Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (8)

8.

На 26 април семейство Уинфийлд напусна Ню Йорк. Беше петък, точно единадесет дни след потъването на „Титаник“, и още от сутринта времето беше студено и дъждовно. Колата от хотел „Риц-Карлтън“ ги откара до гарата, а шофьорът помогна на Едуина да внесат багажа им и да се настанят. Бяха сами и носеха само нещата, които тя беше купила за тях от Ню Йорк. Играчките и подаръците от състрадателните доброжелатели бяха предварително опаковани и изпратени по влака. Сега вече им оставаше само да се приберат вкъщи и да започнат живота си без своите родители.

За малките нещата не се бяха променили особено, но Филип усещаше към тях огромна отговорност, а за едно момче, което още нямаше седемнадесет, това беше страхотно бреме. Джордж също чувстваше разликата. При Едуина той не си разрешаваше да бъде толкова непослушен, защото тя се държеше с него по-строго от родителите им, а освен това просто му ставаше мъчно за нея. Трябваше да върши толкова много неща, свързани с грижата за всички и особено за малките. Едно от тях като че ли постоянно беше в ръцете й. Фани плачеше непрекъснато, Теди трябваше често да се преобува или искаше да го носят, а Алексиз се държеше за полите й или се криеше от хората в някой отдалечен ъгъл или просто зад завесите. Положението беше такова, че Едуина трябваше да има хиляда ръце, за да се справи и въпреки че Джордж все така обичаше да се забавлява, вече не смееше да го прави за сметка на своята по-голяма сестра.

Всъщност двете момчета й се струваха съвсем хрисими, докато й помагаха да се качат на влака и да настанят малките. Бяха взели две свързани купета, а след спането върху дюшеците на пода на „Карпатия“ в продължение на цели три дни, тя беше сигурна, че повече никой нямаше да се оплаква от условията. Всички бяха благодарни, че са на сигурно място, че им е топло и си отиват вкъщи, а когато влакът бавно напускаше гарата, Едуина усети, че я залива вълна на облекчение. Отново се прибираха у дома, където вече не можеше да им се случи нищо ужасно или поне тя така си мислеше.

В момента Едуина се чувстваше доста особено. Досега тя непрестанно беше толкова заета с грижи по останалите, че не й оставаше никакво време за тъжни мисли и спомени, само понякога вечер, легнала заедно с Алексиз и Фани, мислите й политаха към Чарлс, последните им целувки, нежното му докосване… техния последен танц… и самообладанието му, когато се разделяха на „Титаник“. Беше толкова елегантен и добросърдечен млад мъж, че тя беше убедена, че той щеше да бъде великолепен съпруг. Само че вече нямаше значение. Но мислите за всичко това продължаваха да я измъчват, дори и тук, във влака. Тя сякаш чуваше името му отново и отново, докато се вслушваше в тракането на колелата по релсите… Чарлс… Чарлс… Чарлс… обичам те… обичам те… обичам те… искаше й се да изкрещи тези думи, струваше й се, че чува гласа му, който я вика. Накрая затвори очи в отчаяно усилие да прогони образа, който все още й се струваше толкова реален, дори и тук, в мрака на купето. Знаеше, че никога няма да го забрави. Завиждаше на родителите си, че бяха останали заедно до последния си миг. Понякога така й се искаше да бъде потънала заедно с Чарлс, но знаеше, че макар и с мъка, трябваше отново да върне мислите си към децата.

Докато пресичаха Щатите, Едуина и децата четяха вестниците, пълни с новини за катастрофата на „Титаник“. В сенатската подкомисия изслушването на свидетели продължаваше. Едуина също се беше явила пред тях в Ню Йорк. За нея това беше твърде вълнуващо и болезнено, но го чувстваше като свое задължение. До този момент заключението беше, че пробойната от 300 фута на десния борд на „Титаник“ е станала причина за потъването му. Едва ли това вече имаше толкова голямо значение, но изглежда хората изпитваха нужда да открият някаква причина, като че ли тя щеше да оправи нещата. Едуина много добре разбираше, че това няма да промени нищо. По-важно беше обаче, че всички бяха възмутени, че толкова хора бяха загинали, а спасителните лодки на борда бяха стигнали за по-малко от половината пасажери. Бяха я попитали как са се държали офицерите и какви са впечатленията й от поведението на спасените в лодките. Обществеността беше реагирала бурно на факта, че предварително не са били проведени никакви тренировъчни упражнения за използването на лодките и дори членовете на екипажа не са знаели къде точно да застанат и как да действат. Най-ужасяващата подробност беше, че лодките са били спускани в морето полупразни и после хората вътре са отказвали да прибират скочилите във водата след потъването на кораба само от страх, че могат да се преобърнат.

Целият епизод щеше да влезе в историята като покъртителна трагедия с невероятни по броя на загиналите мащаби. Даването на показания за нея беше завършило с пълно отчаяние и изтощение, сякаш се беше надявала, че като отиде там, нещо ще се промени и сега надеждите й бяха останали излъгани. Хората, които обичаше, не бяха вече между живите и нищо не беше в състояние да ги върне. Разговорите за преживяното само правеха загубата още по-болезнена. Не по-малко ужасна беше болката им, когато във влака, прочетоха във вестниците, че са намерени 328 тела, но още преди да напуснат Ню Йорк, Едуина вече знаеше, че тези на родителите й и Чарлс не са сред тях.

Беше получила и трогателна телеграма от семейство Фицджералд в Лондон, които й поднасяха своите съболезнования и заявяваха, че в сърцата си те винаги ще я чувстват като своя дъщеря. И по някаква необяснима причина Едуина се сети за великолепния сватбен воал, който все още не беше готов и който лейди Фицджералд трябваше да й донесе през август. Какво щеше да стане сега с него? Кой щеше да го носи? И защо това въобще я вълнуваше? Нямаше право да скърби за дребните неща, казваше си тя, или да се тревожи за подобни подробности. Сватбеният й воал вече беше без значение.

През нощта тя лежа будна във влака, опитваше се да не мисли за всичко това и се взираше безмълвно през прозореца. Ръкавиците на Чарлс, които той й беше хвърлил, за да предпазят ръцете й от студа, все още бяха в куфара й. Но вече нямаше сили да ги погледне. Причиняваше й ужасна болка. Но мисълта, че все пак бяха останали у нея, я успокояваше.

Лежеше будна, когато високо в утринното небе пред тях се изправиха възвишенията на планините, облени в розовите лъчи на настъпващата зора. Това беше последният ден във влака и за първи път от две седмици тя се почувства малко по-добре. През по-голямата част от времето нямаше възможност да мисли за себе си, което в случая беше даже полезно, и тази сутрин тя събуди всички и им каза да погледнат навън към красивите възвишения.

— Вкъщи ли сме си вече? — Попита Фани с широко отворени очи.

Тя просто нямаше търпение да се приберат у дома и няколко пъти беше казала на Едуина, че никога вече няма да напусне къщата им. Когато се върнат, първото нещо, с което щеше да се заеме, беше да направи шоколадова торта, точно като майчината. Действително, това беше едно от най-вкусните неща, с които Кейт често ги черпеше, и сега Едуина беше обещала да й помогне. Джордж заяви, че няма никакво намерение да тръгва веднага на училище и се опита да убеди Едуина, че травмата от всичко изживяно за него е твърде мъчителна и затова ще бъде по-добре известно време да остане вкъщи и да си почине. За щастие Едуина го познаваше достатъчно, за да му повярва. А бедният Филип се притесняваше за училище. Оставаше му още една година и след това, също като баща си, щеше да замине да следва в Харвард. Поне така бяха решили навремето, но сега беше трудно да се планира каквото и да е. Вероятно, мислеше си той, докато още се возеха във влака, няма да бъде възможно да посещава дори и колеж. Но после се засрами от опасенията си, при положение, че трябваше да се справят с много по-големи трудности след ужасната загуба.

— Уни — обърна се Фани към нея с името, което винаги разсмиваше Едуина.

— Да, Франсис? — Едуина се престори на много официална и благовъзпитана.

— Не ме наричай така, моля те — погледна я Фани с укор и после продължи. — Сега ти ли ще спиш в стаята на мама?

Тя гледаше делово най-голямата си сестра и Едуина се почувства така, сякаш я бяха ударили в корема.

— Не, не мисля. — Не би могла да спи в тази стая. Тя не беше нейна. Беше тяхна и мястото й изобщо не беше там. — Ще си спя в моята стая.

— Но нали ти сега си нашата майка?

Фани изглеждаше озадачена и Едуина забеляза сълзи в очите на Филип, преди той бързо да се обърне и да се загледа през прозореца.

— Не, не съм. — Тя тъжно поклати глава. — Аз съм просто Уини, твоята голяма сестра — отвърна тя и се усмихна.

— Но тогава кой ще ни бъде мама?

Какво можеше да й каже? Как да й обясни? Дори и Джордж отвърна поглед. За всички този въпрос беше твърде болезнен.

— Мама си е все още нашата мама. И винаги ще бъде.

Това беше всичко, което намери да им каже. Ако не Фани, то останалите я разбраха добре.

— Но тя сега не е тук. А ти каза, че ще се грижиш за нас.

Фани изглеждаше така, сякаш всеки, миг щеше да се разплаче и Едуина се опита да я успокои.

— Разбира се, че ще се грижа. — Тя притегли детето в скута си и погледна Алексиз, която се беше свила в ъгъла, впила очи в пода с единственото желание да не слуша това, което другите казваха. — Ще върша всички неща, които мама правеше, и то колкото мога по-добре. Но независимо от всичко, тя си остава нашата мама и аз, колкото и да се опитвам, не мога да я заместя.

Истината беше, че тя никога не би искала да го направи.

— А-ха — кимна Фани най-накрая удовлетворена й след това реши да изясни още един проблем, преди да са се прибрали у дома. — Тогава не можеш ли всяка вечер да спиш при мен, в моето легло?

— Само че леглото ти може да се счупи. Не мислиш ли, че съм малко голяма за него?

Фани имаше чудесно мъничко легло, което преди време баща й беше направил за Едуина.

— Знаеш ли какво, можеш понякога да ме навестяваш в моето легло. Как ти се струва това? — Попита Едуина и тогава усети, че Алексиз я гледа печално, защото никак не й харесваше да чуе, че майка й вече я няма. — И ти също, Алексиз. Можеш понякога да спиш при мен.

— Ами аз? — Пошегува се Джордж, щипна носа на Фани и подаде на Алексиз бонбон.

Вече няколко пъти Едуина забелязваше, че през последните две седмици той се държеше по съвсем различен начин, беше много променен, а в момента се чувстваше, че дори е по-разстроен отпреди. Предстоящото завръщане у дома започваше да тревожи всички. А гледката на празната къща при съзнанието, че родителите им никога вече няма да се върнат в нея, щеше да бъде ужасно болезнена.

В последната нощ на влака, без да отронят нито дума, всички лежаха будни и мислеха за завръщането. Едуина беше спала по-малко от два часа, когато най-накрая в шест часа реши да стане, изми си лицето и облече една от най-хубавите си черни рокли. Трябваше да пристигнат малко след осем часа и въпреки тревогата, която я беше обзела при предстоящото пристигане, познатият пейзаж отвън в известна степен й вдъхваше успокоение. Тя събуди малките и почука на вратата на другото купе, където спяха Филип и Джордж. В седем вече всички бяха във вагон-ресторанта и закусваха. Момчетата похапнаха добре, Алексиз само побутна бърканите яйца в чинията си, докато Едуина разрязваше вафлите на Фани и Теди. Все пак скоро приключиха и когато се върнаха в купетата, Едуина изми лицата на малките, оправи дрехите им, а в това време влакът бавно навлезе в гарата. Тя се беше погрижила децата да изглеждат добре и ги беше облякла в новите им дрехи, косите им — чисти и лъскави, бяха добре сресани, а тя внимателно беше вързала панделките на Фани и Алексиз. Не беше сигурна кой ще ги посрещне на гарата, но знаеше, че ще ги наблюдават и може би дори репортерите щяха да им направят снимки за вестника на баща й. Искаше децата да изглеждат достойни за него. Усещаше, че го дължи на родителите си. Колелетата изскърцаха за последен път и спряха. Едуина трепна, пое дълбоко въздух и огледа останалите. Никой не каза нито дума, но всички усещаха горчиво-сладостния трепет на завръщането у дома. Бяха отново тук, съвсем различни от дните на заминаването, променени до неузнаваемост, толкова самотни и все пак по-близки от всякога.