятно за мъж, предположи погрешно той. Но жена с нейния външен вид рядко остава сама, или поне не за дълго.

— Няма нищо. За чаша чай ли се бяхте запътили? — Попита той любезно, но очевидно не бързаше да се раздели с нея.

— Не, всъщност слизах долу в кабината си.

Когато тя си тръгна, той изглеждаше разочарован, а щом се прибра в каютата си, стюардът я поздрави, че най-накрая беше излязла да подиша чист въздух. Тя се засмя на бащинската му загриженост.

— Беше много приятно, прав бяхте — призна тя и прие поканата му да пийнат чай.

Няколко минути по-късно той го донесе, заедно с чиния канелени бисквити.

— Пак трябва да излезете. Единственият лек за мъката са слънчевата светлина и свежият въздух, приятните хора и хубавата музика.

— Аз тъжна ли ви изглеждам?

Наблюденията му я заинтригуваха. Тя беше по-скоро изплашена, отколкото тъжна. Но и тъжна, трябваше да си признае, просто пребиваването й на кораба събуди много спомени, които бяха твърде болезнени.

— Нищо ми няма, наистина.

— Изглеждате много по-добре — изрази задоволство той, но отново се почувства разочарован, когато същата вечер тя пожела да й сервира в каютата.

— Имаме великолепна трапезария, мадам. Няма ли да вечеряте там?

Нямаше нищо против да й сервира, но толкова се гордееше с кораба, че му ставаше болно, когато хората не се възползваха от всичките му удобства и лукс.

— Опасявам се, че не съм си взела подходящи дрехи.

— Това е без значение. Една красива жена може да отиде навсякъде с най-обикновена черна рокля.

Той беше забелязал черната вълнена рокля, с която беше облечена същата сутрин.

— Не тази вечер. Може би утре.

Реши да й достави удоволствие и й донесе филе миньон с аспержи и ябълки суфле, специално приготвени за нея от готвача или поне той твърдеше така, но както и в останалите случаи през последните два дни тя хапна съвсем малко.

— Мадам никога няма апетит — оплака се той, докато прибираше подноса, но тази вечер, когато дойде, за да спусне леглото й, той за пръв път с удоволствие установи, че тя не е в кабината си.

Дълго беше мислила за това и накрая реши да излезе отново и да подиша малко свеж въздух преди лягане. Стоеше далеч от парапета и бавно се разхождаше по главната палуба, свела поглед от страх какво може да види, ако погледне далеч напред в океана. Вероятно спасителна лодка или привидение… или айсберг… Опитваше се, докато се разхожда, да не мисли за това и миг по-късно се сблъска с чифт елегантни черни лачени обувки. Вдигна поглед и видя красивия рус мъж в палтото с кожена яка от бобър.

— О, не! — Засмя се тя и изглеждаше искрено притеснена.

Пак беше съборила нещо от ръцете му, но този път и той се засмя.

— Май че имате някакъв проблем. Добре ли сте вече?

Беше, разбира се, но лицето й се покри с червенина и тя се почувства доста глупаво.

— Не гледах къде вървя. Пак! — Усмихна се тя.

— Нито пък аз — призна той. — Бях се загледал в океана… красиво е, нали?

Той отново погледна в същата посока, но не и Едуина. Просто стоеше там, гледаше го и си мислеше, че по маниери много прилича на Чарлс. Беше висок, красив и аристократичен, но все пак косата му беше руса, а не тъмна и изглеждаше значително по-възрастен от Чарлс, когато бяха заедно на „Титаник“. Мъжът отново погледна към нея с дружелюбна усмивка и изглежда вече не изпитваше желание да продължи разходката си.

— Желаете ли да дойдете с мен?

Той сви леко ръката си в лакътя, за да може тя да го хване под ръка, а тя се опита да намери учтив начин да откаже, след като го беше блъснала за втори път, но не й хрумна никаква причина.

— Аз бях… всъщност съм… малко уморена… Щях да…

— … се приберете? Аз също след малко, но може би една малка разходка ще се отрази добре и на двамата. Избистря главата… и очите… — пошегува се той и тя, без да се колебае повече, го хвана под ръка.

Крачеше бавно по палубата с него, без да знае какво да му каже. Не беше свикнала да разговаря с непознати, само с деца и с приятели вкъщи, които познаваше от дълги години, както и с приятелите на Джордж в Холивуд, които за нея не бяха особено впечатляващи, тъй като повечето от тях бяха ужасно ограничени.

— От Ню Йорк ли сте?

Говореше предимно на себе си, тъй като в началото Едуина беше твърде напрегната, за да разговаря с него, но това изглежда не го притесняваше и те просто се разхождаха в хладната нощ и греещата над тях луна. И докато вървеше до този красив непознат, тя се чувстваше доста глупаво. Нямаше какво да му каже, но изглежда не му правеше впечатление.

— Не, не съм — почти шепнешком отвърна тя в мрака. — Всъщност съм от Сан Франциско.

— Ясно… отивате в Лондон да се видите с приятели… или в Париж?

— В Лондон. — И продължи мислено: За да измъкна сестра си от лапите на негодника, който избяга с нея, въпреки че тя е само на седемнадесет, а той сигурно на петдесет. — А гласно завърши: Само за няколко дни.

— Доста дълго пътуване, за да останете толкова за малко. Сигурно обичате да се возите на кораб.

Той продължи да си бъбри с нея спокойно, докато вървяха и накрая спря до два шезлонга.

— Желаете ли да поседнем?

Да, искаше, без още да знае защо, но с него човек се чувстваше така непринудено, че беше по-лесно просто да го последва.

Тя седна на шезлонга до него, а той метна едно одеяло върху краката й и после се обърна, за да я погледне.

— Съжалявам… съвсем забравих да се представя.

Той протегна ръка към нея с топла усмивка.

— Аз съм Патрик Спаркс-Кели от Лондон.

Тя се здрависа с него учтиво и се настани обратно на шезлонга.

— Аз съм Едуина Уинфийлд.

— Мис? — Попита той направо и тя кимна с усмивка, без да бъде сигурна какво значение може да има това.

Но когато потвърди, той повдигна вежди.

— Аха. По-тайнствена от всякога. Знаете ли, хората тук си говорят за вас.

Изглеждаше много заинтригуван и Едуина отново се засмя. Той беше приятен, забавен и много й харесваше.

— Сериозно?

— Действително, уверявам ви. Две дами днес ми казаха, че на кораба има една млада жена, която се разхожда по главната палуба, не желае да разговаря с никого и се храни в кабината си.

— Трябва да е някоя друга — каза тя, като все така се усмихваше, убедена, че той си измисля.

— Добре, разхождате ли се сама по главната палуба? Да. Зная, защото съм ви виждал лично и — добави той весело — тази хубава жена няколко пъти се блъсна в мен. Обядвате ли в салон-ресторанта? — Обърна се той към нея въпросително и тя отново се засмя, като поклати глава.

— Не, не се храня… Е… все още… но…

— А, виждате ли? Значи съм прав. Вие наистина сте тайнствената дама, от която всички се интересуват. И трябва веднага да ви кажа, че хората си фантазират най-различни екзотични истории. Някои ви мислят за красива млада вдовица, на път за Европа по време на траура си, други ви смятат за преживяла драматичен развод, а трети ви вземат за много известна личност. Ще ви призная, че все пак до този момент никой не е познал коя точно, макар че несъмнено е някоя, която всички ние познаваме и обичаме, като например — той се замисли за миг, присви очи и я погледна отблизо — може би Теда Бара?

Тя избухна в смях при това предположение и той също се засмя.

— Имате невероятно въображение, мистър Спаркс-Кели.

— Името ми звучи ужасно нелепо, нали. Особено когато се произнася с американски акцент. Моля, наричайте ме Патрик. А по отношение на вашата самоличност, боя се, че просто трябва да ни кажете истината и да си признаете коя филмова звезда сте, преди всички в първа класа да са се побъркали от усилие да познаят. Трябва да призная, че и аз се мъчих цял ден, но стигнат до задънена улица.

— Страхувам се, че всички ще бъдат ужасно разочаровани. Това съм просто аз и пътувам за Европа, за да посрещна сестра си.

Опита се да го представи по-невинно, отколкото беше, но той го прие и изглеждаше заинтересуван дори и от това.

— И се каните да останете само няколко дни? Колко тъжно за всички нас.

Той се усмихна и докато го гледаше, тя си помисли, че той наистина е много красив. Но това беше съвсем безпристрастно наблюдение, на което тя беше свикнала от многобройните си срещи с филмовите звезди покрай брат й.

— И все пак колко странно, че не сте омъжена. — Каза го така, че да прозвучи като нещо очарователно и в някакъв смисъл това й се стори забавно. — Американците са страхотни в това отношение. Правят го някак със стил. Всички английски момичета са обзети от паника, че няма да успеят да се омъжат, докато станат на двадесет години и ако не могат да се сдобият със съпруг още в първия сезон, когато се представят пред обществото, техните семейства ги погребват живи в задната градина.

Само като си го представи, тя се засмя високо. Никога не беше гледала на положението си на неомъжена жена като на добродетел или на някакво предимство. В нейния случай това беше просто резултат от обстоятелствата и задължение.

— Не знаех, че моминството е такъв американски специалитет. Може би ние не се женим така лесно като англичанките. Но те са много по-възпитани от нас. Не спорят толкова много. — Тя се усмихна и си спомни за леля Лиз и вуйчо Рупърт. — Имах леля, която беше омъжена за англичанин.

— О, така ли? Кои са те?

Държеше се така, сякаш трябваше да ги познава и тя изведнъж осъзна, че това съвсем не беше изключено.

— Лорд и лейди Хикам, Рупърт Хикам, той почина преди няколко години, всъщност, както и тя. Нямаха деца.

Той се замисли за момент и после кимна.

— Мисля, че знам кой е… или кой беше… Всъщност, доколкото си спомням, баща ми го познаваше. Доста тежък характер, ако не ви звучи грубо.

Тя се засмя на сдържаното му изказване и си помисли, че той много добре знае кой е Рупърт, след като си спомня за него именно това.

— Изобщо, не е грубо, а съвсем точно. Бедната леля Лиз се страхуваше от собствената си сянка. Толкова се ужасяваше от него, че му се подчиняваше за всичко. Ходихме да ги видим в Хавърмур… — Щеше да каже преди единадесет години и изведнъж осъзна, че не иска — … преди много време. — Гласът й изведнъж стана тъжен и дрезгав. — Оттогава не съм ходила в Англия.

— И кога беше това?

Той изглеждаше заинтригуван и сякаш изобщо не беше забелязал притеснението й.

— Преди единадесет години.

— Доста време.

Той я наблюдаваше и се питаше какво ли се беше случило. Тя кимна, а миг преди това през лицето й беше минала сянка на ужас, но той се престори, че не я забелязва.

— Да, наистина. — После стана, сякаш отново трябваше да изчезне. Толкова й беше омръзнало да бяга от миналото и да се справя с настоящето. — Мисля, че ще се прибирам. Беше ми приятно да си поговоря с вас, мистър Спаркс-Кели.

— Патрик — поправи я той. — Мога ли да ви изпратя до каютата или да ви отвлека за малко и да пийнем по нещо в салона? Много е приятен, наистина, ако не сте го виждали.

Но последното нещо, което желаеше, беше да обикаля из кораба, да седи в салона, да се запознава с хората, всичко твърде много й напомняше за тяхното пътуване на кораба, който беше потънал. Никога вече не искаше да вижда друг кораб, а на този беше само заради Алексиз.

— Не, не мисля, но все пак много ви благодаря.

После се ръкува с него и си тръгна. Но когато слезе долу, усети, че няма сили да влезе в кабината си.

Беше твърде потискащо, твърде познато, твърде ужасно и тя не можеше да понесе мисълта, че трябва да заспи и отново да заживее със сънищата, със спомените и с кошмарите си. Тогава отново излезе на палубата, отвън точно пред кабината си и застана до парапета, като си мислеше какво можеше да бъде и как беше свършило. Така беше потънала в мислите си, че изобщо не чу стъпките, а само нежния глас, когато той застана зад нея.

— Каквото и да е, мис Уинфийлд, не може да е чак толкова лошо… съжалявам. — Той докосна ръката й, но тя не се обърна. — Не искам да се натрапвам, но когато се разделихме, вие изглеждахте толкова тъжна, че се разтревожих.

Тогава тя се обърна и го погледна, косата й се развяваше на бриза, очите й блестяха и на лунната светлина той видя, че по страните й се стичат сълзи.

— Изглежда, че цялото си време на този кораб прекарвам да убеждавам хората, че съм добре.

Тя се опита да се усмихне, но не беше особено сполучливо. Избърса очите си, а той я наблюдаваше.

— И убедихте ли някого?

Гласът му беше топъл и сърдечен и тя почти изпита желание да не го беше срещала. Нямаше смисъл. Той имаше свой собствен живот, а тя неин и беше тук само за да прибере Алексиз.

— Не — усмихна му се тя. — Не мисля, че съм убедила някого.

— Тогава, боя се, ще трябва да се постараете още. И тогава с най-нежния глас, който беше чувала, той й зададе един труден въпрос.

— Нещо наистина ужасно ли ви се е случило?

Нямаше сили да гледа страданието в очите й, а тя изглеждаше по този начин откакто бяха напуснали нюйоркското пристанище.

— Не напоследък. — Искаше да бъде откровена с него, без да се впуска в подробности. — И обикновено не съм толкова плачлива. — Тя се усмихна и изтри сълзите си с грациозен жест, като пое дълбоко глътка морски въздух и се опита да изглежда малко по-весела. — Просто не обичам много корабите.

— И каква е причината? Страдате ли от морска болест?

— Не точно. — Не искаше да му обяснява. — Просто вече не се чувствам добре на кораби… има твърде много… — Спря се на думата спомени и тогава реши да изостави предпазливостта. Не знаеше кой е, но в този момент той беше неин приятел и тя знаеше, че го харесва. — Бях на „Титаник“, когато потъна — обясни тя тихо. — И загубих родителите си и мъжа, който щеше да стане мой съпруг.

Този път тя не се разплака, а Патрик беше потресен.

— Господи! — Сега в неговите очи имаше сълзи. — Не зная какво да кажа… освен че сте много смела… да бъдете на този кораб сега. Сигурно се чувствате ужасно. Това първото ви пътуване ли е оттогава?

Сега разбираше защо беше толкова напрегната и бледа и защо толкова рядко излизаше от каютата си. Тя кимна.

— Да и не ми е лесно. Заклех се никога повече да не се качвам на кораб. Но трябваше да дойда, за да прибера сестра си.

— И тя ли беше на „Титаник“?

Сега вече беше заинтригуван. Познаваше хора, които са били на борда и са потънали, но никога не беше срещал някой от оцелелите.

— Мислехме, че сме я загубили. Изчезна, когато се качвахме в спасителните лодки или поне ние смятахме така. Всъщност тя се върна в кабината, за да си вземе куклата. Тогава беше на шест години. — Тя се усмихна тъжно. — Корабът потъна точно на рождения й ден. Все пак я намерихме на кораба, който ни спаси, беше истерична и никога не… тя е трудно дете заради всичко, което трябваше да изживее.

— Имаше ли други от семейството ви?

Интересуваше го всичко, но най-вече самата тя. В крайна сметка наистина се оказа това, за което я мислеха — една красива млада жена, обвита в тайнственост.

— Имах трима братя и две сестри и всички оцеляхме. Само родителите ми и… моят годеник… се удавиха. Той също беше англичанин. — Тя се усмихна на спомена, а Патрик Спаркс-Кели не откъсваше поглед от нея. — Казваше се Чарлс Фицджералд.

Когато произнесе името му, гласът й отново стана дрезгав и тя инстинктивно потърси годежния пръстен на ръката си. Но вече от години не го носеше. Беше предложила да го върне на семейството му, но лейди Фицджералд беше настояла да го задържи. А сега Патрик я гледаше изумено.

— Господи… — Очите му срещнаха нейните и той изглеждаше така, сякаш беше видял призрак.

— Спомням си, че чувах за вас — американско момиче — от Сан Франциско… това беше… о, господи, преди десет или дванадесет години. Тогава току-що се бях оженил. — И после обясни какво искаше да каже. — Чарлс беше мой втори братовчед.

За миг останаха в мълчание, докато си мислеха за него и Едуина отново се усмихна. Светът беше странен, беше невероятно, че се виждаха сега, толкова време, след като Чарлс отдавна вече го нямаше.

— Беше ужасно… единствен син… любимо дете… ужасно… — Той се замисли за това и всичко отново се върна в съзнанието му, дори помнеше, че е чувал за Едуина. — Родителите му го оплакваха години след това.

— Аз също — прошепна тя.

— И никога не се омъжихте?

Тя поклати глава и леко се усмихна.

— После вече бях твърде заета. Трябваше да отгледам другите деца. Тогава бях двадесетгодишна, а някои от тях бяха съвсем малки. Брат ми Филип беше на шестнадесет години и полагаше големи усилия да им бъде вместо баща, но трябва да му е било трудно толкова млад да поеме такова бреме на плещите си. Година по-късно, през 1913 замина да учи в колеж. Джордж беше на дванадесет, Алексиз на шест, малката ми сестра Фани на четири, а бебето беше едва на две. Грижеха се за доброто ми настроение няколко години.

Той я погледна удивен, а тя се усмихна.

— И извършихте всичко това сама?

Беше поразен. Явно си я биваше.

— Почти. Справих се. Положих всички усилия, понякога вдигах ръце от отчаяние, но всички оцеляхме… без Филип.

— А какво става сега с тях? Къде са всички?

Помисли си за тях и се усмихна. Изведнъж усети, че по-малките, които беше оставила в Сан Франциско й липсват.

— Най-големият ми брат Филип беше убит през войната преди шест години. А брат ми Джордж е героят на семейството. Когато Филип загина, той напусна Харвард, върна се вкъщи и накрая отиде в Холивуд и сега е на върха — постигна голям успех.

— Като актьор?

Патрит изглеждаше заинтригуван. Струваха му се толкова интересна компания, далеч не като собственото му семейство в Англия.

Но Едуина поклати глава и поясни.

— Не, сега е директор на филмово студио. И е страхотно добър. Вече са направили някои от най-популярните филми. Ожени се само преди няколко седмици. — Тя се усмихна. — После идва Алексиз. Тази, за която ви говорих. Ще се срещна с нея в Лондон — но не обясни защо. — И Фани, която е нашето домошарче, тя е на петнадесет. А най-малкият, Теди, сега е на тринадесет.

И тя приключи доклада за тях с гордо изражение, което го трогна дълбоко.

— И вие се оправихте с тях съвсем сама? Браво! Не ми е ясно как сте успели.

— Просто така. Ден след ден. Никой не ме е питал дали искам. Беше нещо, което трябваше да се свърши, а аз ги обичах. — И след това добави с нежност в гласа. — Направих го заради тях самите… и заради майка ми… Тя остана на кораба, за да открие Алексиз. А после… когато се разбра, че няма да разрешат на мъжете да се качат в спасителните лодки, тя избра да остане с баща ми.

Мисълта за това го ужаси. Представи си как децата напускат потъващия кораб само с Едуина, а тя тъжно впери поглед към морето пред тях, докато си спомняше за нощта, която никога нямаше да изчезне от съзнанието й.

— Сигурно в началото са смятали, че ще има и друга лодка. Никой всъщност не успя да разбере колко малко на брой бяха тези лодки, колко ужасно беше цялото положение. Никой не ни предупреди, че трябва да тръгнем веднага, още в онзи миг. Оркестърът просто си свиреше, нямаше сирени или камбани, а само много хора, който се въртяха наоколо, като мислеха, че разполагат с достатъчно време, и скъпоценните няколко лодки, които спускаха към водата. Може би си е мислела да тръгне по-късно или да остане с него, докато пристигнат други кораби…

Но после тя се обърна и го погледна — този непознат, който щеше да бъде почти неин братовчед и му призна истината, която беше крила дори от себе си в продължение на единадесет години. Докато тя говореше, той посегна и взе ръката й в своята.

— Дълго време я мразех за това, което беше сторила — … не че ми остави децата… а защото избра да умре с него, защото го обичаше повече, отколкото обичаше нас… затова, че позволи любовта й към него да я убие. Мисля, че това ме ужасяваше дълго време… караше ме да се чувствам виновна, че съм изоставила Чарлс, сякаш е било необходимо и аз да бъда с него, само защото тя е останала с татко.

Сега по страните на Едуина се стичаха сълзи.

— Но аз не го сторих… тръгнах още с първата лодка, заедно с децата… отведох ги и оставих мама, татко и Чарлс да умрат, докато ние бяхме в безопасност в спасителната лодка.

Дори, това че го каза, като че ли я освободи от бремето на вината, която носеше вече почти дванадесет години и докато с мъка изговаряше думите, тя се отпусна в ръцете му и той я прегърна.

— Ти не си могла да знаеш, какво ще се случи после. Не си знаела нищо повече от тях… те всички са смятали, че ще дойдат след вас на друга лодка или че ще могат още известно време да останат на кораба, че няма да потънат.

Наистина беше мислила точно това.

— Така и не разбрах, че се сбогувам с тях — изхълца тя. — Дори не целунах Чарлс… и повече никога не го видях.

Тя плачеше в нощта, а Патрик я държеше в обятията си.

— Ти не си могла да направиш нищо повече. Постъпила си съвсем правилно… било е просто ужасен късмет, че въобще се е случило. Но не си била виновна, че си оцеляла, а те не.

— Но защо тя остана с него? — Попита го Едуина, сякаш той знаеше, но също като нея той можеше само да се досеща за причините.

— Вероятно защото го е обичала твърде много, за да може да живее без него. Понякога се случва. Някои жени се чувстват по този начин. Може би не е имала сили да го приеме, а в същото време е знаела, че ти оставаш да се грижиш за децата.

— Но това не беше справедливо към тях… и към мен… а аз трябваше да продължа да живея без Чарлс.

Тя за първи път изразяваше пред някого най-съкровените си чувства и в гласа й прозвуча гняв.

— Защо трябваше да живея с тази болка? Защо трябваше да живея без него? Защо трябваше…

Не можа да продължи по-нататък, пък и това вече нямаше значение. Всички отдавна си бяха отишли, а тя беше преживяла загубата. Беше посветила живота си на любовта си към Чарлс и на отглеждането на децата на своите родители, но това никак не беше лесно за нея и като чуваше риданията й сега, Патрик отлично го разбираше.

— Понякога животът е толкова несправедлив…

Изпита желание да се разплаче като нея, но осъзнаваше, че това не може да промени нищо. А от начина, по който тя говореше, му стана ясно, че може би за първи път изказваше чувствата си пред някого, особено негодуванието си, че майка й беше избрала да умре с баща й.

— Съжалявам — погледна го тя накрая. — Не трябваше да ти разправям всичко това. — Тя отново избърса сълзите от страните си, той й подаде хубава ленена кърпичка, на която беше избродиран гербът му, и тя я прие с благодарност. — Обикновено не говоря за всичко това.

— Предположих — каза той и после се усмихна към нея — Иска ми се да те бях срещнал преди дванадесет години, тогава може би щях да те отнема от него и животът ти щеше да протече много по-щастливо, както и моят. Щеше да ме предпазиш от един брак, който не трябваше да става. Всъщност — той се усмихна и продължи — аз се ожених за първа братовчедка на Чарлс по линия на майка му. Едно много красиво момиче, както казва майка ми, но се опасявам, че доскоро изобщо не си давах сметка, че тя никога не ме е обичала.

— Все още ли си женен за нея?

Докато задаваше въпроса си, Едуина отправи поглед към него и отново издуха носа си. Мисълта, че би могла навремето да се омъжи за Патрик й изглеждаше забавна и тя отново изпита съжаление, че никога не го беше срещала до момента, в който двамата се озоваха на борда на „Париж“.

— Да — изрече той стоически. — Имаме три прекрасни момчета и си говорим приблизително по веднъж на два месеца между пътуванията и на закуска. Страхувам се, че жена ми е… а… не изпитва особена слабост към мъжете и се чувства много по-щастлива в компанията на своите приятелки, роднините си от женски пол и на конете си.

Едуина си помисли, че току-що той беше казал нещо, което беше важно за нея, но беше твърде притеснена, за да го помоли да обясни и си замълча. Стига, че се беше оженил за жена, която не обичаше, и която не го обичаше и може би не беше толкова съществено какво точно искаше да каже с тези нейни приятелки. Но всъщност той имаше предвид точно това, което тя си беше помислила. Единственото странно нещо беше, че с няколкото твърде редки опита, които бяха направили, те все пак бяха успели да се сдобият с три деца, но беше малко вероятно да се случи отново, тъй като вече нито правеха опити, нито пък която и да е от двете страни желаеше нещо подобно.

— Ще се разведеш ли някога с нея? — Попита тихо Едуина, но Патрик бавно поклати глава.

— Не, по ред причини, между които и синовете ми. Опасявам се, че родителите ми не биха го преживели. Знаеш ли, никой в семейството ми не се е развеждал. И за да станат нещата още по-сложни, благодарение на една моя баба французойка, аз съм сред най-редките птици — англичанин католик. Страхувам се, че Филипа и аз сме свързани за вечни времена, което за мен, ако не за нея, означава доста самота и твърде мрачни перспективи за следващите четиридесет или петдесет години!

Той говореше делово, но зад думите му Едуина усещаше колко самотен се чувства и докато описваше своя брак, тя виждаше тази самота в очите му.

— Тогава защо не я напуснеш? Не можеш да живееш по този начин до края на живота си.

Беше удивително. Не се познаваха, а споделяха един с друг най-съкровените си тайни. Но на кораб тези неща често се случват.

— Нямам избор — каза тихо Патрик, като отново имаше предвид своята съпруга. — Точно както и ти, когато се е наложило да отгледаш своите братя и сестри. Noblesse oblige^[1], както би казала баба ми. Освен въпрос за любов, някои неща са и въпрос на задължение. Моето е това. А момчетата са прекрасни. Вече стават големи и разбира се, всички заминаха да учат. Последен замина Ричард, който миналата година стана на седем. Това вече ми дава по-голяма свобода. Всъщност, изобщо не ми се налага да си бъда у дома и през по-голямата част от времето аз наистина не съм — усмихна се той по момчешки на Едуина. — Оставам задълго в Ню Йорк, пътувам по работа до Париж, когато имам възможност! Трябва да поддържам имотите на баща ми. Имам приятели в Берлин и в Рим… нали виждаш, не е чак толкова лошо.

Едуина стоеше до него, той я беше прегърнал с една ръка и все пак тя беше откровена.

— Звучи много тъжно и безсмислено.

Не му спести истината и той я погледна открито.

— Права си, така е. Но това е всичко, което имам, и трябва да се задоволя с него. Както и ти. Не е бог знае какъв живот, но е моят живот. Както и твоят. А ти какво направи? Цял живот оплакваш един човек, умрял преди дванадесет години. Мъж, когото си обичала, когато си била на двадесет години. Всъщност, познаваше ли го добре? Знаеше ли кой е и дали въобще може да те направи щастлива? Имала си право на много повече от това, както и аз, но простата истина е, че не го получихме. И тогава ти си се примирила, заобиколена от братята и сестрите, които обичаш, и аз правя същото с моите деца. Нямам право на нещо повече, аз съм женен човек, но ти не си и когато слезеш от този кораб, трябва да намериш някого, когото да обичаш, може би дори някой, когото и Чарлс би одобрил, да се омъжиш за него и да имаш свои собствени деца. Аз вече не мога да си разреша подобно нещо, но ти можеш. Едуина, не пропилявай тази възможност.

— Не бъди глупав — засмя се тя, но независимо от това, дали го разбираше или не, той й беше казал нещо мъдро. — Знаеш ли на колко години съм? На тридесет и три. Твърде стара съм за това. Половината ми живот е минал.

— И моят също. Аз съм на тридесет и девет. Но знаеш ли какво? Ако имах още един шанс, шанс да обичам някого, да бъда щастлив, да имам пак деца, бих се вкопчил в него веднага.

При тези думи той сведе поглед към нея и преди тя въобще да успее да му отговори я целуна. Целуна я, а тя не беше целувана откакто Чарлс беше умрял и дори не можеше да си спомни дали и тогава той я беше целувал по този начин, и за миг думите на Патрик блеснаха в съзнанието й. Нима беше прав? Нима Чарлс беше просто един далечен спомен от детството? Толкова ли се беше променила? Нима го беше преживяла? Изобщо спомняше ли си го? Вече не беше възможно да узнае отговора и в мислите си тя не се съмняваше нито за миг, че го беше обичала. Но вероятно го беше носила в себе си твърде дълго. Може би времето, в което, най-накрая трябваше да се освободи от него, беше дошло. И внезапно, докато отговаряше на целувката на Патрик, всичко в съзнанието й избледня и те се прегърнаха силно и отчаяно като двама давещи се.

Мина дълго време преди той да я пусне и те стояха притиснати един до друг, той отново я целуна, а после я погледна и каза нещо, което тя имаше право да знае от самото начало. И той беше сигурен, че трябва да го чуе от него.

— Едуина, независимо от това, което може да се случи между нас, аз не мога да се оженя за теб. Искам да го разбереш сега, преди да си се влюбила в мен и аз в теб. Без значение колко ще те обичам един ден, аз съм мъртъв човек. Ще остана женен до последния си ден. А не искам да разбивам живота ти. Веднага ще ти кажа, че ако ми разрешиш да те обичам… аз ще те оставя свободна… заради самата теб… и заради мен… Няма да искам да те задържа до себе си, а и няма да ти позволя да останеш. Разбираш ли?

— Да — изрече тя дрезгаво, признателна за честността му, макар че още от самото начало беше почувствала, че е точно такъв.

Затова си разреши да разговаря с него и вече знаеше, че го обича. Беше абсурдно, почти не го познаваше и въпреки това чувстваше, че това е любов.

— Няма да те оставя да постъпиш така, както постъпи с Чарлс… да носиш спомена години наред… Искам да те обичам и да те пусна да тръгнеш по своя път… щастлива. И ако един ден наистина ме обикнеш, ще се омъжиш за някой друг и ще направиш това, което ти казах.

— Тревожиш се твърде много — усмихна се тя. — Не можеш да предвидиш всичко. Ами ако Филипа един ден умре или те напусне, или реши да живее някъде другаде?

— Не бих могъл да строя живота си на подобна надежда, нито пък ще позволя на теб да го сториш. Помни, любов моя, един ден ще те пусна на свобода… като малка птичка… да се върнеш у дома, там, откъдето си дошла, далеч отвъд океана…

Но когато той изрече тези думи, те я накараха да се почувства самотна без него преди изобщо нещо да е започнало. Тя се притисна до Патрик и промълви тихо:

— Не още… моля те…

— Не… все още не — прошепна той в отговор и тогава, като спомен от далечен сън, той зарови устни в косите й и прошепна отново. — Обичам те.

И въпреки че бяха непознати, техните изповеди и връзката им с Чарлс ги беше събрала.