Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (12)

12.

Всички се натъжиха, когато трябваше да напуснат езерото, но Едуина имаше в Сан Франциско доста работа. Вече редовно посещаваше заседанията на издателския екип на вестника. Събираха се веднъж месечно и тя държеше да присъства заедно с Бен, за да демонстрира интереса си към работата, а освен това понякога се налагаше да одобрява някои решения за политиката им, което за нея беше доста любопитно. Все още се чувстваше неловко на мястото на своя баща и въпреки скромното си участие, трябваше да усвои доста нови неща. Нямаше никакво желание да поема ръководството на вестника, но искаше да го запази през следващите няколко години заради Филип. Беше признателна на Бен за ценните съвети, които й даваше по време на заседанията.

Но денят след поредната им среща през август се оказа доста тежък. Беше отишла да поработи в градината и точно скубеше плевелите, когато внезапно пощаджията пристигна с някакъв грамаден колет от Англия. Тя си помисли, че е от леля Лиз и даже се почуди какво ли може да й изпраща. Помоли мисис Барне да го внесе в къщата и да го остави в коридора. Малко по-късно, когато влезе вътре, целите й ръце бяха в пръст, а по черната й рокля бяха полепнали стръкчета трева и листа. Тя погледна към кутията и сърцето й подскочи. Името на подателя на колета беше не Хикам, а Фицджералд и беше написано с грижливия, изискан почерк на майката на Чарлс, който Едуина отдавна безпогрешно разпознаваше.

Отиде в кухнята да си измие ръцете и се върна, за да отнесе колета в спалнята си. Докато го докосваше, ръцете й трепереха. Изобщо нямаше представа какво й изпраща лейди Фицджералд и въпреки това се опасяваше, че може да е някаква вещ на Чарлс, а тя като че ли нямаше смелост и сили да я погледне.

Когато се качи горе, къщата беше абсолютно тиха, защото момчетата бяха излезли с приятели, а Шийла беше повела децата към парка „Голдън Гейт“, за да видят новата въртележка и те бяха тръгнали в прекрасно настроение. Сега нямаше кой да я безпокои и Едуина бавно започна да разопакова колета, който лейди Фицджералд й беше пратила. Първо беше пътувал с параход, а после с влак, така че докато пристигне от Англия до Щатите, беше минал повече от месец. Последните парченца хартия паднаха и разкриха лъскава бяла кутия, към която беше прикрепено писмо, написано на луксозна синя хартия, а в горния му ляв край се виждаше гербът на семейство Фицджералд. Едуина не прочете писмото, защото изгаряше от нетърпение да погледне какво има в кутията. Тя развърза панделката, повдигна капака и дъхът й секна. Видя безкрайни метри от бял тюл и великолепно изработена атлазена коронка с изящна бродерия, чиито сложни фигури бяха обсипани с мънички перли. Това беше булчинският й воал, същият, който лейди Фицджералд трябваше да донесе, когато пристигне и като пресметна наум, Едуина осъзна, че на другия ден трябваше да се състои брачната церемония. Напразно се беше опитвала да изтласка от съзнанието си мисълта за това. А сега всичко, което щеше да й остане, беше този воал. Тя го държеше в треперещите си ръце, а нежният тюл се носеше из стаята й като далечен сън. Сложи го на главата си и цялото й тяло потръпна от болка. Погледна се в огледалото и по страните й се застичаха сълзи. Изглеждаше точно така, както си го беше представяла и си помисли каква ли щеше да бъде роклята. Сигурно също толкова великолепна, но вече никой нямаше да разбере. Платът, който носеха със себе си, беше отишъл на дъното заедно с „Титаник“. Почти не си разрешаваше да мисли за това до този момент, беше толкова безсмислено. Но сега изведнъж воалът, беше тук, въплъщение на всичко, което завинаги беше изчезнало от живота й.

Без да го сваля от главата си, тя седна на леглото като продължаваше тихо да хлипа, отвори писмото на лейди Фицджералд. Облечена в траурната си черна рокля, с воала, който плуваше около нея, за първи път от месеци насам тя отново се почувства потънала в безнадеждност и самота.

Скъпа моя Едуина — започна да чете тя и сякаш отново чуваше гласа й. Тя и Чарлс си приличаха толкова много — високи и аристократични, типични англичани.

Често мислим за вас и ви споменаваме постоянно. Трудно ни е да повярваме, че напуснахте Лондон само преди четири месеца… че през това време се случи най-ужасното. Изпращам ви това с трепет и съжаление. Много се страхувам, че когато получите воала, ще се разстроите ужасно. От известно време той е съвсем готов и след като обмислихме всичко внимателно с бащата на Чарлс, все пак решихме, че трябва да бъде при вас. Той е символ на щастливите мигове и на любовта, която Чарлс изпитваше към вас до последния си дъх. Вие бяхте най-скъпото нещо е живота му и аз съм убедена, че двамата щяхте да бъдете много щастливи. Приберете го, скъпо дете, не мислете твърде много за него… поглеждайте го само понякога и не забравяйте нашия скъп Чарлс, който толкова много ви обичаше.

Надявам се, че някой ден отново ще ви видим тук. А междувременно на вас, на вашите братя и сестри изпращаме искрената си любов, особено на вас, Едуина, скъпа. Ще бъдете в мислите ни, сега и завинаги.

Беше подписала писмото си с Маргарет Фицджералд, но вече заслепена от сълзи към края на писмото, Едуина не можа да го прочете. Остана така, седнала на леглото, все още с булчинския воал, докато чу как долу входната врата силно се блъсна, а после и гласовете на децата по стълбите, които я търсеха. Бяха ходили на въртележките и отново си бяха у дома, а през целия следобед, тя беше стояла тук, сложила на главата си булчинския воал, потънала в мисли за Чарлс и за сватбения ден, който трябваше да бъде утре.

Свали внимателно воала, сложи го обратно в кутията и тъкмо бе привързала капака, когато Фани влетя в стаята с широка щастлива усмивка и се хвърли в прегръдките на по-голямата си сестра. Тя изобщо не забеляза сълзите или отчаяния поглед в очите й. Беше твърде малка, за да проумее какво става. Едуина сложи кутията на един рафт и се заслуша в бърборенето на Фани, която много възбудено й разправяше за въртележката в парка. Имало и кончета, и златни звездички, много музика и даже шарени шейнички, ако не ти се иска да яздиш конче, но кончетата наистина много повече си ги бивало.

— Имаше и лодки — продължи тя, но после внезапно се намръщи. — Но ние не обичаме лодки, нали Теди?

Току-що влязъл в стаята, той поклати глава, а след него пристигна и Алексиз. Тя погледна Едуина някак особено, сякаш беше усетила, че нещо не е наред, но не знаеше какво е. Само Филип разбра малко по-късно, след като децата си легнаха, и докато се качваха заедно нагоре, внимателно попита Едуина.

— Случило ли се е нещо? — Той винаги се притесняваше за нея, винаги беше загрижен, обзет от силно желание да играе ролята на бащата за останалите. — Добре ли си, Уин?

Тя бавно кимна и за миг се изкуши да му каже за воала, но просто не бе в състояние да изрече думите. Стана й любопитно дали си спомня за датата.

— Нищо ми няма. — И после: — Днес получих писмо от лейди Фицджералд, майката на Чарлс.

— О! — За разлика от Джордж, който все още беше твърде малък и не би могъл да разбере подтекста на подобна реплика, Филип веднага усети чувствата, които я вълнуваха. — Как е тя?

— Мисля, че е добре.

После погледна тъжно Филип. Изпитваше нужда да го сподели с някого, дори и само със своя седемнадесетгодишен брат. Когато започна, гласът й беше приглушен и дрезгав.

— Утре беше… щеше да бъде…

Нямаше сили да изрече думите и когато стигнаха площадката на втория етаж, тя се извърна. Но Филип нежно докосна ръката й. Тя се обърна отново към него, а лицето й беше мокро от сълзи.

— Няма значение… съжалявам…

— О, Уини!

Той я притегли към себе си и когато тя го прегърна, в неговите очи също блестяха сълзи.

— Защо се случи така? — Прошепна тя към него. — Защо? Защо спасителните лодки трябваше да бъдат толкова малко?…

Беше нещо толкова незначително… спасителни лодки за всички на кораба… и тогава всичко щеше да бъде съвсем различно. Имаше и други защо… защо например „Калифорниан“ трябваше да изключи радиото си и изобщо да не чуят техните отчаяни CQD, след като в същото време сигналите им за бедствие бяха стигнали до различни кораби по целия Атлантик. Бяха само на няколко мили от тях и щяха да успеят да спасят всички, само ако бяха чули… имаше толкова много защо и само ако, но всички те вече нямаха никакво значение и в нощта преди това, което щеше да бъде нейният сватбен ден, Едуина безутешно ридаеше в прегръдките на своя брат.