Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (1)

1.

Единственият звук, който нарушаваше тишината в трапезарията, беше тиктакането на големия, отрупан с орнаменти часовник над камината. От време на време се долавяше приглушеното шумолене от разгъването на някоя ленена салфетка. В огромната трапезария имаше дванадесет души и беше толкова студено, че Едуина с усилие движеше пръстите си. Тя сведе поглед към ръцете си и долови проблясването на годежния си пръстен, който отразяваше лъчите на утринното слънце. После се усмихна и погледна родителите си, които седяха срещу нея. Въпреки че в момента бяха на масата и баща й си гледаше в чинията, тя пак виждаше закачливите бръчици в ъглите на устата му и беше сигурна, че той скришом държи ръката на майка й под масата. Дори и когато бяха сами, те винаги се шегуваха и се смееха или си шепнеха нещо закачливо. Приятелите им обичаха да казват, че при това положение няма нищо чудно, че си имат шест деца. На четиридесет и една година Кейт Уинфийлд все още изглеждаше като момиче. Имаше гъвкава фигура и тънка талия и често, когато вървяха заедно по улицата, в гръб от известно разстояние, бе трудно да се направи разлика между нея и най-голямата й дъщеря Едуина, която също като нея беше висока и стройна, с тъмна коса и огромни сини очи. Като всички останали в семейството, двете се чувстваха много близки. Въобще, това беше атмосфера, в която хората се смееха, разговаряха, споделяха си какво ли не, прегръщаха се, шегуваха се непрекъснато и всеки ден измисляха по някоя дяволия.

И сега Едуина с труд успяваше да запази сериозно изражение, докато гледаше как брат й Джордж издишва облачета пара в ледената трапезария, в която техният вуйчо Рупърт, лорд Хикам, обичаше да поддържа температура малко по-ниска от тази на Северния полюс. Децата на семейство Уинфийлд изобщо не бяха свикнали на подобни условия. Неизменна част от живота им в Америка бяха всички удобства и топлият климат на Калифорния. Преди един месец бяха пристигнали чак от Сан Франциско, за да погостуват на леля си и вуйчо си и да обявят официално годежа на Едуина. Връзките им с Англия се повтаряха сякаш по традиция. Елизабет, сестрата на Кейт, се беше омъжила за лорд Рупърт преди двадесет и четири години и беше пристигнала в Англия като втората виконтеса и господарка на имението Хавърмур. Едва двадесет и една годишна, тя беше срещнала много по-възрастния от нея лорд Хикам при едно от пътуванията му с приятели до Калифорния и почти веднага се беше влюбила в него. Повече от двадесет години по-късно нейните племенници доста се затрудняваха да проумеят каква е била причината за това завладяващо чувство. Лорд Хикам беше рязък, доста затворен в себе си човек, гостоприемството за него беше непознато, вероятно никога не се смееше и за всички беше ясно, че присъствието на деца в неговия дом му беше изключително неприятно. И това, опитваше се винаги да го оправдава леля Лиз, не беше, защото той не ги обича, а просто защото не е свикнал с тях, тъй като никога не е имал свое дете. Това обяснява защо, меко казано, далеч не му беше забавно, когато Джордж пусна няколко малки попови лъжички в бирата му, след като вуйчо Рупърт и баща им бяха тръгнали на лов за патици. В интерес на истината, той твърде отдавна се беше отказал да има собствени деца. Преди доста време беше осъзнал, че му е необходим наследник на имението Хавърмур, както и за останалите големи имоти, но впоследствие стана ясно, че това явно не му е било писано. Първата му жена беше направила няколко спонтанни аборта, а накрая, въпреки че беше успяла да износи детето, почина при раждане седемнадесет години преди той да се ожени за Лиз. Оттогава той непрестанно я обвиняваше, че и тя не можа да го дари с деца, макар че далеч не искаше толкова, колкото имаха Кейт и Бъртрам, да не говорим, че със сигурност не одобряваше възпитанието им. Направо е възмутително, убеждаваше той жена си, какво ги оставят да вършат безнаказано. Но пък американците си бяха известни с това — никакво чувство за собствено достойнство, контрол, възпитание, изобщо и представа си нямат от дисциплина. Все пак почувства огромно облекчение, че Едуина ще се омъжи за младия Чарлс Фицджералд. Може би въпреки всичко, за нея все още има някаква надежда, беше казал той неохотно на Лиз, когато тя сподели с него новината.

Лорд Хикам беше на седемдесет години и съвсем не беше очарован, когато Кейт писа на сестра си, за да разбере дали е удобно всички те да пристигнат и да им погостуват. Преди това щяха да отидат до Лондон, за да се запознаят със семейство Фицджералд, но Рупърт беше ужасен от идеята после цялата фамилия да се появи в Хавърмур.

— Какво, с цялото домочадие?

Той изглеждаше направо ужасен от подобна перспектива, когато по време на закуска Лиз внимателно го беше попитала за мнението му. Наближаваше Коледа, а те възнамеряваха да пристигнат през март. Ето защо Лиз се надяваше, че все пак разполага с достатъчно време, за да го склони и може би в края на краищата Рупърт няма да има нищо против. Тя копнееше да се види със сестра си, ужасно й се искаше децата да стоплят с присъствието си безкрайните й и тягостни дни. След двадесет и четири години живот с Рупърт тя беше започнала да ненавижда Хавърмур, болезнено чувстваше липсата на сестра си и на безвъзвратно отлетелите дни на щастливото детство, което двете заедно бяха изживели в Калифорния.

Рупърт беше тежък характер и с него се живееше трудно, а бракът им се оказа твърде различен от съвместния живот, за който си бе мечтала. В началото беше дълбоко впечатлена от неговото достолепие, от титлата му, от безупречната му любезност към нея, от разказите му за цивилизования живот, който всички те водели в Англия. Разликата между тях беше двадесет и пет години и когато пристигна в Хавърмур, тя беше потресена, защото за нея имението се оказа печално потискащо с неочакваната си запуснатост. По това време Рупърт държеше и една къща в Лондон, но твърде скоро Лиз установи, че той изобщо не живее в нея. И след като цели четири години кракът им не бе стъпил там, той я продаде на свой близък приятел. Тя усещаше, че може би децата щяха да променят нещата и закопня да си има семейство, да чува звънките жизнерадостни гласове, отекващи в потъналите в мрачна меланхолия стаи. Но годините минаваха и след всяка от тях ставаше все по-ясно, че едва ли щеше да има това щастие и тя заживя с единствената мисъл, макар и рядко, да се вижда с децата на Кейт по време на кратките й посещения в Сан Франциско. Накрая обаче трябваше да се лиши дори и от тези малки удоволствия, тъй като Рупърт вече беше твърде болен, за да си разрешава дълги пътувания, а после съвсем открито заяви, че се чувства прекалено стар. Ревматизмът, подаграта и възрастта вече му пречеха да обикаля по света и понеже имаше нужда жена му винаги да бъде около него, Лиз се превърна в затворник в Хавърмур. Все по-често, въпреки че не искаше да си го признае, тя се улавяше, че си мечтае отново да отиде в Сан Франциско, но години наред не беше имала тази възможност. Именно затова посещенията на Кейт и децата бяха толкова важни за нея и тя се почувства безкрайно признателна, когато Рупърт накрая й съобщи решението си — че могат да им погостуват, стига да не останат завинаги.

Оказа се, че всичко е още по-прекрасно, отколкото Лиз беше очаквала. Бяха минали години от последното им идване и тя преливаше от щастие. Докато беше далеч от тях, единственото, за което си мечтаеше, бяха дългите разходки в градината със сестра й. Едно време двете се чувстваха направо като близначки и сега Лиз с учудване установи, че Кейт все още изглежда млада и привлекателна. Освен това беше явно, че е все така силно влюбена в Бърт. Това накара Лиз отново да изпита съжаление, че се е омъжила за Рупърт. През тези години тя често си беше задавала въпроса, какъв ли щеше да бъде животът й, ако не беше станала лейди Хикам, а просто се беше задомила в Америка.

С Кейт като момиченца се чувстваха толкова безгрижни и жизнерадостни, толкова щастливи да си бъдат у дома със своите любящи и всеотдайни родители… Всяка от тях, когато навърши осемнадесет години, беше представена в обществото, както му беше редът и за кратко имаха великолепни изживявания на официални вечери, балове и приеми, а после, за съжаление твърде скоро, се появи Рупърт и Лиз замина с него за Англия. Някак си, въпреки че до този момент Лиз беше прекарала вече половината си живот в Англия, тя никога не беше успяла да придобие увереността, че мястото й е тук. Нито веднъж не се беше случило да промени каквото и да е от реда, който Рупърт беше установил в Хавърмур още преди нейното пристигане. Все още имаше усещането, че е само гост тук, гост без всякакво влияние, без възможности да контролира нещата, гост, чието присъствие дори не е особено желано. Тъй като не беше успяла да роди наследник, оставането й в имението изглеждаше някак безцелно и безсмислено.

Животът й беше съвсем различен от този на сестра й. Как изобщо Кейт би могла да я разбере? С нейния красив, тъмнокос, толкова млад съпруг, с нейните шест прекрасни деца, които периодично се появяваха като дар Божи през всичките тези двадесет и две години на щастлив брачен живот. Имаше трима сина и три дъщери, преливащи от здраве и жизненост, наследили красотата и интелигентността на родителите си, както и свежото им чувство за хумор. Странното беше, че Кейт и Бърт изглеждаха наистина твърде щастливи и благословени и въпреки това, който и да ги видеше, не изпитваше никакво съмнение, че това им се полага. Независимо от факта, че години наред Лиз ужасно бе искала да бъде на мястото на сестра си и дори й го беше казвала, тя никога не би си разрешила да изпитва към нея завист в лошия смисъл на думата. Всичко изглеждаше толкова справедливо, защото в самата си същност Кейт и Бърт бяха добри, мили и почтени хора. И двамата великолепно осъзнаваха неоценимото богатство на щастието да бъдат заедно и дори често го споделяха с децата. Това караше Лиз да изпитва болезнена носталгия по нещо, което не познаваше… детската обич и привързаност… както и топлите, изпълнени с любов взаимоотношения между Кейт и съпруга й. Животът й с Рупърт през годините беше направил Лиз доста мълчалива. Изглежда вече не съществуваше нещо повече, което можеше да бъде изказано, нито пък имаше на кого да го каже. Рупърт никога не се беше интересувал особено от нея. Вълнуваха го единствено имотите му, патиците, яребиците и фазаните, а когато беше по-млад — конете и кучетата му, но една съпруга можеше да му послужи за твърде малко неща, особено сега, след като подаграта го измъчваше почти непрекъснато. Тя можеше да му донесе виното или да позвъни на слугите и да му помогне да се качи горе и да си легне, но спалнята му беше далече, твърде далече по коридора от нейната собствена и това беше от години, откакто той разбра, че не може да има деца от нея. Всичко, което деляха сега, беше съжалението и общия дом, в който за тях беше отредена вледеняващата самота. Всичко това превръщаше предстоящото посещение на семейство Уинфийлд в нещо като внезапно разтваряне на капаците, закриващи прозорците, беше като рязко дръпване на завесите, зад които в дома им щеше да нахлуе слънчевата светлина и свежият чист въздух на калифорнийската пролет.

На масата някой хлъцна и от другия край долетя приглушен кикот, точно от мястото, където от двете страни на лорд Рупърт седяха Кейт и Лиз. Лордът изобщо не даде вид, че е чул нещо и двете жени си размениха усмивки. От момента на пристигането им Лиз изглеждаше поне с десет години по-млада. Срещите със сестра й и племенниците винаги сякаш вдъхваха живот на повехналата й жизненост. Сърцето на Кейт се свиваше от мъка, когато виждаше как сестра й с всеки изминат ден остаряваше от самотния живот в този безрадостен край, в дом, който мразеше, и с мъж, който съвсем явно беше безразличен към нея и вероятно изобщо никога не я беше обичал. При мисълта за отпътуването им усети пареща болка. След по-малко от час щяха отново да се разделят. Един господ знае кога отново щяха да дойдат в Англия. Кейт я беше поканила да отиде в Сан Франциско за подготовката на сватбата на Едуина, но Лиз чувстваше, че не може да остави толкова дълго Рупърт сам и обеща да пристигне през август за сватбата.

Хълцукането в другия край на масата беше почти като разведряване на атмосферата и Кейт погледна шестгодишната Алексиз. Джордж й шепнеше нещо и тя всеки момент щеше да избухне в едва сдържан до този момент кикот.

— Шшт… — прошепна им Кейт с усмивка, докато наблюдаваше Рупърт.

На закуска масата в дома им приличаше на шумен пикник на връх Четвърти юли^[1], но тук трябваше да спазват благоприличие и този път децата бяха безупречни по отношение на дисциплината, наложена от Рупърт, пък и той сякаш с напредването на възрастта беше поомекнал. Няколко пъти беше завел на лов и шестнадесетгодишния Филип, който, въпреки че пред баща си беше признал колко му е неприятно да се подчини на поканата, любезно благодари на чичо си и тръгна с него. Но Филип въобще си беше такъв, искаше да угоди на всички, беше винаги мил, галантен, учтив и учудващо разсъдлив за момче на неговите години. Не беше за вярване, че е само на шестнадесет години и от децата на семейство Уинфийлд той определено имаше най-силно чувство за отговорност. Без да се смята Едуина, разбира се, но тя беше на двадесет години, вече зряла и само след пет месеца щеше да има свой собствен дом и съпруг. А след година, надяваше се тя, вече и свое дете. Беше направо невероятно и Кейт непрекъснато си го повтаряше, че нейното най-голямо дете вече беше достатъчно пораснало, за да се омъжи и стане майка.

Сега се прибираха вкъщи, за да се погрижат за всички приготовления около сватбата, а с тях в Щатите щеше да се върне и Чарлс. Той беше двадесет и пет годишен и беше влюбен до уши в Едуина. Бяха се срещнали съвсем случайно в Сан Франциско и от предното лято вече бяха заедно при всяка възможност.

Сватбата щеше да се състои през август и те щяха да отнесат със себе си цял топ изящен плат с цвят на слонова кост, който Кейт и Едуина бяха купили от Лондон за роклята й. Шивачът на Кейт в Сан Франциско щеше да я обшие с мънички перли, а волана й шиеше една французойка, която току-що беше дошла в Лондон от Париж. Лейди Фицджералд щеше да го донесе при пристигането си в Сан Франциско в края на юли. А междувременно трябваше да се свършат още хиляди неща. Бъртрам Уинфийлд беше сред най-изтъкнатите личности в Калифорния. Той и семейството му притежаваха един от най-утвърдените вестници в Сан Франциско и имаха стотици познати, които трябваше да поканят на сватбата. Кейт и Едуина се занимаваха със съставянето на списъка на гостите вече цял месец. Дотук бяха включили повече от петстотин души. Когато Едуина предупреди Чарлс, че може би ще бъдат и повече, той само се засмя.

— Ако бяхме в Лондон, щеше да бъде още по-лошо. Преди две години на сватбата на сестра ми бяха поканени около седемстотин гости. Благодаря на Бога, че по това време все още бях в Делхи.

Последните четири години той беше прекарал в пътуване. След две години с армията в Индия, се беше впуснал в рисковано пътешествие из Кения, където в продължение на година беше посещавал приятели и видял най-различни места. Едуина с истинско удоволствие слушаше разказите му за всичките му приключения. Беше го умолявала горещо да прекарат медения си месец в Африка, но според Чарлс събитието изискваше да изберат някое по-спокойно и цивилизовано място. Възнамеряваха да прекарат есента в Италия и Франция, а до Коледа да се върнат отново в Лондон. Едуина тайно се надяваше дотогава да забременее. Обичаше Чарлс до полуда и искаше да си има голямо семейство, също като нейното, надяваше се, че животът им заедно ще бъде щастлив, като взаимоотношенията, които съществуваха между родителите й. Това не означаваше, че от време на време те не се караха, напротив, разправиите им почти разтърсваха полилеите в къщата им в Сан Франциско, особено когато майка й избухваше, но неизменно, дори и в гнева им любовта не ги напускаше. Винаги имаше нежност, прошка и състрадание, винаги беше ясно, че независимо от всичко Кейт и Бъртрам много се обичат и Едуина искаше отношенията им с Чарлс след сватбата да бъдат същите. Не й трябваше друго, нямаше нужда от мъж, който да бъде известна личност, не искаше титли или луксозно имение. Не се стремеше към нищо от това, което някога така глупаво беше тласнало леля Лиз към вуйчо й Рупърт. Искаше сърдечност, чувство за хумор, интелигентност, някого, с когото можеше да се смее, да си говори, да работят усилено, но заедно. Истината беше, че животът им щеше да бъде лек, защото Чарлс обичаше да спортува и да излиза с приятели; никога не беше усещал бремето на принудата да си изкарва сам прехраната, но притежаваше нужните, добродетели, за което Едуина го уважаваше. А един ден той щеше да получи и мястото на баща си в Камарата на лордовете.

Не по-различно от Едуина и Чарлс искаше да имат поне половин дузина деца. Нейните родители щяха да имат седем, но едното беше починало при раждането. Беше момченце, което на възраст щеше да бъде между нея и Филип, което още повече караше Филип да се чувства отговорен за всичко. Сякаш заемаше мястото на някой друг в ролята си на най-големия син и всичко, което правеше, или до което се докосваше, сякаш стоварваше нова отговорност на плещите му. Всичко това опростяваше значително живота на Джордж, който на дванадесетгодишна възраст смяташе, че единствената му мисия е да забавлява околните, а отговорността беше последното нещо, за което се замисляше, в който и да е момент. Дразнеше Алексиз или малките при всеки удобен случай и смяташе, че е негово задължение да разведрява доста по-суровото поведение на големия си брат и той се опитваше да го постигне, като му правеше номера със завивките на леглото или му слагаше безобидни змии в обувките, една мишка, поставена на подходящо място също му вършеше работя понякога, а с пипер в сутрешното кафе денят наистина можеше да започне добре.

Филип определено смяташе, че Джордж е неговото наказание, изпратено, за да съсипе живота му. По време на редките му и безкрайно предпазливи опити да превземе другия пол, Джордж винаги се оказваше някъде наблизо, готов да му предложи компетентното си съдействие. Трудно можеше да се каже, че Джордж беше свенлив по отношение на момичетата или въобще, на когото и да е. Още докато пътуваха на кораба, където и да отидеха Кейт и Бъртрам, те навсякъде срещаха очарованите познати на втория син, които ги поздравяваха… О, вие сте родителите на Джордж и Кейт изтръпваше, защото всеки път се питаше какво ли е направил пак, а Бъртрам се смееше, развеселен от безобидните лудории на момчето и от вечното му добро настроение.

Най-срамежливо беше следващото им по ред дете, малката Алексиз с ореол от сламеноруси къдрици и огромни сини очи. Всички останали имаха тъмни коси и сини очи като Кейт и Бърт, само Алексиз правеше изключение. Тя беше толкова руса, че на слънце косата й изглеждаше почти бяла. Сякаш ангелите бяха дарили Джордж с всичката си палавост и дързост, а за Алексиз бяха отредили нещо безкрайно деликатно и необичайно. Където и да отидеха, хората я забелязваха, не можеха да откъснат очи от нея и постоянно говореха за това колко била красива. Само за миг тя изчезваше тайнствено някъде, за да се появи отново, вече часове по-късно, неусетно, сякаш понесена на безшумни криле. Тя беше мъничкото момиче на Кейт и любимката на баща си. Рядко говореше с останалите. Живееше щастливо в своето семейство, обичана и закриляна от всички. Беше винаги там, мълчалива, виждаше всичко, но казваше твърде малко. Понякога прекарваше часове наред в градината, за да сплита венчета от цветя за косите на майка си. За нея родителите й бяха всичко, въпреки че много обичаше и Едуина.

Но всъщност Едуина беше по-привързана към четвъртото по ред дете, четиригодишната Франсис или Фани, както всички я наричаха; Фани със сладките заоблени бузки, пухкави ръчички и неуморни малки крачета. Усмивката й можеше да накара всяко сърце да се разтопи, особено това на татко. Също като Едуина тя имаше сини очи и блестяща черна коса. Приличаше досущ на баща им и имаше неговия сговорчив характер. Винаги беше весела и усмихната, доволна, където и да е, точно като бебето Теди.

Той беше само на две годинки и беше безценното съкровище на майка си. Вече говореше и откриваше света около себе си с малката си, обсипана с къдри главица и жизнерадостния си гърлен смях. Обичаше да бяга и да кара Уна да го гони. Тя беше много приятно ирландско момиче, напуснало родината си още на четиринадесет години и Кейт беше много благодарна, че я откри в Сан Франциско. Вече на осемнадесет години, тя много помагаше на Кейт за децата. Често й казваше с укор, че разглезва малкия Теди. А Кейт през смях признаваше, че наистина е така. Понякога действително задоволяваше капризите им, защото ги обичаше много.

Но това, което удивляваше Кейт при всяко от децата й, беше съзнанието колко различни бяха всички те, колко неповторими, отделни, самостоятелни личности със своите строго индивидуални потребности. Всичко в тях беше различно, отношението към света наоколо, стремежите им, реакциите им към нея, към останалите, към света въобще… от плахостта и безкрайните страхове на Алексиз до непоклатимото чувство за отговорност на Филип и пълното му отсъствие у Джордж, до стабилното и сдържано самочувствие на Едуина. Винаги разсъдлива и внимателна, мислеща първо за другите и едва тогава за себе ей, сега за майка й беше голямо облекчение да вижда как любовта й към Чарлс я беше завладяла напълно и тя се чувства безкрайно щастлива. Заслужаваше тази любов. Години наред беше дясната ръка на своята майка и според Кейт беше крайно време Едуина да си има свой личен живот.

Само че много й се искаше да не живеят в Англия. За втори път в живота й щеше да й се наложи да загуби скъп за нея човек там, далече по чуждите брегове. Оставаше й само да се надява, че дъщеря й ще бъде по-щастлива от леля си Лиз по тези далечни места. За щастие Чарлс беше съвсем различен от Рупърт. Той беше чаровен, интелигентен, привлекателен и мил и Кейт смяташе, че ще бъде великолепен съпруг.

Същата сутрин щяха да посрещнат Чарлс на пристанището в Саутхамптън. Той се беше съгласил да се върне заедно с тях в Щатите, отчасти защото не можеше да понесе мисълта, че през следващите четири месеца ще се раздели с Едуина, а освен това и защото Бърт беше настоявал да му поднесе това пътуване като подарък за годежа. Щяха да се качат на един съвсем нов кораб. Това щеше да бъде първото му плаване и всички бяха ужасно въодушевени.

Все още стояха в трапезарията на имението Хавърмур и всеки момент Алексиз щеше да избухне в смях, когато Джордж й каза нещо с приглушен глас и после пусна поредното облаче пара в мразовития въздух. Бъртрам гледаше с усмивка децата си и също открито щеше да се разсмее, когато най-накрая Рупърт се изправи и всички вече можеха да тръгнат. Бърт заобиколи масата и отиде при него, за да му каже довиждане и стисне на раздяла ръката му. За момент Рупърт наистина съжали, че той си отива. Харесваше Бърт, с годините беше почнал да обича и Кейт, въпреки че все още доста се колебаеше по отношение на децата им.

— Чувствахме се чудесно като твои гости тук, Рупърт. Заповядай в Сан Франциско — каза Бъртрам и почти го мислеше.

— Страхувам се, че няма да е по силите ми.

Вече бяха приели, че Лиз ще дойде в Сан Франциско за сватбата заедно с родителите на Чарлс. Самата тя беше доволна, че Рупърт въобще й беше разрешил да замине и вече нямаше търпение да чака. Дори беше избрала роклята си, когато с Кейт и Едуина отидоха до Лондон.

— Ако имаш възможност, заповядай!

Двамата мъже отново стиснаха ръцете си. Рупърт беше радостен, че бяха дошли и не по-малко доволен сега, че си отиваха.

— Непременно пиши, за да разкажеш за кораба. Трябва да е страхотен.

За миг даже им завидя. Този път обаче Лиз изобщо не искаше да бъде на тяхно място. Самата мисъл, за какъвто и да е кораб й причиняваше ужасна морска болест. Дори вече изтръпваше в очакване на пътуването си през юли.

— Ще напишеш ли един материал по този случай за вестника, Бърт?

Бърт се усмихна. Той пишеше твърде рядко, ако изобщо го правеше, дори за собствения си вестник. Само от време на време, когато не можеше да се въздържи, пускаше по някоя уводна статия. Сега обаче, в интерес на истината, вече беше обмислил тази възможност.

— Бих могъл. Ако реша, ще ти пратя един брой веднага щом излезе.

Рупърт прегърна Бърт през рамо и го изпрати до вратата, а в това време Едуина и Кейт тръгнаха с по-малките деца и с помощта на Уна, ирландското момиче, се погрижиха всички да отидат до банята, преди да потеглят за Саутхамптън.

Все още беше твърде рано, слънцето точно изгряваше, а предстоящото пътуване до Саутхамптън щеше да им отнеме около три часа. Рупърт им беше дал личния си шофьор, както и двама от конярите, които щяха да ги закарат до пристанището с три коли и малкото останал багаж. Бяха изпратили по-голямата част от куфарите още предния ден и щяха да им ги доставят направо в каютите.

След броени минути децата вече се бяха настанили в трите коли — Едуина и Филип с част от багажа; Джордж настояваше да седне с един от конярите, който щеше да шофира; Уна с Фани и малкия Теди отидоха в другата кола, където бяха и останалите чанти, а Кейт и Бъртрам щяха да пътуват с личния „Силвър Гоуст“ на Рупърт заедно с Алексиз. Лиз беше изразила желание да ги придружи, но Кейт смяташе, че пътуването ще бъде твърде дълго за нея. И без това щяха да се видят само след четири месеца, а тя би се чувствала твърде самотна по обратния път с този вече опустял ескорт. Ето защо двете жени се прегърнаха за сбогом и Лиз за миг здраво притисна сестра си до себе си, без да може да си обясни, защо се вълнува толкова много тази сутрин.

— Бъди много внимателна… толкова ще ми липсваш.

Този път беше ужасно болезнено да я вижда как отново си тръгва от нея, като че ли повече нямаше сили да понася нови раздели. Лиз отново я прегърна и Кейт се засмя, като се опитваше да оправи модерната елегантна шапка, която Бъртрам й беше купил в Лондон.

— Август ще дойде, преди да усетиш, Лиз — прошепна Кейт нежно на сестра си — и ти отново ще си бъдеш у дома.

Целуна я по бузата и се отдръпна, за да я погледне. Толкова й се искаше Лиз да не изглежда така изтощена и потисната. Отново си помисли за това, че когато Едуина се омъжи за Чарлс, те ще се преместят да живеят в Англия и на Кейт не й оставаше нищо друго, освен да се моли животът на дъщеря й да се окаже по-щастлив от този на сестра й. Ненавиждаше мисълта за това, че тя е толкова далеч, както и съзнанието, че сега трябва да остави Лиз тук, а в това време Рупърт вече даваше нарежданията на шофьорите и подканваше всички да тръгват, за да не изпуснат кораба, който щеше да отплава след по-малко от пет часа.

— Тръгва по обяд, нали — попита той Бърт, като извади джобния си часовник.

Кейт прегърна за последен път Лиз и се качи на колата, след което пое Алексиз и я сложи до себе си.

— Да, имаме достатъчно време и ще пристигнем доста по-рано.

Беше седем и тридесет сутринта на 10 април.

— Пожелавам ви едно великолепно пътуване. Корабът е изключителен. Лек път!

Той помаха, докато първата кола потегляше, а Лиз стоеше до него и гледаше как втората също тръгва, след нея и последната, докато в това време Кейт им махаше от прозореца, усмихната широко, гушнала Алексиз в скута си. Бъртрам седеше до нея и я беше прегърнал през рамото.

— Обичам ви… — извика Лиз, докато под шума на моторите колите бързо се отдалечаваха. — Обичам ви…

Думите й заглъхнаха и тя избърса сълзите от очите си, без сама да разбира защо я беше обзела такава тревога. Наистина беше глупаво, щеше отново да види всички през август. При тази мисъл тя се усмихна на себе си и последва Рупърт, който влезе в къщата и се заключи в библиотеката, както често правеше сутрин.

Лиз се върна в трапезарията, видя опустелите места, взря се в празните чинии, които прибираха в момента, и усети как я обзема чувство на ужасна самота. Само преди мигове те бяха все още тук, стаята беше така изпълнена с хората, които обичаше, а сега всичко беше мъчително пусто, беше отново сама, а останалите вече се носеха към Саутхамптън.