Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (3)

3.

Дните на „Титаник“ се нижеха леко и приятно. Имаше толкова много неща, които можеха да правят, а времето явно не стигаше. Всичко беше невероятно хубаво, създадено, за да доставя удоволствие. Бяха попаднали между двата свята, тук, на кораба, който предлагаше абсолютно всичко — от изисканите блюда до играта на скуош, плувните басейни и турската баня.

Филип и Чарлс с удоволствие изиграха няколко гейма, всяка сутрин караха неподвижните велосипеди и механичните коне, а Едуина опита новото чудо — електрическата камила. В това време Джордж предпочиташе да се вози на асансьорите и да печели нови приятели. Цялата фамилия всеки ден обядваше заедно. После малките отиваха да спят, придружени от Уна, а Кейт и Бъртрам правеха дълги, разходки на горната палуба и си говореха за неща, за които не бяха намирали време години наред. Но дните минаваха твърде бързо и нощта настъпваше неусетно за всички.

Вечерите прекарваха в главния салон-ресторант или в още по-елегантния ресторант със свободно меню, където на втория ден капитан Смит ги представи на семейство Артър. Мисис Артър сподели възхищението си от прекрасното семейство и по някои неща, които беше споменала, Кейт реши, че тя очаква дете. Новата мисис Артър беше значително по-млада от съпруга си, но двамата правеха впечатление на много влюбени. Всеки път, когато Кейт ги срещаше след това, те винаги си говореха тихо, хванати за ръце, а веднъж дори ги беше видяла да се целуват на път за каютата си. Семейство Строс, сподели Кейт, бяха също много приятни. Никога не беше срещала двама души да си допадат толкова много и да бъдат така явно влюбени един в друг след толкова години съвместен живот. По време на два-три разговора с мисис Строс Кейт откри, че тя притежава великолепно чувство за хумор.

В първа класа пътуваха общо триста двадесет и пет пътници, някои от тях бяха известни хора, а имаше и много непознати, които събуждаха интереса й. Особено любопитно се оказа запознанството й с една жена на име Хелън Чърчил Канди. Тя беше писателка, вече имаше няколко книги и изглежда интересите й включваха доста голямо разнообразие от теми. Не по-малко различни бяха и обектите, които се интересуваха от нея. Кейт многократно беше забелязвала, че очарователната мисис Канди е заобиколена от не по-малко от половин дузина мъже, някои от които бяха сред най-привлекателните, без да се смята съпругът на Кейт, разбира се.

— Виждаш ли как би могъл да протече животът ти, ако не се беше обвързала с мен — шегуваше се Бърт, докато минаваха покрай шезлонга на мисис Канди, около който група мъже, затаили дъх, очакваха всяка нейна дума и когато вече отминаваха, до Кейт достигна звънкият й елегантен смях.

На Кейт Уинфийлд никога не би й хрумнало да се държи по подобен начин. Самата мисъл, че можеше да води живот като този на мисис Канди, предизвика усмивката й. Обичаше собствения си начин на живот — с децата и съпруга си.

— Страхувам се, че няма никога да постигна успех като фаталната жена, любов моя.

— Защо не? — Той изглеждаше засегнат, сякаш тя подлагаше на съмнение вкуса му. — Ти си много красива.

— Глупости! — Тя го целуна по врата и после поклати глава с дяволита усмивка като момиченце. — Вероятно постоянно ще търча наоколо с кърпичка в ръка и ще бърша нечий нос. Мисля, че ми е било писано да бъда майка.

— Каква загуба… когато би могла да имаш цяла Европа в краката си като ослепителната мисис Канди.

Шегуваше се, но беше дълбоко влюбен в нея, както и тя в него.

— Предпочитам да имам теб, Бъртрам Уинфийлд. Просто нямам нужда от всичко това.

— Предполагам, че трябва да ти бъда признателен…

Той я погледна и се усмихна, докато си мислеше за годините, които бяха изживели заедно, за споделеното щастие, радости и скърби. Животът им беше хубав — освен че бяха влюбени, те бяха и добри приятели.

— Надявам се един ден Едуина и Чарлс да се радват на това, което имаме ние.

Тя говореше тихо и този път Бърт знаеше, че наистина го мислеше.

— И аз. — Въпреки мразовития вятър, който се беше появил следобед, той спря, притегли жена си в прегръдките си и силно я целуна. — Искам да знаеш, че много те обичам — прошепна той и тя се усмихна.

Бърт беше необичайно сериозен и тя нежно докосна лицето му, преди да го целуне отново.

— Добре ли си?

Изглеждаше някак напрегнат, което беше странно за него. Той кимна.

— Да, всичко е наред… но понякога не е лошо да кажем това, което иначе само си мислим.

Двамата продължиха да се разхождат, хванати за ръце. Беше събота следобед и същата сутрин бяха посетили богослужението при капитан Смит и се бяха помолили за тези, които са в морето. Денят беше толкова спокоен — ставаше толкова студено, че в момента почти всички се бяха прибрали вътре. Те спряха, погледнаха просторния салон и видяха там мисис Канди и младия Хю Уонър. Отминаха и продължиха още малко, но накрая решиха да се приберат за чаша чай. Беше твърде мразовито, за да останат навън. Вече отново във фоайето, те забелязаха Джон Джейкъб Астър, който пиеше чай с младата си съпруга Маделин, а отсреща видяха Джордж, който беше взел със себе си Алексиз и също седеше на чаша чай с две възрастни дами.

— Само го виж — усмихна се Бърт. — Един господ знае какво ще стане от момчето ни, когато порасне. Понякога само при мисълта за това направо ме побиват тръпки.

Отведе Кейт на тяхната маса и я остави за малко, за да се представи на възрастните дами, които се занимаваха с децата им. Благодари им сърдечно за любезността и накрая заведе децата на тяхната маса, където ги чакаше Кейт.

— Какво, за бога, правехте там? — Попита той, докато гледаше с интерес Алексиз, която му се беше сторила доста спокойна и непринудена в компанията на двете непознати жени — нещо, което й се случваше твърде рядко. — И какво сте направили с Уна?

Джордж му отговори с истинско удоволствие.

— Отиде долу да се види с братовчедката си и остави Теди и Фани на една стюардеса. Казах й, че ще доведа Алексиз при вас — сви рамене развеселен — и тя ми повярва.

— Джордж ме заведе в гимнастическия салон — заяви Алексиз гордо, — а после да видя басейна, след това се возихме нагоре-надолу на всички асансьори. Накрая ми каза, че трябва да намерим някой да ни почерпи с торта и така и направихме. Те бяха много мили — съобщи делово тя с ангелско лице, ужасно доволна от голямото си приключение. — Казах им, че утре имам рожден ден.

И беше истина. Предния ден Кейт беше поръчала за нея празнична торта и главният готвач й беше обещал, че отгоре ще има бяла глазура и розички за украса. Тортата щеше да бъде изненада за Алексиз.

— Е, радвам се, че вие двамата сте прекарали чудесно.

Бърт искрено се забавляваше и дори Кейт се разсмя, докато слушаше разказа на Алексиз за преживяванията им.

— Може би все пак ще бъде по-добре следващия път да дойдете с нас, вместо да се самопоканвате на чай с непознати.

Джордж се усмихна на двамата, а Алексиз се гушна в Кейт, която я целуна по бузката и я притисна до себе си. Алексиз обожаваше да бъде близо до майка си, харесваше й да потъне в прегръдките й, обичаше топлината й и мекотата й, допира на косите й, когато обръщаше глава, аромата на парфюма й. Двете се чувстваха свързани по особен начин. Не можеше да се отрече, защото наистина беше така, но това не означаваше, че Кейт обича останалите по-малко. Знаеше само, че в известни случаи Алексиз ставаше много специална. Кейт обичаше и всички останали, но Алексиз проявяваше към нея някаква особена привързаност, която отстъпваше при другите деца. Сякаш момичето никога не се беше отделяло напълно от нея и вероятно никога нямаше да го направи. Може би, мислеше си понякога Кейт, може би това въобще няма да се наложи. Тя се надяваше, че ще бъде възможно завинаги да я задържи близо до себе си, особено ако Едуина отиде да живее в Англия.

Едуина и Чарлс също се разхождаха и малко по-късно влязоха във фоайето. Махнаха им, когато видяха Бърт и Кейт. Докато се приближаваха, Едуина все още се опитваше да стопли ръцете си.

— Навън е мразовито, нали, мамо? — Каза Едуина с усмивка.

Сега тя постоянно бе усмихната. Кейт си мислеше, че никога не е виждала толкова щастлив човек, ако не се смята самата тя, когато се омъжи за Бърт. Сякаш бяха създадени един за друг. Мисис Строс също го бе казала, тя често виждаше младата двойка и изкоментира за тях пред Кейт, че двамата наистина са чудесни заедно и се надяваше на голямото им щастие в техния съвместен живот.

— Как може да е толкова студено? — Каза Едуина на баща си, докато си поръчваше чай и препечени филийки с масло. — Много по-мразовито е от сутринта.

— Естествено, вече сме доста по на север. Ако наблюдаваме внимателно довечера, може би ще видим и късовете лед — каза той като имаше предвид малките айсберги.

— Опасно ли е? — Попита Едуина. Изглеждаше притеснена.

Чаят и филийките пристигнаха, а баща й поклати глава успокоително.

— Не и за кораб като този. Вече чу какво казаха за „Титаник“. Практически той не може да потъне. За да бъде потопен такъв кораб, един айсберг далеч няма да е достатъчен, а освен това, убеден съм, че ако има нещо опасно, капитанът ще се движи с изключителна предпазливост.

Същия следобед, докато похапваха препечени филийки и отпиваха от чая си, „Титаник“ вече беше получил три предупреждения за приближаващи айсберги. Изпратени бяха от корабите „Карония“, „Болтик“ и „Америка“, но капитанът все още не беше намалил скоростта. Смяташе, че това все още не се налага, тъй като бяха осигурили прецизно наблюдение. Той беше един от най-опитните капитани на „Уайт Стар“ и след дълги години служба в компанията, когато този толкова престижен рейс приключи, смяташе да се оттегли окончателно.

Брус Измей, президентът на „Уайт Стар Лайн“ също беше на борда. Малко по-рано и той се беше запознал с една от радиограмите, предупреждаващи за айсберги и след като я бяха обсъдили с капитана, я прибра в джоба си.

Същата вечер Кейт сама сложи децата да спят, защото Уна отново беше слязла в трета класа да види братовчедката си, а една от стюардесите беше обещала да остане при децата до връщането й. Кейт нямаше нищо против. Обичаше самата тя да се грижи за децата и всъщност дори го предпочиташе. Забеляза, че беше станало още по-студено, извади допълнителните одеяла и зави децата по-топло.

Тръгнаха за ресторанта и когато само за миг се показаха навън за глътка свеж въздух, щяха направо да замръзнат на вледеняващия студ. Докато отиваха на вечеря обсъдиха Филип, който си беше намерил някакво момиче. Дни наред я беше наблюдавал от горната палуба. Тя беше във втора класа, изглеждаше чудесно, но всъщност нямаше никакъв начин да се запознаят. Няколко пъти тя го беше погледнала свенливо и той предано заставаше всеки ден на едно и също място с надеждата, че може би отново ще я види. А днес Кейт беше разтревожена, че той е настинал ужасно след продължителното стоене навън в мразовития студ. Но явно момичето или пък родителите му бяха доста по-разумни. Изобщо не се беше показала и Филип, след като цял следобед беше потиснат, накрая реши изобщо да не идва на вечеря.

— Горкият — каза съчувствено Едуина на майка си, докато заемаха местата си на масата.

Баща й разговаряше с мистър Гугенхайм, а после спря, за да размени няколко думи с У. Т. Стед — известния писател и журналист. Преди години той беше написал няколко статии за вестника на Уинфийлд в Сан Франциско. Накрая Бъртрам се присъедини към тях.

— Кой беше мъжът, с когото разговаряше, скъпи? — Попита с любопитство Кейт.

Тя беше познала Стед, но никога не беше виждала другия човек.

— Това е Бенджамин Гугенхайм. Срещнахме се в Ню Йорк преди няколко години — обясни той, без да се впуска в повече подробности.

Кейт се запита дали причината за това не беше в жената, с която стоеше — една впечатляваща блондинка; нещо й подсказваше, че това не е съпругата му, но когато попита, Бърт изобщо не беше склонен да обсажда въпроса.

— Това мисис Гугенхайм ли е?

— Не мисля.

Темата беше изчерпана и вече обърнат към Чарлс, той попита дали предположенията му за изминатия през деня преход са верни. Този ден бяха оставили зад гърба си 546 мили и Бърт не беше познал, за разлика от Чарлс, който с точното си попадение след обзалагането им още първия ден беше спечелил малко пари.

Всъщност пътуването се оказваше една чудесна възможност да се опознаят по-добре. След това, което бяха разбрали за Чарлс до този момент, Бърт и Кейт го харесваха и определено смятаха, че когато се оженят, дъщеря им ще бъде много щастлива с него.

— Има ли желаещи за малка разходка? — Предложи Бърт, след като вечерният концерт в приемната беше приключил.

Когато се показаха навън, студът беше ужасен. Всичко беше замръзнало, а звездите ярко блестяха.

— Господи, какъв студ — потрепери Кейт, въпреки коженото си палто. — Направо невероятен!

Нощта беше кристално ясна и никой от тях дори не можеше да предположи, че по време на вечеря радистът беше получил предупреждения за близки айсберги от още два кораба. Командният състав обаче смяташе, че не съществуват никакви основания за страх.

Беше десет и половина, когато слязоха на палуба Б. Докато се приготвяха за лягане, Бърт и Кейт тихо си бъбреха, а Едуина и Чарлс решиха да останат още малко на чаша шампанско в общата гостна.

В единадесет часа Кейт и Бърт си легнаха и загасиха лампата. Почти по същото време корабът „Калифорниан“, който се намираше наблизо, изпрати радиограма на „Титаник“, че току-що са видели айсберг. В това време обаче Филипс, радистът на „Титаник“, с бясна скорост изпращаше лични съобщения от пътниците през междинната станция в Кейп Рейс, Нюфаундленд. Филипс беше реагирал остро на сигналите на „Калифорниан“ и беше предупредил да не го прекъсват. Оставаха му още десетки съобщения, които трябваше да изпрати, а и преди това вече беше чул за въпросния айсберг. Този път обаче реши, че не е необходимо отново да информира капитана. Той също вече беше прочел няколко подобни съобщения и не беше особено впечатлен, така че връзката с „Калифорниан“ беше прекъсната без на „Титаник“ да получат данни за точното разположение на айсберга. Филипс продължи да изпраща радиограми в Кейп Рейс, Кейт и Бъртрам потънаха в сън, децата вече сънуваха по стаите си наоколо, а Едуина и Чарлс, прегърнати на дивана в гостната, си говореха за своите мечти и надежди. Наближаваше полунощ.

Те все още си приказваха, когато корабът едва доловимо потрепери, усети се леко разтърсване, като че ли бяха блъснали нещо, но нямаше силен трус и не последва нищо тревожно. Ето защо и двамата решиха, че каквато и да е причината, не би могла да означава нещо сериозно. Продължиха да разговарят още няколко минути и изведнъж Едуина осъзна, че монотонното бръмчене беше изчезнало, а с него и вибрациите, с които бяха свикнали. Корабът беше спрял и за първи път Чарлс изглеждаше обезпокоен.

— Мислиш ли, че нещо не е наред? — Попита Едуина разтревожена, когато той хвърли поглед през прозореца към дясната страна на кораба, но не успя да види каквото и да е.

— Не ми се вярва. Нали чу какво каза днес баща ти. Този кораб не може да потъне. Вероятно машините се нуждаят от малко покой, може да сменят курса или просто поправят нещо. Сигурен съм, че не е сериозно.

Все пак той взе палтото си и нежно я целуна по устните.

— Ще отида да хвърля един поглед и след минута ще се върна да ти кажа какво става.

— И аз ще дойда.

— Навън е много студено, Едуина. Остани тук.

— Не ставай глупав. В къщата на вуйчо Рупърт дори по време на закуска е много по-студено.

Той се усмихна и й помогна да облече коженото палто на майка си. Беше убеден, че всичко е наред. Каквото и да е, вече положително го поправяха и не след дълго отново щяха да потеглят.

В коридорите срещнаха и други любопитни пътници, някои от тях по нощници, наметнали кожени палта, други все още във вечерни костюми и рокли или просто по хавлии, с боси крака. Изглежда, че доста хора, включително и Джон Джейкъб Астър, подозираха нещо нередно и искаха да разберат какво се е случило. Но обиколката на палубата не им донесе нищо повече от това, което вече знаеха — корабът беше спрял и три от четирите огромни комина бълваха дим в нощното небе. Нямаше никакви видими симптоми за опасност — нямаше страшни тайни за разгадаване, всичко изглеждаше наред и накрая един стюард им обясни, че са се блъснали в малък леден блок, но няма никакви основания за тревога. Мистър Астър се върна при жена си, а след като им казаха, че няма за какво да се безпокоят, Чарлс и Едуина тръгнаха да се прибират вътре, за да избягат от студа. Всъщност, ако искаха да се убедят в подадената информация, в сектора за отдих на трета класа все още можеха да се видят парчета лед. На палубата имаше хора, обърнали се с лице към кърмата, които наблюдаваха как долу пътниците от трета класа хвърлят през смях снежни топки и буци лед.

Подобно въодушевление никак не допадна на Чарлс и Едуина и след като се бяха уверили, че няма нищо нередно, решиха да се върнат обратно в каютата си. До полунощ оставаха пет минути и когато влязоха в малката си гостна, те намериха там Бъртрам, който ги чакаше с напрегнато изражение.

— Случило ли се е нещо с кораба? — Попита той шепнешком, тъй като съпругата му все още не се беше събудила.

Тревогата го беше обзела, когато разбра, че машините не работят.

— Изглежда няма нищо сериозно — отвърна веднага Чарлс и остави дебелото си палто на един стол.

Едуина съблече коженото палто на майка си.

— Очевидно сме се блъснали в леден блок, но никой не е особено разтревожен. Вероятно екипажът се справя лесно, защото на палубата няма суматоха.

Чарлс изглеждаше спокоен и Бъртрам си отдъхна. Чувстваше се малко глупаво, че се е поддал на тревогата, но той беше баща на семейство и искаше да бъде сигурен, че всичко е наред. После им каза лека нощ, предупреди Едуина да не стои много до късно и се върна в леглото. Часът беше точно 12.03. Долу в машинното отделение огнярите отчаяно се бореха да угасят силния огън в котлите, а от пода на пощенското отделение бликаше вода. „Титаник“ действително се беше сблъскал с айсберг и първите пет уж плътно затворени помещения бяха пълни с вода от образувалата се от удара пробойна. Без да могат да повярват на случилото се, на мостика стояха капитан Смит, Брус Измей, ръководителят на „Уайт Стар Лайн“ и конструкторът на кораба Томас Андрюс и се мъчеха да определят доколко фатални можеха да се окажат последствията от сблъсъка.

Заключенията на Андрюс далеч не бяха оптимистични. Нямаше изход, с пет от помещенията си пълни с вода, „Титаник“ не беше в състояние да се крепи на повърхността още дълго. Неуязвимият кораб потъваше. Надяваха се, че известно време щяха да се задържат на повърхността, но никой не можеше да каже колко дълго щеше да трае това. Докато си лягаше, Бъртрам Уинфийлд за миг си помисли, че подът под краката му започна леко да се накланя, но после реши, че сигурно така му се е сторило.

Пет минути след полунощ по настояване на Томас Андрюс капитан Смит отправи поглед към офицерите на мостика и даде нареждане да смъкнат брезента от спасителните лодки. До този момент не бяха провеждали никакви тренировки, никакви подготвителни упражнения за използване на лодките в случай на опасност, не бяха преминали и инструктаж. Това беше корабът, който не можеше да потъне, корабът, на борда, на който беше обезпечена абсолютна безопасност, а сега всички стюарди от първа класа тропаха по вратите и само след миг Бърт беше отново в гостната. Беше чул гласове в момента, когато Чарлс отвори вратата, но не успя да различи думите. Сега обаче чу всичко твърде отчетливо. Усмихнат, стюардът разговаряше с тях внимателно, сякаш бяха деца и той искаше да чуят какво им казва, без обаче да се стряскат и плашат. Все пак беше очевидно, че държи да изпълнят нарежданията му, и то веднага.

— Всички горе на палубата! Сложете си спасителните пояси и се качвайте! Веднага!

Нямаше камбани или сирени, не беше дадена обща тревога. Всъщност тишината беше озадачаваща, но изразът в очите на стюарда беше красноречив и Едуина усети как изведнъж се стегна, точно както в моментите, когато някое от децата се удареше. Изведнъж осъзна, че трябва да побърза и да помогне на майка си за останалите.

— Имам ли време да се преоблека? — Попита Едуина, докато стюардът вече се отправяше към следващата врата, но той само поклати глава и подхвърли през рамо:

— Не, нямате. Останете както сте и си сложете спасителната жилетка. Тя ще ви предпазва от студа. Само като предохранителна мярка, но сега трябва да се качите горе.

После той си тръгна и за част от секундата тя погледна към Чарлс, той стисна ръката й, а в това време баща й отиде да събуди Кейт и децата. Уна се беше върнала, но също като останалите спеше дълбоко в каютата си.

— Ще ти помогна да събудиш децата — предложи Чарлс и побърза към Филип и Джордж.

Извади спасителните им пояси и ги подкани да побързат, като полагаше усилия да не ги плаши твърде много, но това се оказа невъзможно. Само на Джордж положението му се струваше доста забавно, но бедният Филип изглеждаше ужасно разтревожен, докато си слагаше спасителния пояс и слушаше обясненията на Чарлс как да си служи с него.

Едуина събуди най-напред Алексиз, леко я разтърси, целуна я припряно и после буквално грабна Фани от леглото й. Внимателно хвана ръката на Уна, но момичето я гледаше с ужас, докато Едуина се опитваше да й обясни какво се е случило и то внимателно, за да не изплаши децата.

— Къде е мама? — Попита Алексиз ужасена и хукна обратно към леглото, докато Едуина нареждаше на Уна да вземе Теди.

В този момент Кейт излезе от спалнята, като пътьом обличаше халата си върху нощницата. Беше все още сънена, но спокойна и Алексиз се хвърли в обятията й.

— Какво става? — Попита тя недоумяваща, а очите й последователно потърсиха първо съпруга й после дъщеря й и накрая Чарлс. — Нещо лошо ли се е случило, докато съм спала?

Чувстваше се така, сякаш внезапно се беше събудила в средата на някакво драматично събитие и изобщо нямаше представа къде се намира и какво става.

— Не съм сигурен — отвърна Бъртрам, без да се опитва да крие истината. Всичко, което зная, е, че сме се ударили в леден блок. Отвън твърдят, че не е сериозно или поне така са обяснили на Чарлс преди половин час, но сега има заповед да си сложим спасителните жилетки и да се качим на палубата в сектора на спасителните лодки.

— Разбирам…

Кейт вече оглеждаше стаята и погледът й се спря на краката на Едуина. Дъщеря й беше обута с леки сребристи сандали с тънки токчета и горе на палубата краката й щяха да се вкочанят буквално за пет минути.

— Едуина, смени си обувките. Уна, облечи си палтото и веднага сложи на Фани и Теди спасителните жилетки.

Чарлс вече й помагаше, а Бъртрам отиде да си сложи панталоните направо върху пижамата и да смени чехлите си с чорапи и обувки. Навлече и един нов пуловер, който изобщо не беше носил до момента. Отгоре си облече и палто и нахлузи върху него спасителната жилетка. В това време в другата каюта Кейт помагаше на Алексиз. Бърт й занесе топла вълнена рокля и в този момент внезапно почувства как под краката му подът започна все по-силно да се накланя. За първи път, откакто се беше събудил, усети, че го обзема стаен страх.

— Хайде деца, побързайте! — Подкани той, като се опитваше да изглежда спокоен въпреки тревогата си.

Филип и Джордж бяха вече готови. Едуина си беше сложила ниски обувки и беше наметнала палтото си върху синята вечерна рокля. С помощта на Чарлс тя беше успяла да облече Фани, Теди и Алексиз. Сложиха им и спасителните жилетки. Единствено Уна все още се суетеше по нощница и с боси крака. Кейт навлече дебелата рокля, която Бърт й беше донесъл, обу си удобни обувки и накрая с мъка сложи и коженото си палто.

— Трябва да се облечеш — изсъска на Уна Едуина, защото не искаше да плаши децата повече, но държеше тя да проумее критичното положение.

— О, Алис… Трябва да отида при братовчедката си Алис и при малката Мери…

Почти плачешком, тя тичаше из каютата и чупеше ръце в отчаяние.

— Няма да го направиш, Уна Райън! Ще се облечеш и ще дойдеш с нас! — Отсече Кейт.

Все още държеше Алексиз за ръка и въпреки че детето беше все така обзето от ужас, вече не се дърпаше. Знаеше, че нищо лошо няма да й се случи, докато е с майка си и баща си. Всички бяха готови и изведнъж, вцепенена от страх, Уна отказа да ги последва.

— Не мога да плувам… не мога… — изплака тя.

— Не ставай смешна! — Дръпна я Кейт за ръката и махна на Едуина да тръгва с другите. — Няма да се наложи да плуваш, Уна. Трябва само да дойдеш с мен. След секунда отиваме горе. Само че първо трябва да се облечеш.

Даде на момичето една от вълнените си рокли и й помогна да я облече, наведе се, за да й сложи обувките, метна едно от собствените си палта на раменете й, грабна една спасителна жилетка и за броени минути успяха да настигнат останалите. Но сега коридорите бяха претъпкани с хора, които се отправяха към палубата и бяха пак така странно облечени, със спасителни жилетки и тревожни лица, въпреки че някои се изсмяха и казаха, че всичко това е голяма глупост.

Часът беше 12.15 и радистът Филипс отправяше първия зов за помощ. Равнището на водата под палубите се покачваше много по-бързо, отколкото беше очаквал капитан Смит. А от сблъсъка с айсберга беше минал само половин час. Водата при корта за скуош беше стигнала до тавана, но треньорът не каза нищо за това на Филип, когато се срещнаха на път към спасителните лодки.

— Дали да си взема бижутата? — Внезапно разтревожена попита Кейт съпруга си.

Едва сега се сети за тях, но не искаше да се връща долу. Носеше само сватбената си халка, но тя беше единственото, което я интересуваше.

— Не се тревожи за тях — усмихна се той и стисна ръката й. — Ще ти купя нови дрънкулки, ако… не намериш тези…

Не искаше да каже ако загубиш от страх, че ще стане ясно какво има предвид. За първи път се ужаси от това, което ще стане с жена му и с децата му. Всички поеха нагоре към палубата, където бяха лодките, и когато Бърт надникна в гимнастическия салон, видя вътре Джон Джейкъб Астър и съпругата му, които стояха мълчаливо на механичните коне. Явно той не искаше жена му да стои навън, защото се опасяваше, че студът и уплахата могат да станат причина тя да загуби бебето си. И двамата бяха със спасителни жилетки. На скута му имаше още една и докато си говореха, той въртеше из ръцете си джобното си ножче.

Семейство Уинфийлд отминаха спортния салон и излязоха на левия борд на кораба, където моряците смъкваха брезента от осемте спасителни лодки. В това време оркестърът започна да свири. На десния борд екипажът подготвяше още осем лодки, както и по четири съответно при носа и кърмата. Разполагаха и с четири допълнителни надуваеми лодки. Гледката беше доста тягостна и докато ги наблюдаваше, Бърт почувства ударите на сърцето си и здраво стисна ръката на Кейт в своята. Тя пък носеше Фани, Алексиз се притискаше в нея, а Филип държеше на ръце малкия Теди. Бяха се сгушили един в друг в ужасния студ, неспособни да повярват, че на този огромен, непоклатим кораб екипажът подготвяше спасителни лодки, а те стояха на палубата в полунощ и чакаха скоро да се качат на тях.

Сред тълпата се носеха недоволни възгласи, а малко по-късно Кейт видя Филип да разговаря с едно момче, с което се бяха запознали от самото начало на пътуването. Казваше се Джак Теър и беше от Филаделфия. Същата вечер родителите му присъстваха на официалната вечеря, организирана в чест на капитана от семейство Уайдънър, пак от Филаделфия. Но Джак не беше отишъл с тях и останал самичък, сега разговаряше с Филип. Момчетата се усмихнаха за нещо и после Джак продължи към друга група хора, опитвайки се да открие родителите си. Кейт забеляза и семейство Алисън от Монреал, с тях беше и Лорийн, която се държеше за майка си, а в другата ръка стискаше любимата си кукла. Вървяха по-назад от останалите, мисис Алисън беше хванала здраво съпруга си под ръка, а бавачката носеше малкото момченце, увито в едно одеяло, за да го предпазят от ледения вятър на Северния Атлантик.

Помощник-капитанът Лайтолър отговаряше за товаренето на спасителните лодки на левия борд и навсякъде около него цареше суматоха. Никога не бяха правили тренировъчни упражнения за използването им, единствено екипажът беше получил някакви инструкции, но сега дори и моряците не знаеха къде точно трябва да застанат и как да действат. Отделни групи се суетяха и без всякакъв ред смъкваха платнищата от лодките и хвърляха в тях фенери и кутии с бисквити. Тълпата от хора все още стоеше настрана, а моряците се скупчиха при лебедките^[1] на спасителните лодки, завъртяха ръчките с помощта, на които лодките се освобождаваха и спускаха до равнището, на което доста изплашената група, която ги наблюдаваше, можеше да се качи. Оркестърът свиреше рагтайм и Алексиз започна да плаче. Кейт, която я държеше здраво за ръка, се наведе към нея и й припомни, че от този момент нататък вече е рожденият й ден и по-късно за нея ще има подаръци и може би дори празнична торта.

— След малко, когато всички се върнем на кораба, ще ти направим един прекрасен рожден ден.

Кейт отново пое Фани в скута си, примъкна Алексиз по-близо до себе си и отправи поглед към Бърт. В това време той се опитваше да чуе какво си говорят хората наоколо, да разбере дали някой не разполага с информация, която не беше стигнала до самия него. Но изглежда никой не знаеше какво става, като се изключи това, че след малко трябваше да се качат в спасителните лодки — на първо време само жените и децата, без никакви мъже. В този момент оркестърът засвири още по-силно и Кейт се усмихна към останалите, като се опитваше да скрие ужаса, който започваше да я обзема само при вида на спасителните лодки.

— Няма нищо опасно, иначе оркестърът нямаше да свири такава приятна музика, нали?

С Бъртрам размениха погледи и тя усети, че той също е изплашен, само че не беше възможно да си кажат каквото и да е, защото децата бяха около тях. А всичко се развиваше с невероятна бързина.

Едуина стоеше до Чарлс, който разговаряше с няколко млади мъже. Двамата се бяха хванали за ръце. Нощта беше мразовита, а тя беше забравила да си вземе ръкавиците и той се опитваше да стопли премръзналите й пръсти, като държеше ръцете й в своите. Започнаха да викат жените и децата и всички, като че ли изплашени, понечиха да се отдръпнат точно когато помощник-капитанът Лайтолър нареди да излязат напред. Все още никой не можеше да приеме мисълта, че опасността е съвсем реална. Някои жени се колебаеха дали да тръгнат и тогава се намесиха мъжете. Господата Кениън, Пиърс и Уик изведоха напред жените си и им помогнаха да се качат, въпреки техните отчаяни молби да не се разделят.

— Не бъдете глупави — обади се нечий съпруг доста по-високо, че да го чуят всички, — за закуска всички ще сме отново на кораба. Каквато и да е повредата, дотогава ще са я отстранили, а само си представете, какви приключения ще сте преживели…

Думите му прозвучаха така жизнерадостно, че някой дори се засмя и тогава още няколко жени плахо пристъпиха към лодките. Много от тях водеха със себе си прислужниците си, на съпрузите беше наредено да стоят настрана. Качваха се само жени и деца. Лайтолър не би допуснал някой от мъжете дори да си помисли, че може също да се качи. Въпреки протестите на съпругите, че мъжете им могат да помагат при гребането, Лайтолър беше непреклонен. Само жени и деца и никой друг. Когато отново повтори нареждането си, внезапно Уна отправи поглед към Кейт и избухна в сълзи.

— Не мога, мадам… не мога… не мога да плувам… а освен това Алис… и Мери…

Започна да отстъпва назад и Кейт усети, че всеки момент тя щеше да хукне. Остави за миг Алексиз, тръгна внимателно към момичето, като й говореше успокоително, но изведнъж Уна нададе писък и побягна колкото сили имаше към вътрешността на кораба. Явно искаше да открие вратата за трета класа, през която беше вече минавала, за да отиде при братовчедката си и нейното малко момиченце.

— Да отида ли да я върна? — Попита с разтревожен поглед майка си Филип, когато тя отново се върна при децата, но без Уна.

Кейт погледна обезпокоена Бъртрам. Фани вече също тихо плачеше, а Едуина сега държеше Теди. Бъртрам обаче не искаше никой да тръгва след Уна. Като е толкова глупава да тича навътре, ще трябва да се качи в някоя лодка в друга част на кораба и ще се върне отново при тях по-късно. Не искаше да рискува някой от тях да се загуби, трябваше всички да стоят заедно един до друг.

След кратко колебание Кейт се обърна към него.

— Не можем ли да изчакаме? Не искам да тръгна без теб. Може би, ако останем, всичко ще отмине и няма да се наложи да подлагаме напразно децата на този ужас.

Но докато говореше, палубата се наклони още повече и Бъртрам окончателно проумя, че това далеч не беше тренировъчно упражнение. Положението беше изключително тежко и всяко закъснение можеше да се окаже фатално. А това, което не знаеше, беше, че там, на мостика, Томас Андрюс беше информирал капитан Смит, че могат да се задържат на повърхността още около час, а спасителните лодки щяха да съберат по-малко от половината от хората на борда. Полагаха отчаяни усилия да се свържат с „Калифорниан“, който се намираше на десетки мили от тях, но въпреки настойчивите опити на радиста, засега връзка нямаше.

— Искам веднага да тръгнеш, Кейт — промълви тихо Бърт.

Тя се взря в очите му и се ужаси от това, което откри в тях. Видя, че беше разтревожен и изплашен, по-изплашен от когато и да било. Никога не го беше виждала в такова състояние. После инстинктивно се обърна, за да погледне Алексиз, която само преди миг стоеше до нея. За секунда тя се беше отделила от полите на майка си. Кейт беше пуснала ръката й, когато избърза след Уна. Но сега изведнъж Алексиз беше изчезнала. Кейт се озърна наоколо из тълпата, погледна и към Едуина, за да не би детето да е с нея, но дъщеря й тихо разговаряше с Чарлс, а в това време Джордж стоеше до тях и изглеждаше изтощен, измръзнал и от въодушевлението му преди половин час нямаше и следа. В следващия момент той явно се ободри, когато няколко ракети, изстреляни от кораба, избухнаха високо над тях и осветиха нощното небе над главите им. Беше станало 12.45 — само час след като се бяха блъснали в айсберга, за който всички изразиха мнение, че не може да им навреди.

— Какво означава това, Бърт? — Попита шепнешком Кейт, докато все още се озърташе наоколо за Алексиз.

Може би си говореше с детето на семейство Алисън или двете си играеха с куклите както по-рано.

— Означава, че положението е изключително сериозно, Кейт — обясни й Бърт ролята на ракетите. — Трябва да тръгнеш с децата веднага.

Този път тя усети, че е категоричен. Държеше здраво ръката й в своята и в очите му имаше сълзи.

— Не зная къде изчезна Алексиз — изрече Кейт с надигаща се в гласа паника.

Стъписан, Бърт се огледа из тълпата, но дори от височината на ръста си, не откри дъщеря си никъде.

— Мисля, че може да се е скрила някъде. Държах ръката й, докато се втурнах след Уна… — В очите й бликнаха сълзи. — О, господи, Бърт… къде е тя? Къде може да е отишла?

— Не се тревожи, ще я намеря. Ти стой тук при децата!

Той се промъкна в тълпата, като оглеждаше скупчилите се наоколо хора, притичваше от група на група и надзърташе във всеки ъгъл. Алексиз беше изчезнала. Избърза обратно при Кейт, която държеше бебето, като в същото време се опитваше да не изпуска от очи Джордж. Тя отправи към съпруга си въпросителен, обезумял от тревога поглед, но той само поклати глава.

— Няма я — беше единственият отговор, — но не може да е отишла далеч. Тя никога не се отделя за дълго от теб.

Но изглеждаше разтревожен и отчаян.

— Трябва да се е загубила.

Всеки миг Кейт щеше да избухне в сълзи. Моментът беше безкрайно неподходящ едно шестгодишно дете да изчезне в суматохата и напрежението, точно когато пътниците от „Титаник“ започваха да се качват в спасителните лодки.

— Може би се крие някъде — Бърт смръщи лице в отчаяние. — Знаеш колко се страхува от водата.

И колко изплашена беше, когато трябваше да се качи на кораба, колко дълго Кейт я бе убеждавала, че не може да й се случи нищо лошо. Но вече се беше случило и сега тя беше изчезнала, точно когато Лайтолър продължаваше да вика жените и децата, а зад гърба им оркестърът не преставаше да свири.

— Кейт… — погледна я Бърт, но вече беше разбрал, че дори и да реши да тръгне, тя никога не би се съгласила да се качи в лодката без Алексиз.

— Не мога…

Тя не спираше да се оглежда навсякъде, над тях ракетите избухваха като оръдейни изстрели.

— Тогава прати Едуина.

На лицето му беше избила пот, всичко се превръщаше в някакъв невероятен кошмар. Палубата под краката им продължаваше да се накланя и той знаеше, че корабът, за когото твърдяха, че никога не може да потъне, бързо се устремява към дъното. Приближи се по-плътно до жена си и пое от ръцете й Теди, като несъзнателно целуна къдриците му, измъкнали се изпод вълнената шапка, която Уна му беше сложила, когато го разбудиха долу в кабината.

— Едуина може да вземе малките със себе си. А ти ще тръгнеш в следващата лодка с Алексиз.

— А ти? — Лицето на Кейт беше смъртнобледо на призрачното сияние на ракетите. Оркестърът премина от рагтайм на валс. — А Джордж и Филип?… и Чарлс…

— Все още не пускат мъжете — отвърна на въпроса й Бърт. — Чу какво каза помощник-капитанът, нали? Най-напред жените и децата. Филип, Джордж, Чарлс и аз ще ви настигнем по-късно.

До тях стоеше доста голяма група мъже, които махаха на жените си, докато спасителната лодка постепенно се запълваше. Часът беше 1.05, нощният въздух изглежда ставаше още по-мразовит. Жените не преставаха да умоляват Лайтолър да разреши на съпрузите им да тръгнат с тях, но той оставаше непреклонен. Махна строго на мъжете да отстъпят назад и видът му недвусмислено говореше, че няма да търпи никакви глупости.

Тогава Кейт се отправи бързо към Едуина и й предаде какво беше казал баща й.

— Татко ти иска да се качиш в спасителната лодка с Фани и Теди. И Джордж — добави внезапно тя.

Той също беше дете в края на краищата. Беше само на дванадесет години. Кейт беше решила да го прати в лодката с Едуина.

— А вие? — Погледна стъписана майка си Едуина, ужасена, че ще трябва да остави част от семейството си на кораба и да тръгне само с Джордж и двете най-малки деца.

— Аз ще дойда с Алексиз със следващата — каза Кейт спокойно. — Сигурна съм, че се крие някъде тук и се страхува да излезе, защото не иска да се качва на лодката.

Кейт съвсем не беше толкова убедена в това, което казваше, но не искаше да предава паниката си на най-голямата си дъщеря. Държеше тя да отиде в лодката с малките. Лошо стана, че Уна ги беше изоставила. Кейт се запита как ли се оправяше тя сега в трета класа заедно с братовчедка си.

— Джордж ще ти помага, докато с татко ти дойдем при вас.

При тази перспектива Джордж изръмжа недоволно — искаше до края да остане с мъжете, но Кейт беше категорична. Тръгнаха заедно обратно към Бърт, последвани от Филип и Чарлс.

— Успя ли да я откриеш? — Попита тя съпруга си за Алексиз, като не преставаше да се оглежда напрегнато, но от нея нямаше и следа.

Сега Кейт искаше останалите по-бързо да се качат в лодката, за да може после да помогне на Бърт да намерят Алексиз. В момента той също мислеше за тях. Лайтолър се готвеше да спусне спасителната лодка номер осем, жените, които щяха да тръгнат с нея, вече бяха вътре, но няколко места останаха свободни. Имаше къде да се качат и някои от мъжете, но никой не би дръзвал да наруши изричната заповед на помощник-капитана. Говореше се даже, че ще използват оръжие, ако някой от мъжете посмее да се качи и затова никой не направи и опит да го предизвика към подобна мярка.

— Още четирима! — Извика към него Бърт.

Едуина не откъсваше поглед, пълен с ужас, от родителите си и от Чарлс, който стоеше зад тях и я гледаше с неизказана болка.

— Но…

Тя нямаше време да каже и дума, когато баща й я бутна към лодка номер 8 заедно с Фани и Джордж. Все така притискаше Теди до гърдите си.

— Мамо… не мога ли да те изчакам?

От очите й бликнаха сълзи и за миг заприлича отново на малко дете. Майка й я прегърна и се взря в очите й. В този миг Теди започна да плаче и протегна към майка си малките си пухкави ръчички.

— Не, миличкия ми… отивай с Едуина… мама те обича…

Кейт приближи лице до неговото, докосна го, после целуна бузката и малките му ръчички, а след това обхвана с две ръце лицето на Едуина и отправи към най-голямата си дъщеря пълен с нежност поглед. В очите й имаше сълзи, но не от страх, а от мъка.

— Ще мисля за вас всеки миг. Обичам те, милото ми момиче, обичам те с цялото си сърце. Каквото и да стане, грижи се добре за тях. — След това прошепна. — Пазете се и скоро отново ще се видим.

За миг Едуина се запита дали всъщност майка й вярва в това, което казва и внезапно разбра, че не иска да тръгва без нея.

— О, мамо… не…

Едуина се вкопчи в нея с малкия Теди на ръце. Вече и двамата плачеха за майка си, а после силни мъжки ръце я поеха заедно с Джордж и Фани, докато очите й неистово скачаха от майка й към баща й и Чарлс. Дори не беше имала възможност да се сбогува с него и сега извика Обичам те, а той й изпрати целувка, махна й и внезапно ръкавиците му полетяха към нея. Тя успя да ги хване и седна в лодката, без да откъсва очи от неговите. Чарлс я гледаше по странен начин и сякаш в погледа му беше стаена молба да не го изоставя.

— Бъди смела, момичето ми! Скоро ще бъда при теб — извика той и в този момент започнаха да спускат лодката, така че Едуина едва ги виждаше.

Погледна отново майка си, после баща си и Чарлс, лицето й беше обляно в сълзи и накрая вече не можеше да ги вижда. Кейт все още чуваше плача на Теди. Махна с ръка за последен път, като се опитваше да сдържи сълзите си, останала там на палубата, стиснала ръката на мъжа си в своята. Лайтолър беше възроптал, когато пратиха и Джордж в лодката, но Бърт веднага каза, че момчето още няма дванадесет години. Изобщо не изчака реакцията на помощник-капитана, вдигна сина си и го сложи в лодката. Беше излъгал с два месеца, но се опасяваше, че ако каже истината, няма да успее да го качи. А и самият Джордж го умоляваше да му разреши да остане с тях и с Филип, но Бърт прецени, че може би Едуина ще се нуждае от помощта му за малките.

— Обичам ви, деца — прошепна Бърт, без да откъсва поглед от тях, докато лодката се спускаше към водата.

Трябваше да изкрещи последните си думи, наведен към тях.

— С мама скоро отново ще бъдем при вас!

После се обърна, за да не видят, че плаче.

Кейт издаде почти нечовешко стенание, когато спуснаха лодката към водата и накрая събра смелост да погледне надолу. Стисна ръката на Бъртрам. Успя да види Едуина, която държеше Теди, без да изпуска ръката на Фани. Джордж продължаваше да гледа нагоре, докато лодката със скърцане бавно достигна повърхността на водата. Маневрата беше сложна и опасна и Лайтолър приличаше на хирург, който извършва тежка операция — само едно трескаво движение, един невнимателен жест и лодката щеше да се преобърне и да изсипе пасажерите си в ледената вода. Отдолу към тях се носеха викове, смесица от несвързани думи, последни наставления и признания в любов. Изведнъж, още преди да изминат половината разстояние до водата, Кейт разпозна виковете на Едуина. Видя я как маха отчаяно, кима с глава и сочи нещо. Когато Кейт погледна към предната част на лодката, тя я видя. Личицето с ореола от руси къдрици беше обърнато на другата страна, но нямаше как да го сбърка — Алексиз се беше сгушила отпред на носа. Кейт усети как я залива вълна на безкрайно облекчение и извика на Едуина:

— Виждам я… виждам я!

Беше здрава и читава, с останалите… нейните пет деца, скъпите й, всички бяха заедно в една лодка. Сега вече оставаше и тя, заедно с Филип и съпруга си да успеят да тръгнат. И Чарлс също. Той разговаряше тихо с някои от мъжете, които току-що бяха изпратили жените си със спасителната лодка. Успокояваха се взаимно, че всичко ще бъде наред и скоро до един ще напуснат кораба.

— О, Бърт, благодаря на Бога, че Едуина я намери. Облекчението на Кейт, след като вече знаеше къде е Алексиз, беше толкова голямо, че цялото й тяло видимо се отпусна, независимо от растящото напрежение около тях.

— Защо, за бога, се е качила на лодката без нас?

— Може би просто някой я е грабнал и я е сложил там, след като се отдели от нас, а е била твърде изплашена, за да извика. Каквото и да е, важното е, че вече е в безопасност. Сега искам ти да бъдеш следващата. Ясно ли е?

Гласът му звучеше строго, за да прикрие собствените му страхове, но тя много добре знаеше какво чувства.

— Не разбирам, защо да не ви изчакам — теб, Филип и Чарлс. Едуина с децата ще се оправи и сама.

Мисълта, че всички те са в лодката без нея, й причиняваше огромно безпокойство, но сега, след като вече беше сигурна, че Алексиз е в безопасност, под грижите на по-голямата си сестра, Кейт искаше да бъде със съпруга си. Потръпна, като си представи как щеше да се чувства, ако не бе разбрала, че Алексиз е невредима. Отново благодари на Господ, че Едуина все пак успя да й съобщи, че детето е с нея, здраво и читаво.

Долу спасителните лодки се отдалечаваха от корпуса на кораба и когато лодка номер 8 се спусна и се плъзна по ледената вода, Едуина притисна Теди до себе си, опита се да поеме в скута си и Фани, но седалките бяха много високи и не успя. Искаше й се да се придвижи и към предната част, за да каже на Алексиз, че е при нея, но беше невъзможно да се премести, където и да е, а и Джордж беше зает да гребе с останалите. Това го караше да се чувства важен, пък и истината беше, че другите действително се нуждаеха от помощта му. Накрая Едуина помоли една от жените да каже на Алексиз, че сестра й е в лодката и наблюдаваше напрегнато как предаваха думите й напред, докато накрая малкото момиченце се обърна, така че Едуина успя да види лицето му и в този момент тя изстена. Беше малко хубаво дете и по лицето му се стичаха сълзи, защото майка му беше останала на кораба, само че това не беше Алексиз. Едуина разбра, че е направила ужасна грешка. Беше казала на майка си, че Алексиз е тук, в лодката и сега те вече нямаше да я търсят из кораба. Все така, без да откъсва очи от детето, тя избухна в сълзи, а когато притисна Фани до себе си, сестричката й също се разплака.

По същото време Алексиз тихо си седеше в тяхната кабина. Беше се отскубнала от майка си, когато тя за миг пусна ръката й и изтича след Уна, и детето се върна отново вътре, както му се искаше да направи от самото начало. Красивата й кукла беше останала там на леглото й, а Алексиз не искаше да напусне кораба без нея. Веднъж обратно в каютата, тя веднага намери куклата. Тук й се струваше толкова по-спокойно и по-безопасно, отколкото горе на палубата. Сега вече нямаше да й се налага да се качва в спасителната лодка или да потъне в тази грозна, черна вода. Можеше просто да си остане тук и да почака, докато всичко свърши и другите се върнат. Щеше само да поседи тук със своята кукла мисис Томас. Чуваше как оркестърът горе свири и звуците на рагтайм долитаха до нея през отворения прозорец, както и гласовете, виковете и оплакванията. Вече никой не тичаше по коридорите.

Всички бяха на палубата, сбогуваха се с любимите си и бързаха към спасителните лодки. Ракетите продължаваха да избухват над тях, а радистът като обезумял отчаяно се опитваше да призове на помощ, намиращите се наблизо кораби. Най-напред отговори „Франкфурт“ — часът беше 12.18; после се обадиха „Маунт Темпъл“, „Вирджиния“ и „Бирма“, но „Калифорниан“ беше замлъкнал напълно, откакто в 11 часа беше отправил предупреждение за айсберга, а Филипс рязко беше отвърнал на другия радист да не го прекъсва. Оттогава не бяха засекли от тях нито звук. В действителност радиостанцията им беше изключена. Това беше единственият кораб, намиращ се достатъчно близо, за да им помогне, но нямаше начин да го извикат. Дори и ракетите не вършеха работа. Всички на „Калифорниан“, които ги бяха видели, просто решиха, че те са част от празненствата в чест на знаменития първи рейс. Никой не си помисли дори за миг, че в момента те потъват. Кой би могъл да предположи нещо подобно?

В 12.45 „Карпатия“ беше само на 58 мили от тях. Успяха да осъществят връзка и те обещаха да пристигнат възможно най-бързо. До този момент „Олимпик“, корабът брат на „Титаник“, също се беше отзовал, но се намираше на цели петстотин мили от тях и беше твърде далеч, за да може в момента да им помогне.

Капитан Смит непрекъснато влизаше и излизаше от каютата с радиопредавателя и след като видя, че радистът Филипс изпрати стандартния сигнал за бедствие CQD, го накара да опита и с новия призив SOS, като се надяваше, че този може да бъде чут дори и от любители. Всяка помощ би била добре дошла в момента и те отчаяно се нуждаеха от нея. Когато за първи път излъчиха SOS, часът беше 12.45. В това време Алексиз седеше самичка в тихата каюта, играеше си с куклата и си тананикаше. Знаеше, че когато по-късно всички се върнат, сигурно ще й се карат, но може би все пак нямаше да са толкова ядосани, че е избягала, защото в края на краищата тя днес имаше рожден ден. Ставаше на шест години, а куклата й беше много по-голяма. Обичаше да казва, че мисис Томас е на двадесет и четири. Тя беше вече пораснала.

На палубата Лайтолър изпращаше жени и деца за още една лодка, а от чакащите на десния борд вече пускаха и някои от мъжете. На левия борд обаче Лайтолър строго се придържаше към издадената заповед. Лодките във втора и в трета класа също се пълнеха, някои от пътниците трошаха преградите и заключените врати с надеждата да се доберат до лодките във втора и дори в първа класа, но нямаха представа накъде да тръгнат, за да стигнат до тях. Членове от екипажа ги заплашваха, че ще стрелят срещу тях, ако направят опит да се промъкнат в другите части на кораба. Страхуваха се от възможни грабежи и повреди на корабното имущество. Моряците ги призоваваха да се върнат там, откъдето са дошли, но хората крещяха, плачеха и се молеха да ги пуснат през постовете, за да стигнат до лодките на първа класа. Едно ирландско момиче заедно с някакво друго, пак на неговата възраст и с тях малко момиченце, настояваха, че са дошли там от първа класа, но морякът, без изобщо да им повярва, категорично отказваше да им разреши да напуснат отделението за трета класа.

Кейт и Бърт влязоха за малко в гимнастическия салон да се стоплят и да се спасят от тягостните сълзи и сбогувания, както и от явно растящото напрежение, с което пасажерите запълваха по нареждане на Лайтолър поредната спасителна лодка. Филип остана горе на палубата с Джак Теър и Чарлс, които помагаха на жените и децата да се качат в лодката. Дан Мартин току-що беше изпратил жена си в същата лодка, с която отплава Едуина. С тях бяха заминали жената и бебето на още един мъж, който стоеше наблизо. В гимнастическия салон Кейт и Бърт забелязаха, че семейство Астър все още са на механичните коне и тихо си приказват. Тя изглежда въобще не бързаше да тръгне, а мъжът й беше оставил камериера и прислужницата на палубата, за да следят какво става.

— Смяташ ли, че децата са добре? — Попита Кейт, отправила пълен с тревога поглед към Бърт.

Той кимна, успокоен, че Едуина беше намерила Алексиз и че поне петте от децата се бяха спасили. Все още се притесняваше как ще отпрати Филип и Кейт и се надяваше, че накрая Лайтолър ще отстъпи и ще се съгласи да пусне Филип. За Бърт и Чарлс надеждата беше твърде малка и двамата го знаеха много добре.

— Мисля, че всичко с тях ще бъде наред — успокои Бърт жена си. — Сигурно никога няма да забравят това преживяване. Както и аз — добави той, отправил сериозен поглед към Кейт. — Знаеш ли, мисля, че корабът ще потъне.

През последния половин час вече се бе убедил в това, въпреки че никой от екипажа не би признал нещо подобно, а оркестърът все така продължаваше да свири, сякаш всички се забавляваха в една малко буйна нощ. Бърт погледна жена си напрегнато, взе слабата й елегантна ръка в своята и целуна връхчетата на пръстите й.

— Искам да се качиш в следващата лодка, Кейт. Ще видя дали не мога да ги подкупя, за да вземеш и Филип. Той е само на шестнадесет и би трябвало да се съгласят да го пуснат. Все още е почти дете.

Не беше нужно да убеждава нея, трябваше да съумеят да убедят Лайтолър.

— Защо да не изчакаме, докато пуснат и мъжете да се качват и тогава да тръгна с теб. И без това вече не мога да помогна на Едуина, ще бъдем в различни лодки. А тя ще се справи и сама.

Кейт се усмихна. Чувстваше се ужасно, че сега не е с тях, но беше сигурна, че ще се оправят. Необходимо й беше да вярва в това. Едуина им беше като втора майка. Сега Кейт се притесняваше за безопасността на най-големия си син, за съпруга си и за Чарлс — годеника на Едуина. Веднъж да се озоват заедно в спасителната лодка, вече изобщо не се вълнуваше какво щеше да се случи с кораба, стига всички да останат невредими, а тя не виждаше причина за обратното. Хората се придвижваха напред спокойно, спасителните лодки дори не бяха изпълнени докрай и все пак ги спускаха, което трябваше да означава, че има достатъчно място за всички, иначе не биха ги оставили да потеглят, когато все още оставаха незаети места. Беше убедена, че разполагат с часове, преди да се случи нещо сериозно, ако това изобщо стане. Привидното спокойствие, което се излъчваше наоколо, й беше внушило увереността, че няма от какво да се страхува.

На мостика капитан Смит вече знаеше истината. Беше минал един часа и машинното отделение беше изцяло наводнено. Нямаше никакво съмнение, че корабът потъва, единственият въпрос беше колко още щеше да издържи. С положителност нямаше да е дълго. Радистът Филипс разпращаше отчаяни послания във всички посоки, а на „Калифорниан“, все още с изключен радиопредавател, гледаха издигащите се над „Титаник“ ракети, без дори да имат най-малка представа какво е действителното положение. Все още смятаха, че на кораба празнуват. В един момент установиха, че той изглежда странно, даже някакъв офицер беше забелязал и особения ъгъл, под който корабът се държи на повърхността. Никой обаче не си помисли, че той всъщност потъва. От „Олимпик“ се обадиха, за да разберат дали „Титаник“ се насочва към тях, за да ги пресрещне. Никой не разбираше какво става или колко бързо потъват. За всички беше просто невероятно, че неуязвимият, най-големият плаващ кораб наистина потъваше. Всъщност той отдавна вече се беше отправил към дъното.

По времето, когато Бърт и Кейт отново излязоха навън от гимнастическия салон, атмосферата беше доста променена. Хората вече не си подвикваха толкова весело, съпрузи умоляваха жените си да не се плашат и да напуснат кораба без тях. А когато те отказваха да се качат на спасителните лодки, мъжете им буквално ги блъсваха в ръцете на моряците и дори някои от тях насила бяха хвърлени в лодката. На левия борд Лайтолър все още следваше заповедта да се пускат само жените и децата, но на десния борд за някои от мъжете се появи надежда, особено за тези, които твърдяха, че разбират от лодки. Имаха нужда от цялата налична помощ, за да осигурят гребци. Няколко души вече открито плачеха, други мълвяха сърцераздирателни думи за сбогом. Повечето от децата бяха заминали и Кейт бе спокойна, че нейните също отдавна не са на кораба, с изключение на Филип, но той щеше да го напусне заедно с тях. И тогава с крайчеца на окото си тя забеляза малката Лорийн, която все още стоеше на палубата, вкопчила се в ръката на майка си. Напомни й за Алексиз, която вече беше на безопасно разстояние в лодка номер осем, заедно със своите братя и сестри. Мисис Алисън беше задържала Лорийн при себе си, до този момент отказваше да изостави и съпруга си, но по-малкото й дете Тревър, заедно с бавачката, тръгнаха в една от първите лодки. Толкова пъти вече Кейт ставаше свидетел на това как семейства се разделят, жените и децата заминават с надеждата, че техните съпрузи и бащи ще успеят да се качат на спасителните лодки и ще напуснат кораба по-късно. Чак накрая стана ясно, че почти всички лодки вече са отплавали, а на кораба остават почти две хиляди души, които няма как да се спасят, защото няма с какво да отпътуват. Сега вече осъзнаха това, което капитанът, конструкторите и президентът на „Уайт Стар Лайн“ са знаели през цялото време — спасителните лодки на борда не бяха достатъчно, за да поберат всички пътници. Ако корабът потъне, повечето от тях щяха да се издавят, но кой изобщо беше предполагал, че „Титаник“ може внезапно да се устреми към дъното и че спасителните лодки действително ще бъдат необходими, за да се спасят пасажерите му…

Капитанът все така стоеше на мостика, а Томас Андрюс, изпълнителният директор на фирмата, построила гигантския кораб, продължаваше да помага при качването на пътниците в спасителните лодки. В това време Брус Измей, президентът на „Уайт Стар Лайн“, закопча стегнато яката около врата си и пристъпи в една от лодките, без някой да събере смелост да го спре. Спуснаха ги над водата и вече в безопасност заедно с малкото щастливци, той отплава, като остави на борда на потъващия „Титаник“ почти две хиляди души, обречени на сигурна смърт.

— Кейт… — Бърт отправи към нея многозначителен поглед, докато наблюдаваха как издърпват следващата лодка и я спускат към водата. — Искам да се качиш!

Но тя мълчаливо поклати глава и го погледна. Този път, когато очите й срещнаха неговите, те излъчваха спокойствие и сила. Тя винаги му се беше подчинявала, но сега беше твърдо решена да не отстъпва, независимо от това, което щеше да й каже, за да я разубеди.

— Няма да те оставя — отвърна тя меко. — Сега искам да пратим Филип. Аз обаче ще остана тук с теб. Ще тръгнем заедно, когато стане възможно.

Раменете й бяха изправени, а очите й не изпускаха неговите. Вече никой не можеше да промени решението й и Бърт го разбра. Тя го обичаше, бяха живели заедно цели двадесет и две години и тя нямаше намерение да го изоставя точно сега, малко преди края. Всичките им деца, с изключение на едно, бяха вече в безопасност и тя искаше да остане със съпруга си.

— А ако изобщо не можем да напуснем кораба?

Откакто децата бяха заминала, ужасът му се беше поуталожил и сега вече той беше в състояние да й го каже. Единственото, което искаше още, беше Кейт и Филип също да тръгнат, ако е възможно — и Чарлс. Тогава той вече можеше да остане, след като цялото му семейство щеше да бъде спасено. Беше жертва, която с радост щеше да направи за нея, за всички тях, но в никакъв случай не можеше да се съгласи тя също да остане. Не беше честно, нито по отношение на децата, нито дори към самата нея. Те се нуждаеха от майка си. И той държеше тя веднага да тръгне, докато това все още беше възможно.

— Не искам да оставаш, тук, Кейт.

— Аз те обичам! — Думите й изразяваха всичко.

— И аз те обичам.

Той я прегърна и двамата останаха дълго така, а в това време Бърт си мислеше да направи и това, което беше видял толкова пъти — да я тласне в ръцете на някой от екипажа, който буквално щеше да я хвърли в спасителната лодка. Но не можеше да постъпи така с нея. Обичаше я толкова много, твърде дълго бяха живели заедно. Той винаги се съобразяваше с това, което тя искаше да направи, въпреки че в случая нейният избор можеше да й коства живота. За него готовността й да умрат заедно означаваше много. Любовта между тях до края щеше да си остане такава — смесица от страст и безкрайна нежност.

— Ако ти оставаш, аз ще остана с теб. — Думите й прозвучаха ясно и без колебание.

Той все така я държеше в прегръдките си с желание да я отпрати, а в същото време не можеше да я принуди да направи нещо, на което тя не беше съгласна.

— Ако умреш, искам да съм с теб докрай.

— Не бива да правиш това, Кейт. Няма да ти разреша. Помисли за децата…

Тя вече го беше направила, решението й беше окончателно. Обичаше ги с цялото си сърце, но обичаше и Бърт и искаше да остане с него. Той беше неин съпруг. Ако все пак тя умре, Едуина беше вече достатъчно голяма, за да се погрижи за децата. Освен това дълбоко в себе си тя все още смяташе, че хората малко излишно драматизират ситуацията. Накрая в спасителните лодки щеше да се намери място за всички и до обяд отново щяха да се върнат обратно на „Титаник“. Опита се да сподели това с Бърт, но този път той поклати глава.

— Мисля, че грешиш. Според мен положението е много по-тежко от това, което ни обясниха.

В действителност беше по-лошо и това, което всеки един от тях допускаше. В 1 часа и 40 минути сутринта от мостика бяха изпратени последните ракети, в момента се запълваше последната спасителна лодка, а в каютата там долу, без въобще някой да подозира, Алексиз продължаваше да играе със своята кукла мисис Томас.

— Смятам, че си длъжна заради децата — продължи Бърт. — Трябва да напуснеш кораба.

Това беше последният му отчаян опит да я убеди, но тя отказваше да го чуе.

Кейт стисна силно ръката му в своята и се взря в очите му.

— Бърт Уинфийлд, нямам никакво намерение да те оставя тук сам, разбра ли?

Недалеч от тях мисис Строс току-що беше направила същия избор, но тя беше по-възрастна от Кейт и нямаше малки деца. Но пък мисис Алисън имаше и въпреки това беше решила да остане при съпруга си заедно с малкото си момиченце и, ако корабът потъне, да потънат с него, но заедно. А съдбата му щеше да бъде точно такава и хората вече го разбираха.

— Ами Филип?

Бърт реши засега да не спори повече с нея, но се надяваше, че ще успее да промени решението й.

— Не можеш ли да направиш това, което каза, да ги подкупиш, за да вземат и него? — Попита Кейт.

В момента товареха последната лодка и след това оставаше само още една, точно долу, закачена под остъклената част на главната палуба. В това време моряците се мъчеха да отворят прозорците, които до този момент стояха заключени и препречваха пътя. Сега направо през тях можеха да качат повече жени и деца. Това щеше да бъде последната от щатните спасителни лодки, която щеше да напусне „Титаник“.

Бърт предпазливо се приближи до помощник-капитана и му заговори, колкото се можеше по-убедително, докато той продължаваше работата си с бясно темпо, защото корабът вече силно се накланяше. Кейт видя, че Лайтолър категорично поклати глава и погледна в посока към Филип. Той все още стоеше с момчето на семейство Теър, което тихо разговаряше с баща си.

— Каза, че е абсолютно невъзможно, докато на борда все още има жени и деца — съобщи й Бърт минута по-късно.

Сега вече вземаха хора и от втора класа, но всички деца от първа класа бяха качени на лодките, с изключение на малката Лорийн Алисън. Тя стоеше до майка си и стискаше в ръце куклата си — почти същата като тази, която Алексиз носеше навсякъде. Когато я видя, Кейт за миг се усмихна и после бързо отвърна очи, сякаш сцената беше твърде трогателна, твърде лична и съкровена, за да бъде наблюдавана от случайни хора.

Сега Кейт, Бърт, Филип и Чарлс започнаха сериозно да обсъждат дали е възможно, въпреки строгата заповед на Лайтолър, двамата млади също да напуснат кораба, а след тях дори и Бърт, заедно с Кейт.

— Мисля, че просто трябва да изчакаме още малко — каза Чарлс спокойно, останал докрай истински джентълмен.

В целия този ужас той дори за миг не загуби добрите си обноски и силния си дух.

— Но според мен, мисис Уинфийлд, вие наистина трябва да се качите в една от лодките, и то веднага. Няма смисъл да оставате тук с мъжете. — Той й се усмихна топло и за първи път усети, че двете с Едуина наистина много си приличат. — С нас всичко ще бъде наред. Много по-добре е сега спокойно да тръгнете, вместо да оставате тук. В последния момент ще настане страхотна блъсканица. Знаете колко ужасни са мъжете. И ако бях на ваше място, щях да се опитам да изведа оттук и нашия млад приятел.

Но как? Последното момче на неговата възраст, което беше опитало да се промъкне в лодката, облечено като жена, беше заплашено с оръжие, въпреки че накрая решиха да го оставят вътре, защото нямаше време да го измъкнат оттам. Но сега напрежението беше нараснало и Бърт не искаше отново да дразни Лайтолър, който явно нямаше да отстъпи. Естествено, че никой от тях не можеше да знае, че на десния борд обстановката беше малко по-различна. Корабът беше твърде голям и нямаше как да стане ясно, че в различните му части нещата протичаха по различен начин. Докато все още обсъждаха положението, Кейт продължаваше да настоява, че няма да остави Бъртрам, а Филип се върна при Джак Теър. Чарлс се отпусна в един шезлонг и запали цигара. Не искаше да притеснява с присъствието си родителите на Едуина, дори и в такъв момент, а те явно бяха ангажирани със сериозен разговор дали Кейт ще напусне кораба. Чарлс се почувства самотен и мисълта му полетя към Едуина. За него вече нямаше никаква надежда, той оставаше на борда.

Долу всички кабини бяха опразнени, моряците ги бяха проверили до една, а водата, нахлула в кораба, вече стигаше до палуба В.

Докато си играеше с куклата в предната каюта, Алексиз все още чуваше как оркестърът свири някаква приятна мелодия. От време на време до нея достигаше шумът от стъпките на притичващите моряци или на някой от втора класа, добрал се дотук в опит да намери пътя към палубата с лодките на първа класа. Алексиз вече беше започнала да се чуди, кога ли ще се върнат всички. Беше й омръзнало да си играе самичка, не искаше да се качва и в спасителната лодка, само че вече й ставаше мъчно за мама и за останалите. Разбираше, че като си дойдат накрая, упреците няма да й се разминат. Винаги й се караха, когато изчезнеше някъде, особено Едуина.

Отвън се чуха тежки стъпки и тя вдигна поглед, като се питаше дали това не е нейният татко или може би Чарлс, или дори Филип. Тя впери поглед, пълен с очакване, във вратата, но там се появи някакъв непознат. Изведнъж, когато я видя, той се стъписа. Това беше последният стюард, който всеки момент щеше да напусне палубата и отдавна беше сигурен, че всички кабини на палуба Б са празни. Все пак беше решил да ги провери за последен път, преди водата от палуба В да нахлуе в тях. Направо се ужаси, когато видя, че там седи някакво малко момиченце и си играе с куклата.

— Ей, ти…

Той се втурна към нея, а Алексиз хукна към другата стая и понечи да затвори вратата, но огромният стюард с голямата червена брада беше по-бърз от нея.

— Един момент, млада госпожице, какво правиш тук?

Чудеше се как ли е избягала и защо никой не е дошъл да я потърси. Струваше му се доста странно, но сега искаше да я изведе горе, и то веднага.

— Хайде…

Тя нямаше нито шапка, нито палто. Беше ги оставила в каютата, когато се върна тук, за да поиграе с куклата си, която наричаше мисис Томас.

— Но аз не искам да тръгвам.

Тя започна да плаче, но едрият мъж я грабна, дръпна едно одеяло от леглото и я зави в него заедно с куклата, която тя не изпускаше от ръцете си.

— Искам да чакам тук… искам мама!

— Ще открием майка ти, мъничкото ми. Но сега няма време за губене.

Той изтича нагоре по стълбите, понесъл със себе си малкия вързоп, и точно когато щеше да подмине равнището на горната палуба, един от моряците се провикна към него:

— Последната вече тръгва. На тази палуба няма повече спасителни лодки. Остава само още една, там, на горната палуба… преди минута почнаха да я спускат… давай, човече… бързо!

Едрият стюард излезе тичешком на горната палуба, точно навреме и видя как Лайтолър и някакъв друг мъж бяха застанали на перваза на един прозорец и се мъчеха с лебедката на лодка номер четири, която висеше от другата страна на отворените прозорци.

— Почакайте — кресна той, — има още едно!

В това време Алексиз пищеше, риташе и викаше майка си, която не подозираше нищо и смяташе, че дъщеря й отдавна е в безопасност, настанена в една от предните лодки.

— Спрете!

Лайтолър вече беше започнал да спуска лодката, когато стюардът с Алексиз на ръце успя да се добере тичешком до отворения прозорец.

— Останало е още едно дете!

Помощник-капитанът погледна през рамо, но вече беше твърде късно да спре. Той направи движение с глава към лодката, която се полюшваше под него и отнасяше последните жени, които щяха да напуснат кораба. Между тях бяха младата мисис Астър и майката на Джак Теър. Джон Джейкъб Астър беше попитал Лайтолър дали не може да тръгне с тях, тъй като съпругата му се намираше в деликатно положение, но Лайтолър беше останал непреклонен и тогава Маделин се качи в лодката само със своята прислужница.

Стюардът погледна към лодката точно под тях. Беше ясно, че не е възможно отново да я вдигнат, а той не искаше Алексиз да остане на кораба. Ето защо той хвърли още един поглед надолу, целуна момиченцето по челото, както би целунал и собственото си дете и миг по-късно просто го хвърли от прозореца в лодката, като се молеше някой да го подхване, защото в противен случай щеше да падне твърде лошо или дори да си счупи нещо. Вече имаха няколко случая на изкълчени глезени или счупени ръце при хвърляне на хората в лодките. Когато Алексиз падна, един от моряците на греблата протегна ръце и успя да смекчи удара. Сега тя пишеше, увита в одеялото, а само една палуба по-горе нищо неподозиращата й майка тихо разговаряше със съпруга си.

Стюардът видя отгоре как настаниха благополучно Алексиз до една жена с бебе и тогава Лайтолър и останалите започнаха внимателно да спускат лодката, която трябваше да преодолее петнадесетте фута, които я деляха от черната ледена вода. Вече седнала, Алексиз се озърташе ужасена, стискаше куклата си и се питаше дали някога отново ще види майка си. После, когато с плясък достигнаха повърхността, тя отново нададе писък, без да откъсва очи от огромния кораб, който се извисяваше близо до тях. Моряците и жените почти веднага се втурнаха да гребат, сякаш усетиха, че след малко ще се случи нещо ужасно. Започнаха да се отдалечават, а Алексиз продължаваше да гледа гигантския кораб. В 1 часа и 55 минути след полунощ това беше последната истинска спасителна лодка, която напусна „Титаник“.

А в 2 часа Лайтолър все още се мъчеше с четирите надуваеми лодки, три от които изобщо не можаха да се откачат. Но надуваема лодка Г най-накрая беше смъкната. Нямаше съмнение, че за всички беше последният шанс да напуснат кораба, ако изобщо успееха да го направят, което беше доста съмнително. Моряците от екипажа образуваха около нея обръч и пускаха само жени и деца. В последния момент Бърт все пак успя да убеди Лайтолър да вземе в лодката и Филип. В края на краищата той беше само на шестнадесет. След това и тази лодка замина, присъедини се към останалите след рискованото спускане, което Кейт и Бърт наблюдаваха със затаен дъх. Това беше краят на всички усилия по спасителната операция. Вече нямаше къде да отидат, нямаше път за спасение, тези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, сега щяха да потънат заедно с кораба. И Бърт все още не можеше да повярва, че Кейт беше отказала да тръгне с Филип. Той се опита да я тласне към лодката, преди да е станало твърде късно, но тя се вкопчи в него. Сега щяха да изживеят един до друг последните си мигове. Докато семейство Строс пристъпваха мълчаливо, хванати за ръце, Бенджамин Гугенхайм в официален вечерен костюм стоеше на палубата за спасителните лодки заедно със своя камериер. Кейт и Бърт се целунаха, държаха ръцете си и тихо си приказваха за обикновени неща, спомниха си как се бяха запознали… после деня на сватбата… и раждането на децата им.

— Днес е рожденият ден на Алексиз — каза меко Кейт, отправила поглед към Бърт.

Спомни си как преди шест години Алексиз се беше родила в една слънчева неделна утрин в тяхната къща в Сан Франциско. Кой би могъл тогава да си помисли, че ще им се случи нещо подобно? Сега за тях беше облекчение да знаят, че децата им ще ги надживеят, че най-голямата им дъщеря ще се грижи добре за останалите и ще ги обича всеотдайно. Кейт наистина вече можеше да си отдъхне от притеснението, но в същото време сърцето й се свиваше от болка, че никога вече няма да ги види. Бърт я беше прегърнал и също с мъка сдържаше сълзите си.

— Щеше да бъде по-добре, ако беше тръгнала с тях, Кейт. Те имат такава нужда от теб.

Беше му безкрайно тъжно, че всичко това се беше случило — сега ги очакваше един ужасен край, за който не бяха и помисляли. Само ако не бяха се качили на този кораб към дома… ако „Титаник“ не се беше блъснал в айсберг… само ако… ако… Можеше да продължава до безкрай.

— Не бих могла да понеса живота без теб, Бърт.

Тя го прегърна силно, после притисна устните си в неговите. Целуваха се дълго и той я държеше, когато хората започнаха да скачат от кораба. Видяха как Чарлс също се хвърли във водата. Малката палуба за лодките беше само на около десет метра над водата и някои вече благополучно стигаха до спасителните лодки, но той много добре знаеше, че Кейт не може да плува и нямаше смисъл да скачат през борда толкова рано. Щяха да го направят чак когато вече нямаха друг изход. Все още таяха надежда, че може би, когато корабът потъне, по някакъв начин ще успеят да се доберат до спасителните лодки наоколо и ще оцелеят.

Докато все още си говореха, някакви хора се опитаха да освободят още две от надуваемите лодки, но въпреки че накрая успяха да откачат лодка Б от въжетата, които я придържаха, беше невъзможно да я смъкнат от палубата, поради големия ъгъл, под който корабът все повече се накланяше. Накрая Джак Теър се хвърли през борда, точно както и Чарлс беше направил преди миг, и като по чудо успя да достигне лодка Г, където отново се намериха с Филип. Бяха принудени да стоят прави, защото лодката загребваше страшно много вода.

Точно над Филип родителите му стояха здраво прегърнати и в този миг водата заля кораба. Кейт издаде лек вик, стъписана от жестокия студ, който я прониза. Потъваха, но Бърт не я изпускаше от прегръдката си. Полагаше усилия да я крепи на повърхността, колкото може по-дълго, но водовъртежът беше твърде силен и ги повлече надолу. Все още я държеше, когато водата вече се издигна над тях. Последните думи, които тя промълви, бяха обичам те. После се усмихна и изчезна. Беше се изплъзнала от ръцете му, а миг по-късно той се удари в марса. Съвсем близо до тях водната стихия безжалостно погълна Чарлс Фицджералд и го повлече към дъното.

До този момент кабината на радиста вече беше под водата, мостикът също бе изчезнал, а надуваема лодка А се отдалечаваше от кораба, понесена от вълните като сал на летен плаж. Стотици хора наоколо се хвърлиха във водата, когато огромният нос на кораба се заби в океана. Оркестърът, свирещ рагтайм, отдавна беше замлъкнал, а преди това, последното, което чуха от него според много хора бяха тържествените звуци на химна „Есен“, които се понесоха към спасителните лодки, към жените и децата в тях; чуха ги и мъжете, които имаха щастието да достигнат лодките откъм десния борд, далече от по-строгия и бдителен Лайтолър. Звуците на химна сякаш увисваха вледенени в мразовития нощен въздух и ехото им щеше да отеква в съзнанието на всички до последния им дъх.

Хората, които седяха в лодките, видяха как носът на кораба така остро се вряза в океана, че кърмата се извиси нагоре към небето като гигантска черна планина. За учудване светлините още дълго не изгаснаха, после примигнаха един-два пъти и накрая ужасяващият мрак ги погълна завинаги. Кърмата беше все така демонично устремена към небето. После отвътре се чу зловещ тътен, сякаш всичко се тресеше и разпадаше; грохотът се примеси с викове на ужас, когато предният комин се откъсна и се сгромоляса във водата сред дъжд от искри с такъв оглушителен шум, че Алексиз, която лежеше увита в одеяло до някаква непозната жена, изпищя от ужас.

А после, докато Едуина гледаше трите гигантски витла на кърмата, които се открояваха на фона на нощното небе, наоколо се разнесе такъв трясък, какъвто не беше чувала никога през живота си — сякаш изведнъж целият кораб се беше разцепил на две. По-късно много от тях се опитаха да опишат звука точно така, но им казаха, че не е възможно това да се е случило в действителност. Едуина не откъсваше очи от зловещата гледка и единственото, което разбираше, беше, че няма никаква представа къде са Чарлс, Филип, Алексиз или родителите й, не знаеше дали изобщо някой от тях е успял да се спаси. Тя стискаше здраво ръката на Джордж, който за пръв път беше просто онемял от сцената, разиграла се пред тях, после го притисна до себе си, закри очите му и двамата избухнаха в сълзи там, в спасителна лодка номер осем, в която бяха станали свидетели на трагедията, сполетяла неуязвимия „Титаник“.

А когато гигантският кораб накрая се устреми към дъното на океана и кърмата постепенно потъна в бездната, дъхът им спря от изумление. Всичко свърши. Корабът беше изчезнал. Беше два часът и двадесет минути призори на 15 април 1912 година — точно два часа и четиридесет минути след сблъсъка с айсберга. Седнала до Джордж, Едуина притискаше до себе си Теди и Фани, гледаше наоколо и се молеше другите да са оцелели.