Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (5)

5.

Той се изкачваше по стълбата, а ръцете му бяха толкова измръзнали, че едва си служеше с тях, но въпреки това отказа да се остави да го изтеглят с люлката като момиче. След като беше паднал от лодка Г, щастието му се усмихна и бе прибран в лодка номер 12, след което часове наред лежа вътре, почти загубил съзнание от изтощение. Но сега някъде дълбоко в себе си ликуваше, че се бе спасил. Тяхната лодка беше последната, от която трябваше да приберат оцелелите. Часът беше осем и тридесет сутринта. Качи се на борда след другите и зад него останаха само моряците от екипажа. Миг по-късно, той вече стоеше изправен на палубата на „Карпатия“, без да може да повярва на това, което се беше случило с тях, а сълзите неудържимо течаха по страните му. И все пак беше успял. Беше се справил без помощта на родители, братя и сестри и сега само се молеше те също да са вече в безопасност. Влезе бавно в столовата, все още треперещ, с премръзнали крака, и потъна в морето от непознати лица. Останалите живи бяха само седемстотин и пет души и въпреки че загиналите бяха повече от 1500, точно в този момент Филип имаше усещането, че оцелелите са хиляди. Не знаеше откъде да започне да търси близките си и когато забеляза Джак Теър, вече беше минал цял час.

— Виждал ли си някой от нашите?

Изглеждаше ужасно с все още мократа си коса и очи, пълни с напрежение, под които имаше огромни черни кръгове. Никога в живота си не бяха преживявали нещо толкова ужасно. Навсякъде около него седяха полуоблечени хора, завити с одеяла и хавлиени кърпи, имаше и други — във вечерни костюми или по нощници. Никой от тях все още не беше дошъл на себе си. Никой не искаше да напусне салона, да се облече, да се раздели с останалите. Единственото им желание беше да намерят близките си, за които не знаеха нищо. И сега, без да говорят, те отчаяно се опитваха да открият сред тълпата скъпите лица.

Джак Теър кимна разсеяно, защото продължаваше да търси баща си.

— Сестра ти е някъде тук. Видяхме се преди малко. — След това тъжно се усмихна. — Радвам се, че успя!

Двете момчета се прегърнаха, останаха дълго един до друг и сълзите, които сдържаха толкова отдавна, ги задавиха. Най-накрая бяха в безопасност на борда на „Карпатия“ и целият този кошмар беше свършил. Но не съвсем.

След като се разделиха, Филип отново изпита страх. Страхуваше се, че трябваше да търси тук хората, които обичаше, обземаше го ужас само при мисълта, че може да не ги открие.

— Имаше ли още някой с нея?

— Не зная — поколеба се Джак. — Струва ми се, че държеше бебе.

Това трябва да е Теди… а останалите? Филип продължи да се промъква през тълпата, излезе на палубата с надеждата да я открие някъде там и накрая, вече отново в салона, той изведнъж съзря тила й, черните коси, крехките рамене и до нея Джордж, който стоеше с наведена глава. О, господи, избухна в плач Филип, докато си пробиваше път сред струпаните хора и бързаше към нея. И след това, когато я достигна, без да каже нито дума, той я обърна към себе си, взря се в очите й и силно я прегърна, а тя изстена, тихо изхълца и после се разрида.

— О, господи… Филип… о, Филип…

Това беше всичко, което успя да изрече. Не посмя да попита за останалите. Около тях хората, които нямаха щастието да намерят близките си, безмълвно плачеха. Мина доста време, преди Филип да събере достатъчно смелост, за да изрече ужасния въпрос.

— Кой е с теб?

Вече беше видял Джордж, а сега забеляза и Фани, скрита в одеялото си. Точно зад Едуина Теди лежеше на пода, също увит в одеяла, оставен в пригодената за него люлка.

— Той добре ли е?

Очите й отново се изпълниха със сълзи, тя погледна Филип и поклати глава. Детето беше все още живо, но устните му бяха толкова сини, че изглеждаха черни. Филип съблече палтото си, уви добре момченцето с него и здраво стисна ръката на Едуина в своята. Поне петима от тях бяха оцелели. До края на деня не успяха да намерят никой от останалите.

Същата нощ дадоха легло на Теди в корабния лазарет и внимателно наблюдаваха състоянието му, както и това на Фани. Страхуваха се от измръзване на двете й пръстчета. Джордж спеше дълбоко на походно легло в коридора.

Късно през нощта Едуина и Филип стояха на палубата и мълчаливо се взираха в далечината. И двамата не можеха да заспят, а и не искаха. Тя се страхуваше да затвори очи, да сънува, да остави съзнанието й да се върне към тези ужасни моменти. Сега всичко изглеждаше още по-невероятно. Тя беше убедена, че когато привечер тълпата в столовата понамалее, ще види майка си и баща си тихо да си приказват в някой ъгъл, а до тях и Чарлс. Не можеше да повярва, че не бяха оцелели, че вече ги нямаше… и Алексиз, а с тях и Чарлс, струваше й се абсурдно, че през август няма да има никаква сватба. Не беше в състояние нито да го проумее, нито да го приеме. Платът за сватбената й рокля също беше потънал и… питаше се, дали в последния момент майка й е държала ръката на Алексиз… дали е било ужасно… или е станало бързо… дали са усетили болка. Тези въпроси я изпълваха с ужас и тя дори нямаше сили да ги сподели с Филип, докато стояха на палубата един до друг, потънали в собствените си мисли. Едуина беше прекарала целия ден с Теди и Фани, а Филип не изпускаше от очи Джордж, но през цялото време нито за миг не преставаха да чакат. Очакваха хора, които никога повече нямаше да се появят, никога вече нямаше да се върнат при тях, хора, които толкова бяха обичали… Преди окончателно да се отправи за Ню Йорк, „Карпатия“ беше направила още една последна обиколка на района, но очевидно други оцелели нямаше.

— Филип?

В мрака гласът й прозвуча тих и пълен с мъка.

— А?

Той се обърна към нея и я погледна с очи, които внезапно бяха заприличали на очите на старец. Беше само на шестнадесет години, а за няколко часа в спасителната лодка сякаш беше остарял с един живот.

— Сега какво ще правим?

Какво щяха да правят без тях? Тази мисъл я ужасяваше. Бяха загубили толкова хора, които обичаха, а сега тя отговаряше за тези, които бяха оцелели.

— Мисля, че ще си отидем у дома.

Тя говореше тихо в нощта. Нямаше какво друго да правят, но преди това Едуина искаше да заведе Теди на лекар в Ню Йорк… ако оцелее дотогава. Вече й бяха обяснили, че тази първа нощ ще се окаже решаваща… А тя знаеше, че не е в състояние да понесе още една загуба. Нямаше да разрешат Теди да умре. Просто не беше възможно. Мислеше единствено за това как да го спаси, него, последното бебе на майка й.

По-късно същата вечер тя го държеше на ръце, вслушваше се в тежкото му дишане и си мислеше за децата, които самата тя никога нямаше да има… децата на Чарлс… Всичките й мечти си бяха отишли с него завинаги и при мисълта за това от очите й рукнаха сълзи и се затъркаляха по страните й, а раменете й мълчаливо потръпваха.

Филип беше заспал до Джордж на един дюшек в салона, но по-късно същата вечер бе дошъл да я види. Изглеждаше изтощен и разтревожен. И той като нея се беше питал дали все пак родителите му са имали възможност да скочат от кораба, дали са оцелели, поне за известно време. Може би са се опитали да доплуват до спасителните лодки, но никой не ги е прибрал и тогава те са загинали в ледената вода. Беше видял около себе си стотици хора, които умряха по този начин. Никой не се съгласяваше да ги изтеглят в лодките и те продължаваха да плуват безцелно до пълно изтощение, докато накрая, също като много други, просто потъваха. Тази мисъл го изпълваше с ужас и без да може да се отърве от нея, той дълго лежа буден, накрая изобщо се отказа да спи и стана, за да потърси Едуина.

Двамата дълго стояха един до друг, потънали в мълчание. Из целия кораб атмосферата беше същата. Останалите живи почти не говореха, навсякъде можеха да се видят хора, които стояха сами и не откъсваха поглед от морето. Понякога се събираха на малки групи и просто стояха горе на палубата, но никой от тях не отронваше нито дума.

— Мислех си дали… — Трудно му беше да намери точните думи в полутъмния лазарет. До тях имаше още няколко души, а в другата стая спяха десетина малки деца, които никой до момента не беше потърсил. — Не мога да престана да мисля за края… — Гласът му секна, той се обърна настрани, а Едуина протегна ръка и докосна рамото му.

— Опитай се да не мислиш за това… Нищо вече не може да се промени.

Но през цялата вечер тя беше мислила за същото… за родителите си и защо майка й беше решила да остане… за Чарлс… и Алексиз. Какво ли се е случило с нея? Дали са успели да я намерят? Беше ли потънала заедно с тях? Филип беше ужасен, когато Едуина му каза, че Алексиз не е била с нея в лодката. Родителите им изобщо не бяха разбрали, че тя не е напускала кораба, че не е била със сестра си в лодка номер 8.

После той въздъхна дълбоко и отправи поглед към Теди, който спеше дълбоко с разрошени меки бебешки къдрици. Лицето му беше смъртнобледо и от време на време телцето му се разтърсваше от кашлица. Филип също беше настинал ужасно, но въобще не усещаше нищо. Настояваше, че това му е от предния ден и тогава Едуина си спомни нещо, което майка й беше споменала — как той настинал, защото стоял дълго на палубата, за да гледа някакво непознато момиче от втора класа. Като много други, тя вероятно също беше загинала.

— Как е той? — Попита Филип, отправил поглед към най-малкото си братче.

— Поне не става по-зле. — Тя му се усмихна нежно, погали косите му и се наведе да го целуне. — Мисля, че даже почва да се оправя.

При положение, че не се е разболял от пневмония.

— Ще остана при него, а ти върви да поспиш — предложи й той.

Тя само въздъхна.

— Няма нужда, и без това не мога да мигна.

Мислите й непрекъснато се връщаха към последната обиколка на „Карпатия“ из района, в който рано същата сутрин „Титаник“ завинаги се беше устремил към дъното.

Капитан Рострон искаше да бъде напълно сигурен, че не са пропуснали никого; всичко, което видяха да се носи по повърхността, бяха шезлонги, парчета дърво, няколко спасителни жилетки, един килим, който изглеждаше досущ като този в тяхната стая… Покрай тях премина, понесено от вълните, и мъртвото тяло на някакъв моряк. Само от спомена за всичко това Едуина потръпна. Беше твърде невероятно, за да може да го повярва. Предната вечер семейство Уайдънър даваха официална вечеря в чест на капитан Смит, а сега, само двадесет и четири часа по-късно, корабът вече го нямаше, а с него и капитана, мистър Уайдънър, синът му Хари и други повече от хиляда и петстотин души. Не беше в състояние да повярва, че е възможно. За кой ли път мислите й се върнаха към Чарлс, към безкрайната любов, която изпитваше към него. Предната вечер й беше казал, че синята й атлазена рокля много му харесва… беше казал, че е точно като цвета на очите й. Според него и прическата й била великолепна. Тя беше вдигнала на кок блестящите си черни коси, така че прическата й много приличаше на тази на мисис Астър. Все още беше облечена в същата рокля, само че тя беше вече скъсана на няколко места. Още следобед някой й беше предложил черна вълнена рокля, но беше твърде заета с децата и нямаше време да се преоблече. А и какво значение имаше? Чарлс вече го нямаше, а тя и другите деца бяха останали пълни сираци.

Тази нощ двамата останаха дълго един до друг, мислеха за всичко, което беше вече в миналото, и се опитваха по някакъв начин да планират бъдещето. Накрая Едуина каза на Филип да се връща в леглото, защото Джордж щеше да се изплаши, ако се събуди и не го намери до себе си.

— Бедното момче, и то трябваше да преживее всичко това…

Но той през цялото време се беше държал храбро и за Едуина беше и успокоение, и безценна помощ. Ако не беше толкова изтощена, тя сигурно щеше дори да се притесни, че е толкова прилежен.

До нея през цялата нощ Фани също спеше непробудно.

Когато накрая Филип си тръгна, Едуина продължи тихо да седи до тях, гледаше Фани и Теди, докосваше лицата им и приглаждаше назад косите им. Когато веднъж Теди се събуди от жажда, тя му даде да пийне малко вода. После подържа на ръце Фани, която често проплакваше на сън. Седеше там и се молеше, точно както беше направила и сутринта по време на богослужението водено от капитан Рострон. Някои от оцелелите не пожелаха да отидат, но Филип и тя останаха до края. Повечето от другите бяха твърде изтощени, болни или възприемаха службата твърде болезнено. С един жесток удар тридесет и седем от спасилите се жени бяха останали вдовици. Хиляда и петстотин двадесет и трима мъже, жени и деца бяха загинали. Оцелелите бяха само седемстотин и петима.

Накрая Едуина задряма за кратко, но отново се събуди, когато Теди се размърда и отправи към нея широко отворени очи, които толкова приличаха на майчините й.

— Къде е мама? — Попита той като се задъхваше, изглежда вече беше дошъл на себе си, и когато Едуина се наведе, за да го целуне, той се усмихна, но после продължи през плач да иска майка си.

— Мама не е тук, миличко.

Не знаеше какво да каже. Беше твърде малък, за да разбере, но въпреки това тя не искаше да го лъже и да му обещава, че мама ще дойде по-късно.

— И аз искам мама — разплака се и Фани и изглеждаше много нещастна, когато чу как Теди се събуди и потърси майка им.

— Бъди добро момиче — подкани я Едуина с целувка и после я гушна до себе си.

След това стана, изми лицето на Теди и въпреки протестите му го остави за малко на една сестра, за да заведе Фани до банята. Когато съзря собственото си лице в огледалото, тя изведнъж осъзна колко ужасно беше всичко, което бяха преживели. Само за един ден беше остаряла с хиляда години, изглеждаше и се чувстваше като старица или поне така си мислеше.

Но с един взет назаем гребен и малко топла вода нещата се пооправиха. Въпреки това не можеше да се каже, че изглежда или че се чувства по-добре и когато отново влезе в салона, за да намери момиченцата, установи, че другите изглеждат не по-малко ужасно. Все още носеха някакви странни и често дори доста окаяни костюми, към които сега бяха добавили разни взети назаем дрехи, които далеч не им бяха по мярка и само засилваха тягостното впечатление от, меко казано, странната им външност и общия хаос. Навсякъде беше пълно с хора, които се суетяха наоколо. Според възможностите ги настаняваха или по претъпканите вече каюти, или на походни легла в коридора. Все още имаше стотици, които спяха на дюшеци в големия салон или в отделението за екипажа на канапетата и дори направо на пода. За тях това вече нямаше никакво значение. Бяха живи, въпреки че много от тях съжаляваха за това само при мисълта колко много любими за тях хора никога вече нямаше да се върнат.

— Как е Теди? — Попита Джордж още щом видя голямата си сестра и с облекчение съзря усмивката й. Никой нямаше вече сили да понася още загуби.

— Мисля, че е по-добре. Казах му, че се връщам след няколко минути.

Беше довела със себе си Фани, защото искаше да й даде нещо за ядене, преди да побърза да се върне обратно, за да се грижи за малкото си братче.

— Ако искаш, аз ще постоя при него — предложи й Джордж и изведнъж усмивката замръзна на устните му и той се вторачи в нещо точно зад Едуина. Изглеждаше така, сякаш беше видял призрак и тя го погледна, внимателно докосна леко ръката му и се наведе към него.

— Джордж, какво има?

Той продължаваше да гледа все така втренчено и после посочи с ръка. На пода точно до един дюшек лежеше някакъв предмет. И тогава, без да каже нито дума, той се втурна към него, вдигна го и го отнесе на сестра си. Беше мисис Томас — куклата на Алексиз. Тя беше убедена в това, но наоколо не се виждаше никакво дете.

Разпитаха хората, които стояха наоколо, но не успяха да научат нищо. Те въобще не си спомняха да са виждали тази кукла или пък детето, което я е оставило.

— Трябва да е тук! — Каза Едуина и трескаво се огледа.

Забеляза няколко деца, но нито едно от тях не беше Алексиз. Стискаше здраво куклата в ръка и изведнъж, когато се сети, сърцето й се сви. Детето на семейство Алисън имаше същата кукла и тя каза това на Филип, но той поклати глава. Би познал куклата на сестра си навсякъде. Джордж и Фани се съгласиха с него.

— Нима не помниш, Едуина? Ти й уши роклята от плат, който беше останал от твоята.

Когато чу думите му, тя си спомни и в очите й бликнаха сълзи. Колко жестоко щеше да бъде, ако куклата беше останала невредима, а с Алексиз се беше случило най-лошото.

— Къде е Алексиз? — Погледна към нея Фани с огромните си очи, които бяха също като очите на баща й и докато беше жив, това го караше да изпитва истинско удоволствие.

Дори и той беше установил невероятната им прилика.

— Не зная — отвърна й честно Едуина, като продължаваше да стиска куклата и да се оглежда наоколо.

Не я забеляза никъде.

— Скрила ли се е?

Фани я познаваше много добре, но този път това не успя да накара Едуина да се усмихне.

— Не зная, Фани. Дано да не се крие.

— А мама и тате, и те ли не искат да се покажат?

Тя изглеждаше толкова объркана, че Едуина не успя да сдържи сълзите си и само поклати глава, като продължаваше да се озърта.

Мина цял час, без да успеят да я открият и Едуина трябваше да се връща в лазарета при Теди. Все така стискаше куклата, а Фани беше оставила при Филип, и Джордж. Когато Теди видя куклата в ръцете, й, той я погледна напрегнато.

— Лекси? — Промълви той. — Лекси?

Оказа се, че дори той си я спомня. В интерес на истината Алексиз почти никога не се разделяше с нея. Една от сестрите се усмихна, докато минаваше покрай тях. Той беше красиво дете и гледката на двамата заедно беше трогателна. Изведнъж Едуина вдигна поглед към нея и реши да я попита за Алексиз.

— Има ли някакъв начин да я открия… Исках да намеря… — Дори не знаеше как да формулира въпроса си. — До този момент все още не сме успели да открием шестгодишната ми сестричка. Аз мислех, че… тя е с майка ми…

Не беше способна да произнесе думите, но трябваше да се опита да научи нещо за нея и накрая сестрата разбра. Нежно докосна ръката й и подаде на Едуина някакъв списък.

— Тук сме записали имената на всички прибрани на кораба, включително и тези на децата. Напълно е възможно при тази суматоха вчера просто да не сте я забелязали. Какво ви кара да смятате, че е на кораба? Видяхте ли да я настаняват в спасителна лодка преди вие самата да напуснете кораба?

— Не — поклати глава Едуина и после показа куклата. — Заради това… тя никога не се разделяше с нея.

Изглеждаше толкова печална, а и бързият преглед на списъка показа, че името на Алексиз изобщо не е записано вътре.

— Сигурна ли сте, че е нейна?

— Абсолютно. Аз съм й шила рокличката.

— Възможно ли е някое друго дете да я е взело?

— Предполагам. — Едуина дори не беше помислила за това. — Но тук някъде няма ли загубени деца, чиито родители не са ги потърсили?

Знаеше за няколко бебета, чиито родители бяха останали неизвестни, но Алексиз беше достатъчно голяма, за да каже коя е, ако иска… или ако не е твърде травматизирана от случилото се… Едуина изведнъж си помисли дали тя не се скита някъде наоколо, без някой да знае името й, самичка и изгубена, без въобще да подозира, че братята и сестрите й се намират в същия кораб. Сподели тревогата си със сестрата, която й отвърна, че това според нея е малко вероятно.

Но късно същия следобед, докато се разхождаше по палубата, като се опитваше да не мисли отново за зловещите очертания на „Титаник“ на фона на нощното небе миг преди да потъне, с кърма устремена към хоризонта, тя изведнъж забеляза мис Серепека, прислужницата на мисис Картър, която беше тръгнала на малка разходка с децата. Лусил и Уилям изглеждаха не по-малко изплашени от останалите деца на борда, а третото се дърпаше назад, сграбчило ръката на мис Серепека и явно беше твърде ужасено, за да върви по палубата. Внезапно, когато тя се обърна, Едуина успя да види лицето й, ахна и само след миг вече тичаше към нея. Грабна я и я притисна до гърдите си с цялата си любов и сила, като ридаеше сърцераздирателно. Беше я намерила! Това беше Алексиз!

После Едуина държеше изплашеното момиченце в прегръдките си, галеше косите й, докато мис Серепека се опитваше да обясни какво се беше случило. Когато хвърлили Алексиз в спасителна лодка номер 4, мисис Картър веднага разбрала, че тя е съвсем самичка и още щом стъпили на „Карпатия“, поела грижите за момиченцето, докато пристигнат до Ню Йорк. После мис Серепека почти шепнешком добави, че откакто детето видяло преди два дни как корабът се устремява към дъното, не е произнесло нито дума. Не знаели как се казва, категорично отказвала да разговаря с тях или поне да им каже откъде е и мисис Картър се надявала, че може би някой от семейството ще я потърси, когато пристигнат в Ню Йорк. Сега за нея щяло да бъде истинско облекчение да научи, че майката на детето все пак е била на кораба. Но докато двете говореха, Алексиз постоянно въртеше глава на всички страни, инстинктивно се опитваше да разбере дали Кейт не е наблизо, но Едуина леко поклати глава и притисна детето до себе си.

— Не, мъничкото ми, тя не е тук с нас.

Едва ли някога беше отправяла към нея по-тежки думи и Алексиз се опита да се отскубне, упорито навела глава, без да иска да чуе какво й казва Едуина. Но сестра й никога не би я оставила да се отдалечи от нея — веднъж вече почти я бяха загубили. Едуина сърдечно благодари на мис Серепека и обеща да потърси мисис Картър, за да й благодари за грижите към Алексиз. Но докато вървяха към големия салон и Едуина я носеше на ръце, Алексиз гледаше с тъжни очи сестра си, без да й каже нито дума.

— Обичам те, скъпото ми… о, толкова те обичам… така се тревожехме за теб…

Вървеше с детето на ръце и по страните й се стичаха сълзи. Беше истинско щастие, че успяха да я намерят, но Едуина усети, че й се иска да бяха открили не само нея, а и родителите и, както и Чарлс, искаше й се да ги бяха видели как си приказват някъде. Не беше възможно да са си отишли завинаги от живота им, не можеше всичко това да се е случило… но беше истина и от тях беше останала само Алексиз, като малък призрак от миналото. Минало, което съвсем доскоро беше реалност, а сега завинаги беше изчезнало като сън, който тя щеше да си спомня до края на живота си.

Когато Едуина й подаде нейната безценна кукла, Алексиз я грабна от ръцете на сестра си и я притисна до лицето си, но така и не промълви нито дума, дори когато видя как Филип се разплака, че я вижда отново при тях. После се обърна към Джордж, който я гледаше с удивление.

— Мислех, че си изчезнала, Лекси — каза той тихо. — Търсихме те навсякъде.

Тя не му отвърна, но очите й нито за миг не изпускаха неговите и същата нощ тя спа до него, хванала ръката му, а в другата стискаше куклата си. Филип остана при тях, а Едуина отново спа с Теди и Фани в лазарета, въпреки че Фани се чувстваше вече добре, а Теди видимо се поправяше. Но това беше най-безопасното място за две толкова крехки деца, а и Теди продължаваше да кашля зле през нощта.

Едуина беше помолила Алексиз да остане при тях, но тя само поклати глава и последва Джордж в големия салон, където легна до него на тесния дюшек. Брат й лежеше до нея и я гледаше, докато накрая и двамата заспаха. Джордж се чувстваше така, сякаш отново виждаше майка си, сякаш тя пак беше до него — нали те двете бяха неразделни и прекарваха по-голямата част от времето си заедно.

Същата нощ той сънува родителите си. Сънят още не беше отлетял, когато посред нощ изведнъж се събуди от плача на Алексиз до себе си. Опита се да я успокои, прегръщаше я, но тя не преставаше.

— Какво има, Лекси? — Попита я той накрая, като се чудеше дали все пак тя ще му каже или също както и тях, мъката така я задушаваше, че можеше единствено да плаче. — Боли ли те нещо?… Лошо ли ти е? Искаш ли да извикам Едуина?

Тя поклати глава, седна в леглото им, като не изпускаше куклата си и сведе поглед към него.

— Искам мама — прошепна тя едва чуто, а големите й сини очи бяха вперени в него.

Когато чу думите й, в неговите очи също бликнаха сълзи и той я притисна до гърдите си.

— И аз, Лекси… и аз.

Тази нощ спаха хванати за ръце, две от децата на Кейт, наследството, което беше оставила, след като реши да не изоставя съпруга си. Всички те никога нямаше да забравят огромната й любов към тях, любовта и нежността, която свързваше родителите им, но сега всичко беше изчезнало, беше някъде далеч — на друго място и в друго време. Това, което остана след тях, беше семейството, което бяха създали, шест деца, шест живота, шест души, шестима от малкото, които бяха оцелели след гибелта на „Титаник“. Оттук нататък Кейт, Бърт и Чарлс, както и много други, вече никога нямаше да се върнат. Бяха изчезнали завинаги.