Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (30)

30.

Дюзенбъргът на семейство Хоруиц дойде да ги вземе точно в 11 и 30 часа. Едуина и трите деца се качиха в него и бяха откарани в дома им, където всичко беше организирано безупречно.

Двете шатри бяха монтирани, музикантите бяха подготвили естрадите и инструментите си. Пол Уайтман и неговият оркестър, както и „Кинг Оливърс Креол Джаз Бенд“ на Джоу щяха да свирят от шест часа вечерта до малките часове на следващата сутрин. Обслужващите банкета действаха с пълен размах, а хората на Хоруиц контролираха всичко. Точно в 12 часа сервираха в трапезарията богат обяд за всички, с изключение на булката. Когато Сам Хоруиц се появи, за да ги поздрави, той изглеждаше спокоен и овладян. Беше в строг официален костюм и си помисли, че Едуина изглежда много хубава с бялата си копринена рокля и огърлицата от перли, принадлежала някога на майка й. За всички тях това беше голям ден и децата на семейство Уинфийлд изгаряха от възбуда. Джордж беше помолил Теди да му стане брачен свидетел, което поласка и дълбоко разчувства Едуина. Тя самата щеше да бъде главната шаферка на Хелън, Алексиз беше сред останалите шаферки, а Фани щеше да носи цветята, заедно с още три момичета. Така че всеки от тях си имаше роля.

В два часа момичетата отидоха в стаята, където сресваха шаферките, правеха им фризури, гримираха ги и ги парфюмираха. Теди се присъедини към мъжете, а Едуина тръгна да търси Хелън.

— Ще се видим по-късно — каза тихо Сам, преди да се разделят и нежно докосна ръката й. — И за двамата това е голям ден, нали?

Тя беше по-скоро като майка на жениха, отколкото главна шаферка и двамата много добре го знаеха, а той трябваше да участва, както беше през целия живот на Хелън, като баща и като майка.

— Тя ще бъде прекрасна — каза Едуина с усмивка, като знаеше какво изпитание щеше да бъде това за него.

Тя се чувстваше по същия начин и въпреки че Джордж не беше живял в дома си повече от четири години, това за всички щеше да бъде изключително тържествен момент.

За своя изненада, тя намери Хелън да седи тихо в спалнята си. Изглеждаше красива и спокойна, прическата й вече беше направена, маникюрът — безупречен, а булчинската й рокля беше приготвена за обличане. Нямаше какво друго да прави, освен да си почива и да очаква да стане пет часа, когато щеше да мине по пътеката, хванала под ръка своя баща и след това да стане мисис Джордж Уинфийлд.

Когато се срещнаха, Едуина изобщо не беше предполагала колко организирана е Хелън, колко е способна и колко много прилича на своя баща. Тя просто вършеше това, което трябва тихо, с усмивка, симпатична и приятна, обграждаше с внимание всички и се грижеше да се чувстват добре. Едуина го беше установила с радост и без ни най-малко съмнение вече знаеше, че двамата ще бъдат много щастливи. И все пак, тогава, макар и само за миг, тя изпита към нея съжаление. Това беше момент, в който край нея трябваше да бъде не просто приятелка, а майка й, която да се суети наоколо, да я изпрати с прегръдки и сълзи, когато се отправи по пътеката. А всъщност те бяха две самотни млади жени — едната изобщо не познаваше майка си, а другата трябваше да поеме ролята на своята и да отгледа пет деца.

Когато се озърна из стаята, тя видя безкрайните метри дантела, стотици копчета, реки от мънички перли, шлейфа, дълъг двадесет фута, но не забеляза никакъв воал. После, когато влезе в будоара на Хелън, тя го видя. Беше пригладен и изпънат на една закачалка за шапки горе на скрина и плуваше из стаята, дълъг колкото шлейфа на Хелън. Едуина го погледна и очите й се напълниха със сълзи. Изглеждаше точно така, както го беше искала, като нежен ромон, покриващ девичето лице, който щеше да накара нейния годеник да я съзерцава с копнеж, докато тя бавно пристъпва към него. Изглеждаше точно така, както щеше да бъде преди единадесет години, ако тя се беше омъжила за Чарлс. Беше го подарила на Хелън и сега беше дълбоко разчувствана, че тя щеше да го сложи.

Чу някакъв звук и се обърна, точно когато Хелън, влязла в стаята, се приближи до нея и нежно докосна рамото й. Сега вече не бяха просто приятелки, бяха сестри. Сестри, които имаха единствено себе си и когато Едуина се обърна, за да я прегърне, по лицето й се стичаха сълзи. Помнеше Чарлс така, сякаш го беше видяла само преди миг. През всичките години, откакто го нямаше, той бе останал жив в съзнанието и в сърцето й. Само ако притвореше очи, образът му изплуваше пред очите й, както и лицата на родителите й.

— Благодаря ти, че ще го сложиш — прошепна тя и те се прегърнаха.

Хелън също плачеше. Би могла само да предполага колко много означава този подарък за Едуина.

— Благодаря ти, че ми позволи… Иска ми се ти да го беше носила…

Но това, което всъщност искаше да каже, беше, че би искала Едуина да е изпитала радостта, която сега очакваше Хелън.

— Аз го носих, в сърцето си. — Тя се отдръпна и се усмихна на своята нова по-малка сестра. — Той беше прекрасен човек, обичах го много. — Никога до този момент не беше говорила на Хелън за Чарлс. — Джордж също е чудесен… дано винаги бъдете щастливи.

Едуина я целуна отново и малко по-късно й помогна да се облече. Когато я видя, дъхът й секна. Изглеждаше по-красива от всички булки, които някога беше виждала — в живота или на кино. Русите й коси обграждаха лицето й като ореол, а в тях бяха изкусно вплетени клончета от момина сълза, коронката на брачния й воал с блестящите перли, а метрите бял тюл бяха внимателно прикрепени отгоре на копринените й коси. Шест шаферки трябваше да й помогнат, когато се спускаше по стълбите, и докато я гледаше, Едуина отново се разплака.

Роклята на Едуина беше от бледосиня дантела, имаше подходящо наметало, което стигаше до земята и се влачеше далече след нея. Красивата й шапка беше направена от Поаре в Париж и се спускаше ниско така, че почти скриваше едното око и я правеше да изглежда едновременно свенлива и по женски привлекателна. Роклята беше с дълбоко деколте и леко разкриваше снежнобялата й гръд, но наметалото я покриваше за церемонията, а на фона на бледото небесносиньо черните й коси изглеждаха като гарванови криле. Тя изобщо не го осъзнаваше, но според брат й никога не беше изглеждала толкова прекрасна.

Сам също остана удивен като я видя и после се разнесе лек шум и пред тях се появи Хелън. Невероятната рокля и вълшебният воал я превръщаха във видение от сънищата и това напомни на Сам, че тя вече не е малко момиченце и той скоро щеше да я загуби. Една сълза бавно се отрони от очите му и след миг тя вече беше в силните му прегръдки и докато ги гледаха, всички ридаеха. Тя изглеждаше изумително красива, а той безкрайно нежен и силен. Едуина знаеше какво означава за него Хелън, разбираше и какво е за нейния брат. Тя беше щастливо момиче. Беше безкрайно скъпа и на двамата и знаеше, че те много я обичат.

Прозвуча музика, шаферките и момичетата с цветята тръгнаха напред по пътеката, а след тях, останала накрая, точно пред Сам и Хелън, Едуина вървеше с отмерена стъпка и държеше своя букет от бели орхидеи. Шаферките й изглеждаха като малки момиченца и тя виждаше Фани и Алексиз да се кискат някъде напред, но когато обърна поглед към Джордж, го видя да стои неподвижно, а младото му лице сияеше в очакване на началото на живота му с Хелън. И докато го гледаше, тя отново изпита желанието родителите й да са живи, за да могат да го видят в този тържествен миг и да му се радват.

Тя отстъпи встрани и изведнъж Хелън се появи пред всички като някакво вълшебство. Сред тълпата се понесоха възклицания и хората се надигаха, за да я видят по-добре, а когато зае мястото си до него, Сам Хоруиц стоеше изправен тържествено и гледаше своето единствено дете с лека, тъжна усмивка, а миг след това поднесе към съпруга й нежната й малка ръка в бяла ръкавица.

После хората отново се раздвижиха, а когато Хелън и Джордж застанаха под балдахина, както беше по традиция според вярата на Хелън, тя ги гледаше, а по лицето й течаха сълзи на радост, които после се превърнаха в сълзи на мъка и копнеж, когато си помисли за любовта, която беше изгубила завинаги толкова отдавна.

Сватбата беше чудесна и точно както се изискваше в церемонията, а Джордж настъпи една стъклена чаша и я счупи. Те не бяха православни, но Хелън беше пожелала сватба според нейната вяра и въобще не се безпокоеше, че тя и Джордж изповядваха различни религии.

Минаха часове, докато всички поднесат поздравленията си.

Едуина стоеше до Сам, изтощена от чувствата, които я вълнуваха, а после вече се смееше на шегите му докато той се ръкуваше с гостите, представяше й всичките си приятели и когато можеше, шепнешком й отправяше по някоя дума. През цялата сватба той й беше истинска опора със силата и топлината си.

Едуина също го представи на приятелите им, които бяха пристигнали от Сан Франциско предимно стари приятели на нейните родители и разбира се, на Бен и неговата съпруга, която очакваше дете.

След това Хелън танцува със Сам, а Джордж с Едуина, после Едуина танцува със Сам и с Теди, със звезди от киното, с приятели и с хора, които не познаваше, и които никога повече нямаше да види и всички се чувстваха великолепно. Накрая в полунощ младоженците си тръгнаха с новия Дюзенбърг, който Сам беше поднесъл на Джордж като сватбен подарък. На сутринта щяха да заминат с влак за Ню Йорк и оттам в Канада. Бяха говорили за евентуално пътешествие в Европа, но Джордж беше отказал да се качи на кораб и Хелън не беше настоявала. Знаеше, че и това ще стане един ден и не искаше да го принуждава. Когато тръгнаха, тя изглеждаше безкрайно щастлива, а малко след това Едуина се обърна с въздишка към Сам, като се чудеше къде ли може да са Алексиз, Теди и Фани. Зърваше ги от време на време през вечерта и те очевидно се забавляваха великолепно, особено Алексиз.

— Беше прекрасно — усмихна се към него Едуина.

— Брат ви е чудесно момче — каза той с обич.

— Благодаря ви, сър — отвърна с усмивка тя в своята синя рокля и направи дълбок реверанс.

Изтанцуваха последния танц заедно и докато Едуина се оглеждаше из дансинга, тя с удивление забеляза сред гостите Малкълм Стоун. Предполагаше, че е дошъл с някого, защото знаеше, че никога не биха го поканили. Малко след това тя извика децата, благодари отново на Сам и се прибра у дома, изтощена, но щастлива. Късно същата нощ, докато се събличаха и си бъбреха с Алексиз, тя все пак реши да я попита дали е видяла Малкълм.

За момент Алексиз не отговори, а после само кимна. Да, беше го видяла. Беше танцувала с него. Но не искаше да го признае пред Едуина и не беше сигурна дали сестра й не ги е видяла. Тя също много се изненада, когато го забеляза, а той през смях й обясни, че е влязъл, без да има покана, но се е престорил, че я е забравил.

— Да, видях го — отвърна тя неохотно, докато снемаше перлите, които беше взела назаем от Едуина.

— Той разговаря ли с теб?

Едуина седна, лицето й беше мрачно и тя изглеждаше разтревожена.

— Почти не — което беше лъжа.

— Удивена съм, че е посмял да се появи.

Този път обаче Алексиз не й отговори, не й каза, че те вече си бяха уговорили среща на другия ден да обядват заедно и да разговарят за следващия й филм. Той спомена, че е имал прослушване за роля в същия филм, което учуди Алексиз, защото все още нищо не беше уредено и тя дори не беше подписала договор.

— Беше прекрасна сватба, нали? — Реши Едуина да смени темата.

Нямаше смисъл да говорят повече за Малкълм Стоун. Всичко това беше в миналото.

Те всички решиха, че Хелън беше изглеждала просто великолепно и когато си лягаше Едуина се усмихваше на себе си, уморена, щастлива, тъжна и доволна, че й беше дала булчинския воал.

А докато заспиваше, Алексиз изобщо не си мислеше за младоженката. Мечтаеше си за Малкълм и за тяхната среща на другия ден.