Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (19)

19.

— Филип защо си дойде? — Попита с недоумение Алексиз, докато сресваше косата на куклата си. — Избягал е от училище ли?

Беше заинтригувана, както и Фани и Теди, но когато на следващата сутрин сервираше закуската, Едуина изобщо отказа да обсъжда с тях този въпрос.

Предната вечер момчетата бяха отишли да вечерят в клуба на баща й. Едуина знаеше, че там са се срещнали с Бен, но от предния следобед не беше разменила с Филип нито дума.

— Решил е, че му е мъчно за нас, това е всичко.

Изрече краткото си обяснение много сериозно и не добави нищо повече. Но като гледаше изражението на лицето й, всички, дори и Теди, бяха наясно, че има нещо лошо, което тя не искаше да им каже.

След закуска тя ги целуна за довиждане и те тръгнаха на училище, а тя излезе в градината и отиде да прибере розите, които беше оставила на тревата предния ден, когато внезапно бе съзряла Филип. Въобще ги беше забравила и те бяха доста повехнали, но сега това нямаше никакво значение.

На фона на това, което Филип й беше казал, сега всичко й изглеждаше маловажно. Не знаеше как точно ще постъпи, но беше сигурна, че ще направи всичко, за да го спре. Нямаше никакво право да замине и просто да ги изостави и което беше по-важно, нямаше никакво право да рискува живота си. Отнесе розите в къщата и точно си мислеше дали да не се обади на Бен, за да се посъветва с него, когато Джордж влезе в стаята. Както винаги и сега закъсняваше за училище и тя се обърна към него, за да му се скара, но погледът в очите му говореше, че вече не може да се отнася с него по този начин. Също като Филип той беше възмъжал и отдавна не беше малко момче.

— Наистина ли ще се опиташ да го спреш, Уин?

Изрече думите тихо, с печално изражение, сякаш знаеше, че тя беше загубила, но не можеше да го почувства като него, защото, за разлика от нея той беше мъж.

— Да, ще се опитам да го спра. — Постави розите във вазата с рязко движение и после вдигна към него очи, пълни с мъка и гняв. — Той няма право да постъпва по този начин, преди да ме е попитал.

Искаше да бъде сигурна, че Джордж също добре разбира какво имаше предвид. Нямаше никакво намерение да подкрепя, когото и да е от двамата, ако решат да заминат, а Джордж беше достатъчно импулсивен, за да последва своя по-голям брат по бойните полета на Европа.

— Не бива да го правиш, Уин. Татко не би одобрил решението ти да спреш Филип. Той смята, че когато вярваш в нещо, трябва да го защитаваш.

Очите й пронизаха като копия неговите и тя не се опита да му спести истината.

— Татко вече го няма — каза тя рязко и Джордж осъзна, че до този момент тя никога не беше говорила за това открито, — а и той също не би искал да ни остави сами, нали? Сега нещата са други.

— Ти имаш мен — каза той нежно, но тя само поклати глава.

— Догодина ти заминаваш за Харвард.

Той вече беше приет и щеше да продължи семейната традиция. Въпросът не беше в това, че се опитваше да ги задържи около себе си, тя просто не искаше да ги убият.

— Не се намесвай в това, Джордж, то засяга само мен и Филип.

— Не, не е така — каза той, — това засяга самия него. От Филип зависи как ще отстоява това, в което вярва, ти самата не би искала той да бъде друг, Уин. Той трябва да постъпи така, както смята, че е правилно, дори и ако това ни нарани. Разбирам го и ти също трябва да го разбереш.

— Не ми е необходимо да разбирам каквото и да е — каза тя и се обърна с гръб, за да не види сълзите в очите й, но продължи да му говори през рамо. — Хайде, тръгвай, ще закъснееш за училище.

Той пое неохотно и в коридора срещна брат си, който точно слизаше.

— Как е тя? — Попита Филип шепнешком.

Бяха говорили до късно предишната нощ и Филип не изпитваше нито капка колебание. Той трябваше да замине.

— Мисля, че плаче — отвърна Джордж също шепнешком, усмихнато се сбогува с брата си и изхвърча навън.

Пак щеше да закъснее за училище, но това вече нямаше значение. Щеше да завърши „Дру“ след месец и половина и през септември заминаваше за Харвард. Освен това, училището за него беше място, където човек може да намери приятели или да ухажва момичетата, да се позабавлява, преди отново да се прибере за вечеря вкъщи при семейството си. Винаги беше обичал да ходи на училище, но изобщо не беше толкова съзнателен ученик като Филип. Той също беше тъжен, че брат му тръгва на война, но не се съмняваше, че Филип постъпва правилно, както и че Едуина правеше грешка, като се опитваше да го спре. Ако баща им беше жив, той щеше да й каже същото, но за нещастие него вече го нямаше. А Филип отдавна не беше малко момче.

Малко по-късно, в градината, той се опита да й каже същото, но тя бясно скубеше плевели и се правеше, че не го чува. Накрая вдигна глава с мокро от сълзи лице и с опакото на ръцете си отметна падналите на очите й коси.

— Ако действително вече не си дете, дръж се като мъж и стой до нас. Опитвах се да запазя този проклет вестник за теб цели пет години, сега какво очакваш от мен да направя? Да хлопна вратите?

Вестникът нямаше нищо общо с това и двамата го знаеха много добре. Това, което тя всъщност искаше да му каже, беше, че се страхува. Толкова се страхува, че не може да понесе дори мисълта за заминаването му и би направила всичко, което е в нейна власт, за да не му разреши да отиде да се бие в Европа.

— Вестникът може да почака, докато се върна. Въпросът не е в това и ти го знаеш.

— Въпросът е, че…

Тя понечи да обясни, но този път думите й измениха. Не можа да продължи, след като се обърна и видя израза на лицето му. Изглеждаше толкова силен, толкова млад и изпълнен с надежда. Той вярваше в това, което беше направил, искаше тя също да повярва, заради него, но тя просто нямаше сили да го стори.

— Въпросът е… — прошепна тя, протегна ръце към него и той се приближи до нея — … въпросът е, че аз много те обичам — изхлипа тя — … о, моля те, Филип… не заминавай…

— Едуина, длъжен съм.

— Не можеш…

Мислеше за себе си, за Фани, Теди и Алексиз. Всички толкова се нуждаеха от него. Ако той замине, щеше да им остане само Джордж. Буйният Джордж, с безкрайните си лудории, с консервните кутии, завързани отзад на конете, с частите, взети назаем от колите, с мишките, пуснати в класната стая… миловидното лице, което се доближаваше до нейното за целувка и лека нощ, ръцете, които вечно прегръщаха Фани… момчетата, които бяха и вече не са… а през есента Джордж също щеше да бъде далеч. Изведнъж всичко се променяше, точно както се беше случило преди време, с тази разлика, че децата бяха единственото, което сега имаше, и тя не искаше да ги загуби.

— Филип, моля те…

Очите й го умоляваха и той я погледна тъжно. Беше изминал целия път от Калифорния до тук, за да й каже, почти беше сигурен, че ще реагира по този начин, но това беше толкова болезнено за всички.

— Няма да тръгна без твоята благословия. Не зная как бих могъл да се откажа, но ако наистина мислиш това, което каза, ако действително не си в състояние да се справиш без мен, тогава ще трябва да им кажа, че не мога да замина.

Изглеждаше съсипан след тези думи и погледът в очите му й подсказа, че няма избор. Не биваше да го спира.

— А ако не заминеш?

— Не зная…

Огледа тъжно градината наоколо — тук всичко му напомняше за майка им и баща им, които толкова бяха обичали. После отново погледна сестра си в очите.

— Мисля, че после винаги ще живея с чувството, че съм ги предал по някакъв начин. Нямам право да оставя някой друг да води тази война за нас. Едуина, искам да бъда там.

Изглеждаше толкова убеден, толкова спокоен, че сърцето й се късаше. Не можеше да разбере каква съблазън можеше да представлява за мъжете войната, но усещаше, че няма право да го спира.

— Но защо? Защо трябва да си точно ти?

— Защото, дори и за теб да съм все още дете, аз вече съм мъж, Едуина… мястото ми е там.

Тя кимна мълчаливо и се изправи, като изтупваше полата си от праха. Мина доста време, преди отново да го погледне.

— Тогава я имаш.

Гласът й прозвуча тържествено и дори трепереше, но вече беше взела решение и се радваше, че все пак той се беше върнал у дома, за да й каже. Ако не го беше направил, тя никога нямаше да може да го разбере. И сега не беше сигурна, че й е съвсем ясно, но беше длъжна да уважава възгледите му. А той беше прав. Момчето си беше отишло и той беше станал мъж, с право на свои собствени принципи.

— Какво имам?

Той изглеждаше объркан и изведнъж, когато тя му се усмихна, отново придоби съвсем момчешки вид.

— Имаш благословията ми, глупчо! Бих искала да не заминаваш, но ти имаш право да решаваш сам. — После очите й отново станаха тъжни. — Само непременно се върни у дома.

— Ще се върна… обещавам ти…

Той я прегърна и я притисна до себе си. Те останаха дълго така, а в това време малкият Теди ги наблюдаваше от един прозорец на горния етаж.