Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (6)

6.

В четвъртък вечерта Едуина и Филип стояха на палубата под печалния дъжд, докато „Карпатия“ преминаваше покрай Статуята на свободата, влизайки в пристанището на Ню Йорк. Бяха отново у дома или поне в Щатите. Но сега се чувстваха така, като че ли вече нищо не им беше останало. Бяха загубили всичко и Едуина трябваше да си повтаря вътрешно, че поне все още бяха заедно.

Животът им никога вече нямаше да бъде същият. Родителите им бяха загинали, а беше загубила и бъдещия си съпруг. Само след четири месеца тя и Чарлс вече щяха да бъдат семейство, а сега вече него го нямаше… нежната му душа, острият му ум, красивото лице, сърдечността, които тя толкова много обичаше, особеният начин, по който отмяташе глава, когато се смееше… всичко това беше изчезнало, а с него и светлото й, щастливо бъдеще, погребано завинаги.

В този момент Филип се обърна към нея и видя как по страните й се затъркаляха сълзи, докато „Карпатия“ бавно навлизаше в пристанището, подпомогнат от влекачи, но вече нямаше сирени, нямаше фанфари, имаше само скръб и безмълвна печал.

Предната вечер капитан Рострон беше уверил всички, че пресата няма да бъде допусната до тях колкото може по-дълго и че той ще направи всичко, което е по силите му, за да им осигури спокойно пристигане в Ню Йорк. Предупреди ги, че радистът на кораба буквално е залят от радиограми от различни вестници още от петнадесети сутринта, но той не е отговорил на нито една от тях и не възнамерява да пусне на кораба нито един журналист. Останалите живи пътници от „Титаник“ бяха платили за правото си да се отдадат на скръбта си, необезпокоявани от никого, и той се чувстваше отговорен към всички тях да ги отведе у дома в спокойствие и сигурност.

Но Едуина можеше да мисли само за онова, което бяха загубили далече назад, някъде там, в бездните на океана. Филип мълчаливо държеше ръката й в своята, стоеше до нея и по неговото лице също се стичаха сълзи. Мислеше си за това, колко различно би могло да бъде всичко, само ако съдбата се беше оказала малко по-благосклонна.

— Уин?

Не се беше обръщал така към нея, откакто беше малко момче и когато произнесе името й по този начин, тя се усмихна през сълзи.

— Да?

— Какво ще правим сега?

Понякога бяха говорили за това, но всъщност покрай болестта на Теди, потиснатостта на Алексиз и всички останали, за които трябваше да се грижи, не й беше останало никакво време да обмисли всичко по-сериозно. През последните два дни Джордж говореше твърде малко и тя усети, че копнее поне веднъж да направи някоя от своите лудории или да не бъде толкова послушен. А бедната малка Фани избухваше в сълзи всеки път, когато Едуина трябваше да я остави, дори и за миг. Твърде трудно беше да остане насаме с мислите си при всичките отговорности, които внезапно се бяха стоварили на плещите й. Знаеше само, че трябва да се грижи за тях, дори и за Филип. Те вече имаха само нея.

— Не зная, Филип. Мисля, че ще си отидем вкъщи, веднага щом Теди оздравее напълно.

Той все още кашляше ужасно, а предния ден беше вдигнал температура. В момента никой от тях не беше готов за продължително пътуване с влак обратно до Калифорния.

— Ще трябва известно време да останем в Ню Йорк, а после ще си отидем у дома.

А какво щеше да стане с къщата, с вестника всичко това все още не я вълнуваше особено. Единственото, което искаше да прави в момента, беше да обърне поглед назад… само за миг… за няколко дни… да се върне мислено в тази последна нощ, когато с Чарлс танцуваха изпълнения с живот рагтайм. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. По-късно той я въртеше и повдигаше от пода във вихъра на прекрасните валсове, които тя обичаше повече от всичко. За тези четири дена на кораба бяха танцували толкова много, че тя почти изтри новите си сребърни обувки, а сега се чувстваше така, сякаш никога вече нямаше да танцува и дори няма да изпита подобно желание.

— Уин?

Той усети, че мислите й бяха отлетели далеч, случваше й се често, както и на всички останали.

— А?… Съжалявам…

И тя се взря през дъжда в нюйоркското пристанище, като се опитваше да преглътне сълзите си, обзета от непреодолимо желание всичко това да не се беше случвало. Всички на борда на „Карпатия“ се чувстваха по същия начин. Овдовелите съпруги се бяха изправили до парапета и със сълзи, които непрестанно се стичаха по страните им, оплакваха мъжете си, които бяха загубили преди по-малко от четири дни. Сега тези дни им се струваха по-дълги от един човешки живот.

Много от тях бяха посрещнати от роднини или приятели, но в Ню Йорк семейство Уинфийлд нямаха никого, който би могъл да ги очаква. Бърт беше резервирал места в „Риц-Карлтън“ още преди заминаването и те щяха да отседнат там, докато отново тръгнат за Калифорния. Изведнъж някои съвсем елементарни неща се оказаха твърде сложни. Нямаха нито пари, нито дрехи, Алексиз беше успяла да загуби някъде обувките си, а Едуина имаше само своята скъсана светлосиня вечерна рокля и още една, черна, която някой й беше дал в деня, когато ги спасиха и от лодките се качиха на кораба.

Това наистина беше проблем за всички тях и Едуина направо недоумяваше как ще плати за хотела. Явно трябваше да се обади в кантората на баща си в Сан Франциско. Внезапно й се налагаше да разрешава проблеми, за които само допреди седмица дори не си бе помисляла.

От кораба бяха пратили радиограма на представителството на „Уайт Стар Лайн“ в Лондон с молба да информират вуйчо Рупърт и леля Лиз, че всички деца на семейство Уинфийлд са останали живи, но Едуина знаеше, че за леля й ще бъде жесток удар да научи, че е загубила единствената си сестра. Бяха изпратили радиограма със същото съдържание и до кантората на баща й. Изведнъж се оказа, че трябва да мисли за твърде много неща и както беше отправила взор към потъналия в мъгла Ню Йорк, тя изведнъж забеляза цяла флотилия влекачи, прозвуча пронизително изсвирване и след това внезапно от всички кораби в пристанището гръмнаха салюти. Пелената на печалната тишина, в която всички те бяха живели през тези четири дни, внезапно беше разкъсана. Нито за миг Едуина и Филип не бяха помислили за това, че тяхната трагедия представлява страхотна новина и сега, докато наблюдаваха влекачите, яхтите и лодките там долу, претъпкани с репортери и фотографи, те изведнъж осъзнаха, че съвсем нямаше да бъде толкова лесно!

Но капитан Рострон удържа на думата си и преди да достигнат кея, единственият човек, който се качи на борда на „Карпатия“, беше пилотът. А фотографите трябваше да се задоволят със снимките, които успяха да направят от разстояние. Оказа се, че един фотограф все пак се е промъкнал на кораба, но той беше моментално хванат и по заповед на капитана, задържан на мостика.

В 9.35 вечерта достигнаха Кей 54 и за миг на кораба се възцари пълна тишина. Тяхното ужасно пътуване след миг щеше да приключи. Най-напред смъкнаха спасителните лодки от „Титаник“. Скрипците се задвижиха и лодките бавно започнаха да се спускат, точно както това стана преди четири дни, когато напускаха потъващия кораб, само че този път в тях имаше само по един моряк, а оцелелите стояха до парапета и наблюдаваха, докато над главите им трещяха гръмотевици, а светкавиците осветяваха нощното небе. Сякаш то също проливаше сълзи над празните лодки, а опечалените ги наблюдаваха вцепенени и дори тълпата долу беше застинала в безмълвно благоговение. След миг лодките бяха вече завързани и оставени самотно да се полюшват на водата. Може би само след няколко часа щяха да бъдат опустошени от крадците.

Докато спускаха лодките, Джордж и Алексиз се присъединиха към Едуина и Филип. Алексиз се вкопчи в полите на Едуина и избухна в сълзи. Бурята я плашеше и с обезумели от страх очи тя гледаше лодките, а Едуина я притискаше до себе си, както беше правила винаги и Кейт. През последните няколко дни момичето се чувстваше ужасно в мъчителните си усилия, макар и не съвсем успешни, да замени тяхната майка.

— Пак ли… ще се качваме в тях?

Обзета от ужас, Алексиз почти не беше в състояние да говори, а Едуина се опитваше да я успокои. Сега тя само поклати глава. Риданията я задушаваха и тя не можеше да говори… тези лодки… тези малки черупки… толкова оскъдни на брой… ако бяха повече, останалите щяха да бъдат живи.

— Не плачи, Лекси… моля те, не плачи…

Това беше всичко, което успя да промълви, докато държеше мъничката й ръка. Дори не можеше да й обещае, че всичко отново ще бъде наред. Тя самата вече не вярваше в това, тогава как би могла да дава празни обещания на децата?

Едуина отправи поглед към кея и видя, че ако не хиляда, то поне неколкостотин души вече ги очакваха. В началото й изглеждаха като море от лица. В този момент проблесна светкавица и тогава тя видя, че са много повече. Буквално навсякъде гъмжеше от хора. По-късно вестниците писаха, че на кея имало около тридесет хиляди, а още десет хиляди са били наредили по брега на реката. Едуина нямаше никаква представа, че са толкова много. А и какво значение имаше? Хората, които толкова много обичаше, бяха загинали — родителите й, а също и Чарлс. Там не ги очакваше никой. На този свят не беше останал никой, който да се вълнува от съдбата им. Сега всичко щеше да легне на нейните плещи и на бедния Филип. Шестнадесетгодишен, той вече не беше дете, беше длъжен да стане мъж. Беше приел доброволно това бреме, още от момента на спасяването им. Едуина гледаше как той кара Джордж да си сложи палтото и да застане до Алексиз и си мислеше, че по отношение на него не беше справедлива. Само при вида на дрипавите им дрехи и изтерзаните им лица скръбта я връхлетя отново. Изведнъж бяха заприличали на това, което всъщност бяха. Всички деца на семейство Уинфийлд вече бяха пълни сираци.

Най-напред от кораба слязоха пътниците от „Карпатия“. Последва дълго очакване, тъй като капитанът събра всички останали в столовата, където бяха спали в продължение на три дни, прочете молитва за загиналите в морето, за оцелелите, за техните деца и за живота, който им оставаше. Настъпи продължително мълчание, само тихи ридания нарушаваха печалната тишина. После хората започнаха да се сбогуват — просто едно докосване, прегръдка, последен поглед или кимване с глава. Всички се ръкуваха с капитан Рострон. Почти нямаха какво да си кажат и в мълчание те изживяха последните мигове заедно. Никога нямаше да се съберат отново, но споменът щеше винаги да живее в съзнанието им.

Две от жените първи стигнаха до трапа, поколебаха се за миг и дори отстъпиха назад, но после бавно започнаха да слизат надолу, а по лицата им се стичаха сълзи. Бяха приятелки от Филаделфия. И двете бяха загубили съпрузите си. На средата на пътя се спряха стъписани, защото от тълпата към тях се понесоха оглушителни викове. Това бяха викове на скръб, на болка, на съчувствие и възхищение, но звукът беше ужасяващ и малката Алексиз отново се сгуши в полите на Едуина, като затискаше с ръце ушите си и стискаше очи. Филип държеше Фани, която избухна в сърцераздирателен плач.

— Няма нищо, деца… Няма нищо…

Едуина се опитваше да ги успокои, но те изобщо не можеха да я чуят в неописуемата врява. Обзе я ужас, когато видя как репортерите се втурнаха напред и погълнаха изтощените пътници от „Титаник“. От всички страни святкаха фотоапарати, поройният дъжд продължаваше да се излива, а светкавиците все така прорязваха небето. Беше кошмарна нощ, но все пак не можеше да се сравни с онази, преди няколко дни, която беше станала причина за ужасния край. Беше най-страшната нощ в живота им, а тази… тази беше просто още една. Сега вече не можеше да им се случи нищо повече, мислеше си Едуина, докато внимателно водеше сестрите и братята си към стълбата. Нямаше шапка и беше мокра до кости. Носеше Алексиз, която я беше прегърнала силно през врата и се притискаше до нея, трепереща и отчаяна. Филип носеше другите две деца, а Джордж вървеше плътно до него и изглеждаше потиснат и доста изплашен. Тълпата беше огромна, трудно беше да се каже какво щеше да направи в следващия момент. Едва, когато стигнаха до края на стълбата, Едуина осъзна, че хората около тях крещяха някакви имена.

— Чандлър!… Харисън!… Гейтс? Гейтс!… Видяхте ли ги?… Някъде?

Явно бяха членове на семейството или приятели, които отчаяно търсеха евентуално оцелелите си близки, но след всяко име Едуина клатеше глава, не познаваше никого от тях… в далечината разпозна семейство Теър, озовали се в прегръдките на приятели от Филаделфия. Навсякъде беше пълно с коли и линейки, а фотоапаратите и репортерите проблясваха отново и отново. Когато оцелелите даваха знак, че не познават хората, чиито имена долитаха до тях от тълпата, в отговор оттам се разнасяха писъци и ридания. До този момент не бяха публикували окончателен списък на останалите живи след катастрофата и все още съществуваше надежда ужасната новина да се окаже погребана и любимият човек да бъде сред оцелелите. „Карпатия“ беше отказала всякакви контакти с представители на пресата и успя да изгради стена от мълчание около оцелелите с оглед на собственото им спокойствие и защита. Но сега вече капитан Рострон не можеше да направи нищо повече за закрилата им.

— Мадам… мадам!

Един репортер се хвърли към тях и Алексиз едва не се отскубна от нея, когато той се провикна почти в лицето й.

— Тези деца ваши ли са? Вие бяхте ли на „Титаник“?

Беше нахален, безочлив и твърде шумен, но в блъсканицата около тях Едуина просто нямаше как да се отърве от него.

— Не… да… а… моля… моля ви!

Тя избухна в сълзи и когато ужасната светкавица проблесна в лицето й, тя с копнеж си спомни отново за Чарлс и родителите си. Филип се опита да я прикрие, но беше така натоварен с децата, че едва ли можеше да й помогне особено. Изведнъж около тях се изсипа цяло море от репортери, които изтласкаха Джордж настрани, а Едуина извика след него да не я изпуска от очи…

— Моля ви… спрете!

Бяха постъпили по същия начин и с Маделин Астър, когато тя беше слязла от кораба заедно с прислужницата си, но Винсент Фостър и баща й мистър Форс все пак успяха да я спасят от тълпата и да я откарат с линейката, която специално бяха докарали за нея. Едуина и Филип нямаха чак такъв късмет, но се измъкнаха възможно най-бързо. Филип успя да ги качи на една от чакащите коли, изпратени от „Риц-Карлтън“. Спуснаха се по Седмо авеню и скоро след това бяха вече в хотела. Пристъпиха бавно напред — окаяна групичка без всякакъв багаж. Но се оказа, че репортерите, които ги очакваха вътре, бяха още повече и точно тогава един загрижен служител от рецепцията бързо ги отведе в стаите им, където Едуина с мъка овладя пристъпа на истерия. Всичко изглеждаше така, като че ли изобщо не си бяха тръгвали. За този месец и половина великолепно обзаведените, елегантни стаи изобщо не се бяха променили, а ето че сега те бяха отново тук, а в живота им всичко беше съвсем различно. Дадоха им същите стаи, които бяха получили и при пристигането си от Сан Франциско, точно преди да се качат на „Мавритания“, за да потеглят към Европа, където се готвеха да отпразнуват годежа на Едуина и да се запознаят със семейство Фицджералд.

— Уин… добре ли си?

За миг тя не беше в състояние да промълви нито дума, затова само кимна, а лицето й беше станало смъртно бледо. Все още беше със скъсаната си синя рокля, с мокрото от дъжда палто и ниските обувки — дрехите, които носеше, когато напуснаха „Титаник“.

— Добре съм — прошепна неубедително тя, но мислеше единствено за онези мигове преди няколко седмици, когато за последен път беше стояла тук, в тези стаи, заедно с родителите си и с Чарлс.

— Искаш ли да помоля за други стаи? — Попита Филип.

Изглеждаше ужасно разтревожен. Ако сега тя рухне, какво щяха да правят? Към кого щяха да се обърнат? Тя беше всичко, което им беше останало. Но Едуина леко поклати глава, избърса сълзите си и се опита да успокои децата. Твърде добре знаеше, че вече всичко лежеше на нейните плещи.

— Джордж, прегледай менюто. Трябва да хапнем нещо. Филип, ти помогни на Фани и Алексиз да си облекат нощничките.

После изведнъж се сети, че децата вече нямаха такива. Но когато влязоха в другите стаи, тя с изумление установи, че собствениците на „Риц-Карлтън“ се бяха погрижили за всичко. Специално бяха купили пълни комплекти женски и детски дрехи, за момчетата също имаше разни неща — пуловери, панталони, топли чорапи и обувки. На леглото бяха оставени две нощници за момиченцата, както и две нови кукли, а за Теди имаше пижамка и мече. Жестът им беше толкова трогателен, че Едуина отново се разплака. Когато влезе в спалнята на просторния апартамент, дъхът й секна. На леглото внимателно бяха подредени дрехи за родителите им, а на масата имаше бутилка шампанско. Едуина вече знаеше, че в последната спалня ще намери същите неща, приготвени за Чарлс. Гърлото й се сви, тя изхлипа и като хвърли последен поглед наоколо, загаси светлината, затвори вратата и се върна при децата.

Скоро след това вече изглеждаше по-спокойна и след като сложи малките да спят, седна на дивана при Филип и Джордж и въпреки че ги гледаше как унищожаваха цяло блюдо с печено пиле, а после и няколко пасти, самата мисъл, че може да сложи нещо в устата си й се струваше твърде изтощителна. Преди да си легне, Алексиз отново, я беше гледала с този странен, напрегнат поглед в широко отворените си очи и единственото, което Едуина можа да направи, беше да я накара да прегърне своята мисис Томас и да сложи до нея новата кукла. Фани беше заспала на голямото удобно легло точно до нея, а мъничкият Теди вече сънуваше в красивата си люлка, облечен в нова пижамка.

— Сутринта ще трябва да телеграфираме на вуйчо Рупърт и леля Лиз — каза тя на момчетата.

Още на кораба бяха изпратили радиограма чрез „Уайт Стар“ до тях и до семейството на Чарлс, но сега беше длъжна да им съобщи, че са пристигнали благополучно. Имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли и да свърши. Вече нямаше на кого да разчитат, за нищо не можеха да се чувстват спокойни и сигурни. Тя сама трябваше да купи дрехи за децата, да отиде до някоя банка, да заведе малките на лекар. Преди всичко искаше да се консултира със специалист, за да разбере какво е състоянието на Теди, както и на Фани, която можеше да загуби двете си пръстчета в резултат от силното измръзване. В действителност най-зле засегната от всичко преживяно беше Алексиз, изглежда травмата от загубата на майка й беше толкова силна, че твърде съкрушена, тя беше престанала да реагира на нещата около нея. Винаги потисната и унила, тя изпадаше в истерия всеки път, когато Едуина се опитваше да я остави дори и за миг. Едва ли беше неестествено, след всичко, което бяха изживели. Още дълго нямаше да се оправят от шока и самата Едуина усещаше, че ръцете й треперят, когато трябва да напише нещо дори и собственото си име, или да закопчее дрешките на малките. Но тя нямаше друг изход, освен да се крепи, трябваше да намери сили в себе си, длъжна беше.

Тя слезе долу на рецепцията и обясни, че иска да наеме кола за следващия ден или ако няма свободни, поне файтон, но служителите я успокоиха, че ще могат да разполагат с кола, когато пожелаят. Тя благодари за дрехите, които им бяха оставили, както и за трогателните подаръци за децата, а управителят на хотела мрачно поклати глава и изрази съболезнованията си за смъртта на родителите й. Бяха сред постоянните клиенти на хотела и когато тя пристигна сама с децата, той беше потресен да узнае, че след катастрофата те вече не са между живите.

Едуина му благодари тихо и са качи отново горе. Беше забелязала две-три познати лица от кораба, но сега всички бяха твърде заети и изтощени от усилията да оцелеят.

Беше почти един часа след полунощ, когато намери братята си да играят карти в гостната. Пиеха минерална вода и довършваха последните пасти. За миг тя се спря на вратата и им се усмихна. Стана й тъжно, когато осъзна, че животът продължава, сякаш нищо не се е случило, но в същото време много добре разбираше, че това за тях беше единственото спасение. Те трябваше да продължават напред, целият живот беше пред тях, бяха все още деца. За себе си знаеше, че без Чарлс за нея нищо вече няма да бъде същото. Сигурна беше, че никога вече няма да срещне мъж като него. Сега дните й щяха да бъдат запълнени единствено с грижа за децата и нищо повече.

— Няма ли да си лягате, господа — попита тя, след като беше успяла да преглътне сълзите си.

Те й се усмихнаха и изведнъж, докато я гледаха, застанала срещу тях в доста странните си одежди, Джордж прихна. Откакто бяха напуснали „Титаник“, тя за първи път го виждаше отново такъв, какъвто всички го знаеха.

— Едуина, изглеждаш направо ужасно.

Той се засмя и въпреки усилията си, дори Филип не успя да сдържи усмивката си. Наистина беше така и внезапно в тези елегантно обзаведени стаи странното й облекло се оказа доста нелепо.

— Благодаря, Джордж — усмихна се тя. — Ще се постарая утре сутринта да си облека нещо по-прилично, за да не те притеснявам.

— Непременно се погрижи за това — отвърна той закачливо и продължи с картите.

— А вие двамата се постарайте да си легнете, ако обичате — предупреди ги тя и после отиде в банята, за да се отпусне в луксозната вана.

Малко по-късно, вече съблякла роклята си, тя дълго я държа в ръце, без да откъсва поглед от нея. Най-напред беше решила да я хвърли, не искаше никога повече да я вижда, но нещо вътре в нея се възпротиви. Беше облечена с нея, когато за последен път видя Чарлс… в последната вечер, прекарана с родителите й… тя се беше превърнала в реликва от един живот, който вече никога нямаше да се върне, от един миг, в който всичко внезапно се беше променило и си беше отишло завинаги. Сгъна я внимателно и я сложи в едно чекмедже. Не знаеше какво щеше да прави с нея, но по странен начин тя й изглеждаше като всичко, което беше загубила — една скъсана вечерна рокля, която сякаш беше принадлежала на друг човек, на момичето, което тя беше в миналото, и което повече нямаше да бъде, и споменът, за което все повече избледняваше.