Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (39)

39.

На другия ден в осем часа те тръгнаха за Саутхамптън, точно както преди години, но този път бяха само двете, две сестри, две приятелки и пак бяха оцелели. Пътуваха в мълчание и Алексиз подозираше, че Едуина има да мисли за много неща, а в това време сестра й седеше безмълвна, вперила поглед през прозореца.

Качиха се на борда на „Олимпик“ навреме и все още твърде напрегнати, че изобщо се намират на кораб, двете жени се отправиха към каютите си. И тогава Едуина удиви Алексиз с желанието си да се качи на палубата, за да наблюдава как корабът отплава. Тръгна самичка, тъй като по-малката й сестра нямаше никакво желание да я последва.

Докато стоеше там, горе, огромният кораб беше освободен от въжетата, вдигна котва и точно когато вече напускаше пристанището, Едуина го забеляза. Сякаш предусещаше, че ще бъде там. Патрик стоеше на кея, гледаше към кораба и махаше тъжно. Едуина се разрида и докато сълзите се стичаха по страните й, тя му изпрати целувка и сложи ръка на сърцето си. Той направи същото. Гледаше го дълго как маха, докато накрая изчезна от погледа й и корабът вече беше безкрайно далеч, но Едуина знаеше, че ще помни Патрик до края на живота си.

Беше минало доста време, когато отново слезе долу и намери Алексиз заспала на леглото й. И за двете това пътешествие беше твърде изтощително.

Същия ден преминаха инструкциите за ползването на спасителните лодки, но единственото, за което мислеше в този момент, беше Патрик, не Чарлс… разходките им по палубата, безкрайните им разговори, идването му на упражненията за спасителните лодки заедно с нея… нощта, в която танцуваха заедно и роклята, взета назаем неизвестно от кого… Спомените за всичко това я накараха да се усмихне, а когато погледна към небето, видя как над главата й прелита птица и тогава думите му отново зазвучаха в съзнанието й. Въпреки това, което се беше случило между тях, той щеше да я пусне свободна, за да полети обратно към дома. Всеки от тях имаше свой живот, свой свят и никога нямаше да бъде възможно да останат заедно. Но на тридесет и две години тя беше обичала, беше обичана от двама мъже и докато корабът се носеше към дома, тя се чувстваше странно узряла и това не остана скрито дори от Алексиз.

— Ти се влюби в него, нали? — Попита я тя на втория ден, а Едуина стоеше, вперила поглед в морската шир пред тях и дълго не отговори.

— Той беше братовчед на Чарлс.

Но това не беше отговор на въпроса и Алексиз го знаеше. Но освен това тя знаеше, и го беше научила на твърде скъпа цена, че е по-добре някои въпроси да остават без отговор.

— Мислиш ли, че Джордж ще научи, искам да кажа, за Малкълм?

Изглеждаше истински изплашена и Едуина се замисли, преди да й отговори.

— Може би не, ако си достатъчно дискретна и децата не му кажат.

— Ами ако все пак го направят или пък разбере от някой друг?

— Какво толкова смяташ, че може да ти стори? — Попита Едуина и за първи път се обърна към нея като към голямо момиче. — Нищо. Всичко лошо, което се случи, засегна теб, сърцето ти, душата ти, всичко онова, което има значение единствено за теб. И ако можеш да го преодолееш, тогава победителят си ти. Трябваше да получиш няколко тежки урока и те останаха зад теб. Най-важното е, че успя да се спасиш. Останалото е без значение.

Алексиз се усмихна с облекчение, наведе се към нея и я целуна.

— Благодаря ти, че ме измъкна.

Истината беше, че и двете бяха спечелили от това. И Едуина беше научила няколко безценни урока и сега беше благодарна.

— Моля, винаги с удоволствие — усмихна се тя и се отпусна на шезлонга, притвори очи, но после изведнъж отново бързо ги отвори. — А, виж какво, никакво винаги! Я по-добре повече да не се повтаря, благодаря!

— Да, наистина — засмя се Алексиз.

По-голямата част от времето прекарваха в каютите си, четяха книги, играеха карти, спяха, приказваха и вече се познаваха много по-добре, но като възрастни. Алексиз твърдеше, че възнамерява сериозно да се заеме с кариера в киното, но Едуина й каза, че според нея трябва да изчака да стане поне на осемнадесет, за да се оправя по-добре. И Алексиз се съгласи. Преживяванията й с Малкълм вече я бяха уплашили достатъчно по отношение на мъжете, които можеше да срещне, и тя сподели с Едуина, че би искала тя винаги отсега нататък да бъде до нея и да я закриля.

— Следващия път ще можеш да се справиш и сама.

Но Алексиз вече съвсем не беше толкова сигурна и разправяше колко щастлива според нея била Фани, която не искала нищо друго, освен един ден да си има дом и семейство и най-вълнуващото събитие в живота й да бъде това да приготвя вечеря на съпруга си.

— Големите предизвикателства не са за всички — каза Едуина. — Само за единици. А хората извън тези магически кръгове никога не са били в състояние да го проумеят.

Сприятелиха се с някои от пътниците по пътя към дома и въздъхна с облекчение, когато корабът влезе в пристанището на Ню Йорк. Споменът за някои болезнени преживявания умира трудно, а сега и двете знаеха, че тяхното винаги щеше да им напомня за себе си. Когато слезе от кораба, Едуина все още тъгуваше за Патрик. Той й беше изпратил цветя с единственото „Обичам те. П.“ на картончето, а тези, които беше поръчал да й донесат в хотела в Ню Йорк, бяха с посланието „Je t’aime… Adieu.“^[1] За миг тя остана неподвижна, загледана в тях, после докосна гривната на ръката си и прибра картичката в портмонето си.

Останаха в Ню Йорк само една нощ, обадиха се на Фани и Теди, за да разберат, че Джордж беше звънил два пъти, а Фани много изкусно го беше излъгала, че Алексиз била навън, а Едуина имала страшен фарингит. И Сам Хоруиц ги беше търсил, но Фани му казала същото и освен че на хоризонта беше чисто, децата бяха щастливи да научат, че с Алексиз всичко е наред. Тя самата разговаря с тях, всички плакаха, или поне момичетата. Четири дена по-късно вече си бяха у дома и сред бурни прегръдки, целувки и сълзи, Алексиз се закле, че никога повече няма да ги напуска, дори и за да замине за Холивуд и когато го чу, Едуина избухна в смях.

— Един ден ще ти припомня тези думи — пошегува се тя и точна в това време телефонът иззвъня.

Беше Джордж. Същия ден се бяха върнали в Холивуд след един фантастичен меден месец и когато малко по-късно Едуина размени няколко думи с Хелън, тя й прошепна, че вероятно е бременна.

— Нима? Това е чудесно!

И беше изненадана от самата себе си, когато усети, че я прониза завист. Та Хелън беше с десет години по-малка и току-що се беше върнала от своето сватбено пътешествие, имаше съпруг, който я обожаваше, за разлика от Едуина, която беше отново сама и след връщането й я очакваше единствено грижата за децата.

Когато свършиха разговора, Джордж отново взе телефона, за да я попита загрижено.

— Впрочем, как е гърлото ти?

— Добре? Защо? — И внезапно си припомни историята на Фани. — О… вече отлично… но каква ужасна настинка беше! Страхувах се, че може да се окаже някакъв остър грип, да стане пневмония или нещо такова, но всичко премина без усложнения.

— Радвам се. Една нощ те сънувах ужасно странно.

Не й каза, че в съня му тя беше на някакъв кораб, знаеше, че това щеше да я разстрои твърде много, но така се беше ужасил от тази картина, че дори беше събудил Хелън. А тя пък беше убедена, че е забременяла точно същата нощ.

— Както и да е, радвам се, че си добре. Кога ще ни дойдете на гости?

Самата мисъл за ново пътуване изпълваше Едуина с ужас. Току-що се беше върнала от другия край на света, но разбира се, той не можеше да го знае.

— Ще дойдеш ли у дома за Деня на благодарността? — Попита тя, но Джордж имаше друга идея.

— Сам мислеше, че можем да се редуваме. Тази година би могъл да го направи у тях, а догодина да го отпразнуваме при теб.

Беше обещал на Хелън, че ще представи нещата на Едуина по този начин, но освен това я беше предупредил, че ако сестра му се разстрои твърде много, че няма да бъде домакиня за празника, както винаги досега, те ще трябва да отидат до Сан Франциско.

От другата страна Едуина дълго мълча, докато обмисляше предложението му и накрая кимна.

— Добре… може и да бъде забавно, като разнообразие, въпреки че бедната Фани искаше да приготви своята специална пуйка.

— Това може да стане и у Сам — предложи Джордж с усмивка, докато нежно потупваше все още плоския корем на Хелън. — Хелън също иска да помогне в готварството, нали скъпа? — Пошегува се той, а тя изстена.

Жена му дори не знаеше къде какво има в кухнята.

— Сам сигурно за това ни е търсил — каза Едуина замислена, до този момент все още дори не беше имала време да му се обади.

— Вероятно — предположи Джордж. — Добре тогава, ще се видим след няколко седмици.

Тя каза на децата, че за Деня на благодарността ще отидат в Лос Анджелис и това ще бъде началото на една нова традиция да прекарват този празник заедно с Хелън, Джордж и Сам. Всички изглеждаха доволни, дори и Алексиз.

— Мислех, че никога повече няма да ми разрешите да направя и крачка вън от тази къща.

Те се бяха сближили след голямото си приключение, но останалите изглежда нямаха нищо против. Теди и Фани бяха почти като близнаци и се радваха, че Едуина и Алексиз са отново у дома. Толкова беше странно, мислеше си Едуина, когато си легна същата вечер, сякаш всички изведнъж са пораснали. И докато заспиваше, не можеше да спре мислите си, които отново полетяха към Патрик. Сега всичко й изглеждаше като сън, корабите, влаковете, пътуването до Ирландия, инцидентът с Малкълм и Алексиз, диамантената гривна, шампанското, поезията, посещението при лейди Фицджералд. Имаше да мисли за толкова неща, че дори когато вече тръгнаха за Лос Анджелис за Деня на благодарността, тя все още беше с чувството, че не може да подреди всичко в съзнанието си.

Хелън и Джордж изглеждаха добре, Хелън вече беше потвърдила пред всички, че е бременна. Сам беше въодушевен от новината и си беше дал поръчката за внук. А Фани приготви своята специална пуйка и попита Хелън дали може да дойде за няколко месеца в Холивуд и да й помага за бебето. Предложението изненада Хелън, но бебето щеше да се роди през юни, а дотогава лятната ваканция на Фани щеше вече да е започнала.

— Ами аз какво ще правя цяло лято, докато ти сменяш пелени, Фани? — оплака се Теди, но Джордж незабавно се намеси.

— Мислех си, че може би следващото лято ще искаш да поработиш като помощник в студиото.

И без друго възнамеряваше да му предложи и Теди почти полудя от радост, докато похапваха от пая с тиква, който Фани беше изпекла. Тя беше забележителна готвачка и Сам непрекъснато я хвалеше, което дълбоко трогваше Едуина. Беше толкова мил с всички тях, като че ли сега те също бяха неговото семейство и това означаваше много за нея. По-късно тя се опита да му благодари за това, докато Алексиз разговаряше с Джордж за някакъв нов филм, Фани, Хелън и Теди играеха на карти, а те със Сам решиха да се поразходят в градината.

— Благодаря ви, че сте толкова добър с тях. Това означава много за мен — усмихна се тя.

— Вие наистина им посветихте живота си за толкова дълго, но сега можете да се гордеете с тях. — Той я погледна със своите мъдри очи и нежно й се усмихна. — А какво възнамерявате да правите, когато те пораснат, Едуина?

— Същото, което и вие сега с Хелън. — В нейните очи те бяха от едно и също поколение, но в действителност това не беше истина. Тя все още беше на тридесет и две, а Сам Хоруиц на петдесет и седем. — Чакате внуци, нали, аз пък — племенници. Всъщност няма разлика — усмихна се тя мило, но той поклати глава.

— Не, има.

Той говореше тихо в нощта, докато се разхождаха, за да се раздвижат след вечеря, но тя се чувстваше така непринудено в компанията му, като че ли бяха стари приятели и можеха да си споделят всичко. Харесваше бащата на Хелън, още от самото начало, точно както харесваше и самата нея.

— Преди много време аз изживях своя живот с жена, която обичах и която ме нарани жестоко. А вие сте имали толкова малко неща, като се изключи бандата малчугани, които обичате и за които правите абсолютно всичко. А кога ще получите онова, което ви се полага? Кога ще дойде вашият ред? Какво ще стане, когато те тръгнат по своя път? Това исках да кажа — племенниците не са достатъчни — имате нужда от много повече. Трябва да се радвате и на свои деца.

Той беше сериозен и тя се засмя.

— Защо напоследък всички ми казват едно и също? — И безмълвно ги изреди: Патрик… лейди Фицджералд… сега и Сам… — Хей, аз отгледах тези пет деца като свои. Не смятате ли, че съм направила достатъчно?

— Може би, но не е същото. Поне аз мисля така.

— Според мен, няма разлика — изрече тя, вече сериозно. — Аз обичам тези пет деца като мои. — Поколеба се тя за миг и после продължи. — Почти си мисля, че ги обичах повече от родната ни майка…

Тя не ги беше обичала достатъчно, за да остане жива заради тях, да се раздели със съпруга си… но когато Едуина си мислеше за това сега, след като беше разговаряла с Патрик и след всичките тези години, тя вече не й се сърдеше. После, след като бяха толкова откровени един с друг, тя реши да попита Сам за нещо, което той беше и споменал.

— Защо казахте, че вашата съпруга ви е засегнала жестоко? Аз мислех, че е починала.

— Така беше. — Той погледна сериозно своята по-млада приятелка. — Когато загина в онази катастрофа с влака, тя беше избягала от мен с чужд мъж. Тогава Хелън беше само на девет месеца и не знае нищо за това.

За момент Едуина се стъписа и не можа да промълви нито дума.

— Трябва да е било ужасно за вас — каза накрая тя, удивена, че той никога не беше разкрил истината пред дъщеря си.

Беше мил и почтен човек, което беше само част от всичко онова, заради което го харесваше. Още от самото начало беше предизвикал нейното уважение и възхищение и много ценеше приятелството му.

— Наистина беше ужасно. И аз дълго време не можех да се примиря — продължи Сам, — таях го в себе си, докато почти ме съсипа. И тогава, един ден просто реших, че болката е твърде разяждаща, за да продължавам да се измъчвам по този начин и се отърсих от нея. Тя ми беше оставила Хелън и може би това беше достатъчно. Всъщност, сега вече зная, е точно така.

Но Едуина си помисли колко беше тъжно, че той никога не се бе оженил повторно. Това се беше случило преди двадесет и една година — един твърде дълъг период, за да бъде изживян в самота. Беше чувала, че понякога той излизаше с някоя от най-именитите актриси в Холивуд, но нито тя, нито Джордж знаеха някога да е имал сериозна връзка, с която и да е от тях. Сам Хоруиц живееше за своята работа и за своята дъщеря. И в този момент той стъписа Едуина със следващия си въпрос.

— Между другото, как е в Европа?

Тя се спря и се обърна към него с пълен с изумление поглед.

— Какво ви кара да смятате, че съм била в Европа? Фани беше казала, че когато той се обадил, тя му е разказала познатата история с фарингита, която беше предложила и на брата си.

— Няколко пъти ви търсих по телефона, за да разбера как сте. Толкова мило се държахте с Хелън в деня на сватбата, бяхте й като майка и исках да ви благодаря. И тогава малката Фани ми разказа измислената си историйка за това колко ужасно сте се простудили и как просто не можете да говорите от този кошмарен фарингит — имитира той Фани толкова успешно, че Едуина се засмя, без да откъсва очи от силното му, изсечено лице, бялата му коса, която грееше на лунната светлина, докато за кой ли път си помисли, че той наистина беше много красив.

— Както и да е, аз усетих, че нещо не е съвсем наред, така че, след като внимателно проверих тук и там, открих, че от града е изчезнал не само Малкълм Стоун, а и госпожица Алексиз. И тогава предположих къде може да сте заминала. В един момент даже си мислех да тръгна след вас, но после реших, че ако сте имала нужда от мен, щяхте да ми се обадите, или поне се надявах. Харесваше ми да смятам, че сме приятели. — Той я погледна предпазливо. — Всъщност бях малко разочарован, че не ме потърсихте. — И после отправи към нея поглед, пълен с нежност. — И вие се качихте на кораба съвсем сама, нали? — Наистина, но не беше останала за дълго сама. — Сигурно това ви е струвало много — продължи той, а тя кимна. — И накрая я открихте. Къде беше заминала?

— В Лондон.

Едуина се усмихна, докато си мислеше за сцената, когато я бяха намерили, както и за съдията Патрик.

— Със Стоун ли беше?

Едуина се поколеба и после кимна.

— Но Джордж не знае и аз обещах на Алексиз да не му казвам.

Тя погледна тревожно към Сам и той поклати глава с печално изражение. А тя беше много впечатлена, че той е знаел истината и все пак не е казал на никого. Сам беше интелигентен, дискретен и невероятно грижовен.

— Изобщо не е моя работа да разправям на моя зет и съдружник какво е правила сестра му. След като успяхте сама да се справите, имате моето уважение. Впрочем, къде е сега Стоун?

— Мисля, че остана там. Едва ли ще бърза особено да се върне в Холивуд. Твърде много се страхува от Джордж.

— Бива си го. Според мен, ако брат ви узнаеше, направо щеше да го убие. Покойната ми съпруга ми беше отворила очите за някои неща, без които чудесно можех да мина и затова подозирах, че Алексиз е напуснала града, но сега изглежда се държи прилично.

— Така е, освен това през пролетта, когато навърши осемнадесет години, иска да се върне в Холивуд и да започне работа върху нов филм. Ако дотогава все още иска, мисля, че Джордж няма да има нищо против.

Но Едуина беше сигурна, че сестра й няма да промени решението си. Говореше непрекъснато единствено за своята бъдеща кариера на актриса.

— А вие? — Попита той многозначително. — Какво смятате да правите сега?

Очите му срещнаха нейните и той дълго не отмести поглед. Имаше толкова много неща, за които искаше да я попита, които искаше да знае за нея и които имаше нужда да й разкаже за себе си.

— Не зная, Сам — въздъхна тя, но изглеждаше щастлива. — Ще правя това, от което децата се нуждаят, ще бъда край тях, ще стоя вкъщи… каквото и да е…

Вече изобщо не се тревожеше затова. Беше ги следвала през всичките тези единадесет години и вече не й оставаше да прави нищо друго. Освен това, тя ги обичаше, но Сам имаше предвид нещо друго, нещо, за което не знаеше как да заговори пред Едуина. Мислеше за това отдавна, но не знаеше как да започне и за първи път от толкова време изпита страх.

Спряха се, той сведе поглед към нея. Лицето й пред него грееше на лунната светлина, очите й бяха сини като стомана, а кожата й снежнобяла на фона на черните коси.

— А вие, Едуина? Кога ще получите това, което ви се полага? Те всички имат вече свой живот, почти са си отишли, а вие дори не забелязвате. Знаете ли кога осъзнах, че Хелън вече не е при мен? В деня, когато се омъжи за Джордж. Изведнъж застанах там и я предадох в ръцете му. Изградих за нея империя и внезапно нея вече я нямаше. И знаете ли какво още открих в онзи ден, докато вие се суетяхте около нея и оправяхте булчинския й воал… воала, който вие самата щяхте да носите, ако годеникът ви не беше загинал заедно с вашите родители… открих, че бях изградил тази империя и заради самия себе си, а сега нямаше с кого да я споделя. След всичките тези години, след всичката работа и след цялата любов, с която бях обградил Хелън, както и майка й преди това… аз се оказах съвсем сам. Разбира се един ден ще си имам внуци и Хелън все още е около мен, но това не е същото. Няма кой да държи ръката ми, да бъде с мен, някой, който да ме обича… и когото аз да обичам… освен единствената си дъщеря. Гледах ви през този ден — каза той нежно и пое ръката й в своята силна голяма ръка, лицето му беше съвсем близко до нейното лице и тя видя това, което беше харесвала в него от самото начало. Нежността, силата, сърдечността и мъдростта. Беше човек като баща й, някой с когото можеш да се смееш и да разговаряш, когото спонтанно обикваш. Беше естествен и искрен и за миг тя почти си помисли, че го обича. И докато се бореше с тази мисъл, той й се усмихна. — Знаете ли какво искам? — Продължи несмело. — Искам да бъда там с вас, искам да държа ръката ви, искам да мога да ви прегърна, когато плачете и да се смея с вас, когато ви е весело. Искам да бъда с вас, Едуина, и вие да бъдете с мен, всеки път, когато сте ми нужна. Ние двамата имаме право на това. — После й се усмихна почти тъжно. — Но никога не сме го притежавали.

Тя остана дълго време безмълвна, без да знае какво да му каже. Той не беше Патрик или Чарлс, не беше млад, тя също, и все пак се чувстваше, че по някакъв странен начин го обича. Беше мъжът, към когото се стремеше от години, без някога да си беше давала сметка за това. Мъжът, когото щеше да харесва, да уважава и обича. Мъжът, с когото можеше да прекара остатъка от живота си. И тогава изведнъж, в един миг тя осъзна и още нещо. Знаеше, че ще остане до него винаги, каквото и да се случи, за добро или зло… докато… както беше и с нейната майка. Тя беше избрала да остане до края с Бърт, защото не съществуваше по-голяма любов… по-голяма любов от тази, която тя беше изпитвала към него… или от тази, с която Едуина обичаше децата им… от тази, която занапред самите те щяха да изпитват един към друг, и може би и към своите деца…

Изведнъж Едуина осъзна, че ги очаква онази любов, с която бяха благословени нейните родители. Тази любов, която човек гради, която отглежда с много грижи и която пази завинаги. Любовта, за която живее… и в името, на която е готов да умре. Все още беше скрита, но тя чувстваше, че под това, което вече ги свързваше, се издига непоклатимата скала, върху която можеше да се съгради един живот.

— Не зная какво да кажа…

Усмихна му се почти срамежливо. Никога в мислите си не го беше свързвала с нещо подобно. Възприемаше го просто като бащата на Хелън… но после си спомни как го беше потърсила, когато Алексиз изчезна, как той беше стоял край нея и как тя беше сигурна, че ако наистина има нужда от помощта му, винаги можеше да разчита на него. Преди всичко останало той беше неин приятел, което тя ценеше дълбоко. Всъщност, истината беше, че харесваше в него всичко.

— Какво смяташ, че би си помислила Хелън… и Джордж… и останалите…

Но също като него, тя подозираше, че ще бъдат доволни.

— Според мен — че имам дяволски късмет. Аз самият бих си помислил същото.

Той силно стисна ръката й в своята.

— Едуина… не казвай нищо, ако ти се струва, че е твърде рано. Искам само да зная, ако мислиш, че е възможно… или смяташ, че съм полудял?

Погледна към нея, изпълнен с колебание, почти като малко момче и изведнъж, спомнила си за децата, тя се засмя.

— Мисля, че и двамата сме полудели, Сам, но съм сигурна, че това ми харесва.

Тя пристъпи по-близо до него, а той се усмихна, после се обърна, пое я в силните си обятия, притисна я до себе си и устните им се сляха в целувка.