Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (34)

34.

Когато Алексиз се качи във втора класа на „Бремен“, тя беше мълчалива и пребледняла и Малкълм напразно се опитваше да оправи настроението й. Разправяше й колко ще се забавляват и накрая реши, че до момента тя никога не се е качвала на кораб. Поръча шампанско, непрекъснато я обсипваше с целувки и мислеше единствено за живота, който един ден щяха да водят, как вече щяха да пътуват на много по-луксозни кораби, и то в първа класа.

— Само си помисли — възкликна той весело, докато вмъкваше ръката си под роклята й, но този път Алексиз не се усмихваше.

Корабът потегли, но тя остана все така безмълвна и когато се прибраха в каютата си и той се притисна до нея, усети, че цялото й тяло трепери.

— Не те хваща морска болест, нали? — Попита той в отлично настроение, че тя беше с него.

Въпреки че беше похарчил последните си пари за билети той много добре знаеше, че участта му можеше да бъде много по-лоша, отколкото в случая, когато си имаше млада съпруга, която беше сестра на директор на филмово студио. Корабът беше доста окаян, но германците обичаха да пият и да се веселят и ако не друго, той поне можеше да поиграе на комар или на карти с мъжете и да се изфука със своята съпруга. Но в момента, в който напуснаха пристанището, тя не се отделяше от леглото й до вечерта вече едва си поемаше дъх. Лежеше там с обезумял поглед и се задушаваше. Той се втурна ужасен да търси стюарда и го помоли веднага да извика лекар.

— Господине? — Попита стюардът, като се опитваше да надзърне в стаята.

Той беше забелязал красивата съпруга на американеца. Бяха хубава двойка, но мъжът изглеждаше достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Жена ми… не се чувства добре… имаме нужда от лекар, и то веднага!

— Разбира се — усмихна се стюардът. — Ще ми разрешите ли преди това да й донеса чаша бульон и малко бисквити? Много помага при морска болест. Никога ли не се е качвала на кораб?

Но докато той говореше, тя издаде ужасяващо стенание, като че ли от болка и когато Малкълм се обърна към нея видя, че е припаднала.

— Лекар, човече, бързо!

Изглеждаше като мъртва и Малкълм внезапно беше обзет от ужас. Ами ако умре? Джордж Уинфийлд щеше да го убие и той спокойно можеше да забрави за Холивуд, за скъпите коли и всичко останало, което смяташе да получи с малката сладка Алексиз до себе си.

Лекарят пристигна веднага и направо попита Малкълм дали не е бременна и дали няма някакви симптоми за помятане. Изобщо не беше помислил за подобна възможност, но му се стори твърде скоро, тъй като когато напускаха Калифорния, тя все още беше девствена. Отвърна, че няма представа, после докторът го накара да излезе от стаята и докато крачеше нагоре-надолу по коридора и пушеше, той се чудеше каква би могла да бъде причината за припадъка й, както и за тежкото й състояние преди това.

Мина доста време, след това лекарят излезе и го изгледа мрачно. Направи му знак да отидат по-нататък в коридора, а Малкълм го следваше колебливо.

— Добре ли е?

— Да. Сега ще спи дълго. Направих й инжекция. — Видяха някакво малко пространство с кресла и той го подкани да седнат. — Важно ли е да отидете в Европа? — Попита го докторът почти ядосан, но Малкълм не можеше да разбере защо.

— Да, аз… актьор съм… ще имам представления на лондонска сцена.

И както всичко останало в живота му, това беше лъжа. Изобщо не беше сигурен, че ще си намери там работа. Но русият красавец запали друга цигара и се усмихна напрегнато на доктора немец.

— Тя не ви е казала, нали? — Впери той поглед в него, като изведнъж се запита дали изобщо бяха женени.

Беше твърде млада, твърде уплашена и носеше доста скъпи обувки. Някак не изглеждаше мястото й да е до него и той си помисли дали пък не е избягала от къщи. Но ако е така, това пътуване явно не беше предварително включено в уговорката им и докато гледаше Малкълм, той изпита съжаление към нея.

— Не ми е казвала за какво? — Попита Малкълм. Изглеждаше притеснен и не без основание.

— За последното си пътуване до Европа?

Разтърсвана от ридания тя беше казала на лекаря, беше му признала, че не може да издържи да остане на кораба. Било твърде ужасно, ами ако потънат? Почти беше загубила разсъдъка си, когато се вкопчи в него и той вече беше решил да я държи упоена. И ако американецът даде съгласието си, възнамеряваше да я отнесе в корабния лазарет и да я остави там под наблюдението на медицинската сестра, докато стигнат в Европа.

— Нищо не знам за такова нещо. Малкълм изглеждаше раздразнен.

— Вие не знаете, че е била на „Титаник“?

Ако наистина бяха женени, тя очевидно споделяше с него твърде малко неща, но сега той изглеждаше впечатлен.

— Но тогава трябва да е била съвсем малко дете — каза Малкълм и изглеждаше обзет от съмнения.

— Била е на шест години, загубила е родителите си, а с тях се е удавил и годеникът на сестра й.

Малкълм кимна на себе си, като си мислеше, че този факт обясняваше доста неща около Едуина. Освен това той никога не си беше задавал въпроса защо за Алексиз не се грижеха собствените й родители, а само Джордж и вечно бдителната й сестра. Просто беше решил, че са заминали някъде. В интерес на истината никога не се беше замислял, въобще не го засягаше, а и Алексиз никога не беше пожелала да му разкаже своята история.

И тогава докторът продължи.

— Онази нощ тя била разделена от тях и въпреки че не искала, я взели в последната лодка. Открила близките си едва когато се качила на кораба, който ги спасил. Предполагам, че това е бил „Карпатия“.

При спомена лицето му стана мрачно. По онова време беше корабен лекар на „Франкфурт“ и те бяха уловили някои от последните сигнали за бедствие на „Титаник“.

— Мога ли да предложа да поддържаме жена ви упоена до края на пътуването? Страхувам се, че в противен случай няма да може да го понесе, а освен това, изглежда… твърде крехка…

Докато го слушаше, Малкълм с въздишка се облегна назад. Само това му липсваше, някакво истерично момиче на кораб, чиито родители бяха потънали на „Титаник“… и как, по дяволите, щеше да я отведе обратно в Щатите, когато му дойде времето? Може би тогава това вече щеше да бъде проблем на Джордж или на Едуина, ако се появи, но засега знаеше, че такава опасност не съществува. Щеше да бъде в безопасност, докато стане време да им постави собствените си условия. Дотогава Алексиз щеше да бъде само негова, а те ще трябва да намерят начин да се споразумеят с него. За цял живот.

— Това е добре — съгласи се Малкълм с плана на лекаря.

Така даже щеше да бъде свободен и да поиграе, ако реши.

— Мога ли да получа разрешението ви да я преместя, сър?

— Разбира се.

Малкълм се усмихна, поздрави чаровно и отиде в бара, докато лекарят, сестрата и стюардът изнасяха дълбоко упоената Алексиз от кабината му.

Тя спа непрекъснато до края на пътуването, като се събуждаше само колкото да имат време да я упоят отново. Смътно си спомняше, че е на някакъв кораб и няколко пъти в тъмнината викаше майка си. Но тя не се появи. Имаше само някаква жена в бяла престилка, която й говореше нещо, но тя не можеше да го разбере, попита се дали корабът е потънал, после се озова някъде на друго място… може би сега най-накрая щеше да открие своята майка… или това беше само Едуина?