Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (16)

16.

Първите няколко дни след заминаването на Филип всички усещаха болката от раздялата, онази болка, която мъчително добре познаваха. Чувството беше безкрайно тягостно и само след седмица Едуина откри у Алексиз белезите на преживяното напрежение. Тя отново започна да заеква, както някога, скоро след като бяха загубили родителите си. Тогава заекването беше изчезнало бързо, но този път изглежда нямаше да се оправи така лесно. Детето отново сънуваше кошмари през нощта и Едуина сериозно се обезпокои.

Същия ден, в който се състоя поредното заседание на ръководството на вестника, Едуина сподели с Бен тревогите си, а когато след това се прибра вкъщи, мисис Барне й каза, че Алексис е прекарала целия следобед в градината. Отишла там веднага след като се прибрала от училище и оттогава не се беше появявала.

Денят беше прекрасен и топъл.

Едуина подозираше, че тя се крие в онази част на двора, която майка й винаги беше наричала тайна градина.

Реши да я остави известно време необезпокоявана и малко преди вечеря, след като изобщо не се появи, Едуина отиде зад къщата, за да я потърси. Повика я няколко пъти, но както често ставаше с Алексиз, тя изобщо не се обади.

— Хайде, глупачето ми, престани да се криеш. Излез и ела да ми кажеш какво прави днес. Имаме писмо от Филип.

Беше оставено за нея в преддверието, заедно с още едно от леля Лиз, в което й пишеше, че не се чувства много добре и че си е изкълчила глезена, когато ходила в Лондон на лекар. Беше от хората, на които вечно не им върви. Отново питаше дали най-накрая е опразнила стаята на майка си и въпросът й подразни Едуина. Всъщност наистина още не го беше направила, но не се чувстваше готова за това, пък и нямаше сили да го направи заради Алексиз.

— Хайде, излизай, скъпа, къде си? — Извика тя, вперила поглед към розовите храсти отсреща, убедена, че детето се крие някъде там.

Прекоси градината и надникна по всички познати места, но не успя да я открие никъде.

— Алексиз, там ли си?

Продължи да се озърта, даже са качи до старата изоставена къща на Джордж, горе на дървото и когато скочи от него, си раздра полата, но Алексиз беше изчезнала.

Едуина се върна обратно вкъщи и попита мисис Барне дали е сигурна, че Алексиз е била в градината. Старата жена продължи да твърди, че момичето е седяло там часове наред. Едуина обаче знаеше много добре, че мисис Барне не обръща много внимание къде ходят децата. Това беше задължение на Шийла, но тя беше напуснала малко след Великден и сега Едуина се грижеше за децата сама.

— Качвала ли се е горе? — Попита тя, като имаше нещо предвид, но мисис Барне отвърна, че не си спомня.

Цял следобед правеше консерви от домати и нямаше възможност да следи с какво се занимава Алексиз.

Едуина провери в стаята й, после и в своята и накрая бавно се качи нагоре по стълбите, докато си припомняше думите на леля Лиз от писмото й същия ден.

„… крайно време е да намериш сили и да опразниш тези стаи. Аз също постъпих така с всички неща на Рупърт…“

Но Едуина знаеше, че тя изобщо не чувства нещата по същия начин, а сега единственото, което желаеше, беше да открие къде се е скрила Алексиз и да разбере каква е причината да постъпи така.

— Лекси?

Тя погледна зад завесите, размести полите на майка си и усети в стаята мирис на застояло. Вече беше минало доста време, почти осемнадесет месеца. Надникна дори под леглото, но от Алексиз нямаше и следа.

Едуина слезе отново долу и помоли Джордж да й помогне в търсенето. Накрая, един час по-късно, почна да я обзема паника.

— Да не би нещо да се е случило днес в училище?

Фани и Джордж обаче не знаеха нищо, а Теди беше с нея, когато отиде в редакцията секретарките там винаги с удоволствие го наглеждаха, докато тя беше на заседание.

— Къде може да бъде според теб?

Не се беше случило нищо лошо, но и никой нямаше ни най-малка представа къде може да е отишла. Стана време за вечеря и малко по-късно Едуина и Джордж обиколиха още веднъж градината и накрая вече бяха напълно сигурни, че тя не е нито в къщата, нито някъде наоколо. Едуина отиде в кухнята и след известно колебание реши да позвъни на Бен. Не знаеше какво друго може да направи. Обеща да тръгне веднага и да й помогне да открият Алексиз. Само след десет минути той отчаяно звънеше на входната врата.

— Какво се е случило? — Попита той и за миг Едуина си помисли, че много прилича на баща й.

Само че нямаше време да разсъждава над това. Отметна косите си назад, защото падаха на лицето й. Кокът й се беше развалил, докато обикаляше из градината да търси Алексиз.

— Не знам, Бен. Нямам никаква представа. Децата казаха, че днес в училище не се е случвало нищо особено, а според мисис Барне тя е прекарала целия следобед в градината. Само че не е вярно, или поне откакто аз отидох, за да я потърся. Прегледахме навсякъде — и вътре, и около къщата. Просто не е тук. Не зная къде може да е отишла.

В училище общуваше с твърде малко деца и никога не беше проявявала желание да си играят у тях. Всички в семейството бяха наясно с болезнената й чувствителност, освен това тя така и не можа да се оправи напълно след смъртта на майка им. Имаше навика да изчезва някъде или да не разговаря с никого дни наред. Просто си беше такава и всички бяха свикнали с нейните странности. Но ако наистина е избягала, един господ знае къде може да е отишла, защо го е направила и какво може да й се случи далече от къщи. Тя беше хубаво дете и ако попадне в лоши ръце, всичко можеше да се очаква.

— Обадихте ли се вече в полицията?

Бен се опитваше да изглежда спокоен, но също като нея беше много разтревожен. Радваше се, че Едуина го беше повикала.

— Не още. Реших първо да се обадя на теб.

— И нямаш никаква представа къде може да е отишла?

Едуина отново поклати глава и миг по-късно Бен отиде в кухнята и позвъни в полицията от нейно име. Мисис Барне вече беше помогнала да сложат Фани и Теди да спят и беше заявила, че според нея е ужасно неприлично да се бяга от къщи. Преди да си легне, обляна в сълзи, Фани беше попитала дали изобщо някога ще успеят да я намерят.

Когато Бен се обади в полицията, Джордж стоеше с Едуина и след половин час те вече звъняха на входната врата. Едуина отиде да им отвори. Каза на сержанта, който беше дошъл, че няма представа къде може да е отишла сестра й, а той с известно смущение попита кои са родителите на детето. Тя обясни, че е настойник на Алексиз и сержантът обеща да претърси околността и да й докладва след час.

— Да дойдем ли и ние? — Попита тя разтревожена, без да откъсва очи от Бен.

— Не, мадам. Ние ще я открием. Вие със съпруга си чакайте тук, при момчето.

Той се усмихна успокоително, а Джордж отправи поглед към Бен. Харесваше го като приятел, но никак не му беше приятно да се обръщат към него като съпруга на Едуина. Точно като Филип, той смяташе, че тя им принадлежи, само на тях и на никой друг.

— Защо не му каза? — Попита той дрезгаво, когато полицаят вече си беше тръгнал.

— Какво да му кажа? — Попита тя, без да престава да мисли за Алексиз.

— Че Бен не е твой съпруг.

— О, за бога… няма ли да бъде по-добре, ако помислиш как да намерим сестра ти, вместо да се занимаваш с подобни глупости.

Но Бен също беше чул. След всеотдайните й грижи ден и нощ през тази година и половина, те бяха заживели с усещането, че тя е тяхна собственост. Подобно отношение не беше добро за никого, но от друга страна му беше ясно, че това изобщо не е негова работа. Едуина искаше да се грижи за семейството си така, както тя реши, а за съжаление той нямаше никакво основание да им се меси. Отново погледна към нея с тревога и те започнаха да обсъждат къде може да е отишла Алексиз и с кого. Той й предложи да обиколят с колата къщите на приятелите й и обнадеждена, Едуина веднага скочи, готова да тръгне, като нареди на Джордж да остане, за да чака полицая.

Но обиколката на трите съседски къщи не доведе до никакъв резултат. Казаха им, че Алексиз не се е отбивала от седмици и Едуина все повече мислеше за това, колко разстроена беше сестра й откакто Филип замина за Харвард.

— Не смяташ, че може да й хрумне някаква глупост да се качи на влака, нали Бен?

Внезапно и това й беше минало през ума, но Бен смяташе, че е изключено.

— Тя се страхува от собствената си сянка, не може да е далеч оттук — каза той, докато се качваха по стълбите към къщата.

Но когато Едуина сподели опасенията си с Джордж, той присви очи и се замисли напрегнато.

— Миналата седмица тя ме попита за колко време се стига до Бостън — призна той с нещастна гримаса, — но тогава изобщо не ми хрумна нещо подобно. Господи, Уин, ами ако наистина се опита да се качи на влака? Дори няма да знае накъде пътува.

А може и да се нарани… може да се спъне в релсите, да падне, докато се опитва да се качи в някой товарен вагон… имаше вероятност да й се случат толкова ужасни неща, че Едуина не беше на себе си от тревога. Часът беше вече десет и беше повече от ясно, че се е случило нещо ужасно.

— Ако искаш, ще те закарам до гарата, но съм сигурен, че тя не би направила нещо подобно — каза Бен тихо, като се опитваше да успокои и двамата, но Джордж реагира остро. Все още не можеше да забрави как полицаят го беше приел за съпруг на Едуина.

— Ти не можеш да знаеш!

От близък семеен приятел той изведнъж се беше превърнал в заплаха за Джордж. А не беше забравил и ревността, която Филип изпитваше към него, преди да замине за колежа. И въпреки че Едуина ги държеше доста изкъсо, този път тя беше твърде притеснена за по-малката си сестра, за да обърне внимание на думите на Джордж.

— Хайде да тръгваме.

Тя грабна един шал от масичката в коридора и изтича навън, точно когато колата на полицията отново спря пред тях, но човекът на кормилото само поклати глава.

— Не успяхме да я открием никъде.

Потеглиха с колата на Бен към гарата. Джордж беше седнал отзад, а през целия път Едуина гледаше напрегнато през прозореца, но от Алексиз нямаше и следа. В десет и половина през нощта гарата беше почти пуста. Минаваха само влакове за Сан Хозе — обиколния път на изток, ако не се вземе фериботът до гарата в Оукланд.

— Това е лудост — започна Бен, но в този миг Джордж се отдели от тях и хукна през гарата към релсите в задната част.

— Лекси — провикна се той. — Лекси!

Сложи ръце около устата си и продължи да крещи, но виковете му самотно отекваха в тишината. От време на време се чуваше тракането на колела, докато преместваха в глуха линия някой локомотив или вагон, но иначе беше съвсем тихо, не се мяркаше никой и от Алексиз нямаше и следа.

Едуина хукна след Джордж, като без сама да знае защо, се беше доверила на неговия инстинкт. В определен смисъл той познаваше Алексиз по-добре от всички останали, дори повече от Едуина и Филип.

— Лекси — не спираше той да я вика и точно когато Бен се опитваше да ги накара да се върнат, в далечината се чу вой на приближаващ се влак.

Беше последният товарен влак, който минаваше всяка вечер малко преди полунощ. Видяха как силен лъч светлина проряза мрака някъде далеч пред тях. Докато се приближаваше, Едуина и Бен се бяха отдръпнали на безопасно място зад една бариера и изведнъж нещо за миг просветна в тъмнината, мярна се и изчезна, малко бяло петно, нещо, почти неуловимо и преди Едуина да успее да го спре, Джордж скочи и се втурна напред през релсите. И тогава тя разбра какво е видял. Беше Алексиз, сгушила се между два вагона, изплашена и самотна, тя носеше нещо в ръката си и дори отдалече Едуина разпозна куклата, която беше с нея и на „Титаник“.

— О, господи…

Тя сграбчи ръката на Бен и после понечи да мине под бариерата и да хукне след тях, но той я дръпна обратно.

— Не… Едуина… няма да успееш…

Джордж се носеше право напред през релсите, точно срещу идващия влак, към детето, което се беше свило долу до самата линия. Ако не се помръдне, щяха да я блъснат и Джордж го беше разбрал съвсем ясно.

— Джордж! Не! — Изкрещя тя, отскубна се от Бен и хукна през релсите след по-малкия си брат.

Думите й се загубиха в писъка на приближаващия се влак, но тя продължаваше да тича след Джордж. Бен се огледа като обезумял около себе си, искаше да дръпне някаква ръчка, да даде сигнал за опасност, да спре всичко, но нямаше как и усети, че сълзите пареха страните му, докато махаше отчаяно на машиниста, който изобщо не го виждаше.

А в същото време Джордж тичаше като стрела към Алексиз, а Едуина се препъваше след него, падаше на релсите и отново ставаше, хванала в ръце полите си и продължаваше да тича със заседнал в гърлото вик.

Тогава, като пристъп на ураган, влакът профуча край нея. Стори й се, че трябваше да чака цяла вечност, докато отмине.

Когато най-накрая всичко свърши, без да може повече да сдържи риданията си, тя продължи напред, търсеше ги и вече беше сигурна, че ще ги види мъртви. Но изведнъж пред очите й се появи Алексиз, цялата изцапана, с коси покрити с прах. Все още лежеше там, под влака, където я беше блъснал Джордж, който сега я беше прегърнал и я притискаше до себе си. Беше успял да стигне до нея точно навреме, а когато се беше хвърлил към нея, силата, с която тялото му блъсна нейното мъничко телце, се оказа достатъчна, за да ги тласне на безопасно разстояние. Сега тя тихо плачеше във внезапно настъпилата тишина, а влакът с писък се отдалечаваше в нощта.

Коленичила до тях, Едуина ги оглеждаше трескаво и ги прегръщаше, когато и Бен дотича до мястото, където лежаха. Гледаше ги безмълвен и по страните му се стичаха сълзи. Не беше в състояние да каже нищо — нито на тях, нито дори на Едуина. Миг по-късно той й помогна да стане, а Джордж измъкна Алексиз изпод влака. Бен я грабна на ръце и я отнесе в колата, а Джордж прегърна Едуина и я поведе напред. Малко преди да стигнат до колата, тя се спря и го погледна. На тринадесет години той беше станал истински мъж, точно какъвто беше и баща им. Вече не беше момче или някакъв палячо, не беше дете, а беше мъж. Тя плачеше и го притискаше до себе си.

— Обичам те… о, господи… обичам те… Мислех, че сте…

Риданията я задавиха и тя не можа да довърши думите си. Краката й все още трепереха, докато вървяха към колата, а после, вече на път за вкъщи, Алексиз им каза това, което Джордж инстинктивно беше разбрал — тръгнала, защото искала да отиде при Филип.

— Само да си посмяла пак да го направиш! — Каза й Едуина, след като вече я беше изкъпала и сложила да легне в чистите чаршафи на собственото си легло. — Никога, чу ли? Можеше да се случи нещо ужасно!

Вече два пъти — сега и преди на „Титаник“ едва не загуби живота си заради тези бягства и Едуина беше наясно, че следващия път може и да няма такъв късмет. Ако Джордж не я беше блъснал встрани от идващия влак… даже не смееше и да си го помисли. Алексиз й обеща, че повече няма да прави така, просто й било много мъчно за Филип.

— Той пак ще си дойде у дома — каза Едуина замислено.

Тя също тъгуваше за него, но знаеше, че това, с което се занимава, му се полага по право.

— Мама и татко повече не се върнаха — каза тихо Алексиз.

— Тогава беше различно. Филип ще си дойде. Ще си бъде вкъщи през пролетта. Сега заспивай!

Тя угаси лампата и се върна долу при Бен. Джордж беше в кухнята да си вземе нещо за ядене, а когато тя се погледна, изведнъж осъзна, че цялата беше покрита с прах от релсите, полата й беше скъсана, блузата — изцапана, а косата й изглеждаше още по-ужасно от тази на Алексиз.

— Как е тя? — Запита Бен.

— Добре е.

Доколкото изобщо можеше да бъде. До края на живота си нямаше да повярва истински на никого… никога нямаше да бъде сигурна, че този, когото чака, действително ще се върне и някъде дълбоко в себе си винаги ще се чувства изоставена, защото майка им не беше до нея.

— Знаеш какво си мисля, нали?

Изглеждаше разстроен след всичко, което бяха преживели тази вечер, разстроен и почти ядосан. Беше позвънил отново на полицията, докато тя слагаше Алексиз да спи, и беше усетил изпитателния поглед на Джордж, докато се връщаха от гарата.

— Смятам, че стана твърде много. Не можеш да се справяш съвсем сама с тях, Едуина, сигурен съм. Твърде тежко е. Би било непосилно за всеки. Твоите родители поне можеха да разчитат един на друг.

— Добре сме — каза тя тихо.

Враждебността на Джордж към Бен тази вечер не й беше убягнала и на нея.

— Нима искаш да ми кажеш, че възнамеряваш да караш по този начин, докато пораснат?

Страховете му за детето сега се проявяваха като раздразнение към Едуина, но тя беше твърде изтощена и разстроена, за да спори.

— А какво ми предлагаш да направя? — Попита тя остро. — Да се откажа от тях?

— Можеш да се омъжиш.

Тази вечер тя го беше повикала да й помогне. Това беше всичко. Но изведнъж надеждата го беше обзела отново.

— Това не може да бъде причина да се омъжа, за когото и да е. Не бих искала да си намеря съпруг, само защото не мога да се справя с децата. Освен това, почти винаги се оправям и сама. А ако не мога, ще наема някой да ми помага. Искам да се омъжа за някого, защото го обичам, така, както обичах Чарлс. Никога няма да се задоволя с по-малко. Няма да се сдобия със съпруг, просто защото не мога да се справя.

Мислеше за това, което имаха нейните родители, за това, което беше изпитвала към Чарлс, и което не чувстваше към Бен, беше сигурна, че то никога няма да се роди, колкото и това да го ядосваше тази вечер или колкото и да държеше на неговото приятелство.

— Освен това, смятам, че децата вече не са в състояние да приемат мой брак, с когото и да е.

Тя не знаеше, че Джордж току-що беше излязъл от кухнята и ги слушаше. Нощта наистина беше доста напрегната и сега гласовете им звучаха рязко.

— Ако наистина чакаш това Едуина, мисля, че жестоко грешиш. Те никога няма да бъдат готови да приемат, че ти също имаш някого в живота си. Искат да те запазят само за себе си… всеки от тях… те са себични и мислят единствено за себе си… Филип… Джордж… Алексиз… малките… те не искат да имаш свой живот. Искат всеки миг да бъдеш тяхна бавачка. А когато пораснат, когато вече няма да имат нужда от теб, ти ще останеш сама, а аз ще бъда твърде стар, за да ти помогна.

Той тръгна към вратата, а тя не промълви нито дума и тогава той бавно се обърна към нея.

— Отказваш се от собствения си живот заради тях, разбираш това, нали?

Тя отправи поглед към него и кимна.

— Да, Бен, зная. Това е, което искам… и което съм длъжна да направя… те биха искали същото.

— Не, не е това. Те желаеха твоето щастие. Искаха да имаш това, което те имаха.

Но аз не мога, искаше и се да изплаче… не мога да го имам, защото те го отнесоха със себе си…

— Съжалявам…

Тя стоеше съвсем тихо, а Джордж я гледаше, някак успокоен, че тя нямаше да се омъжи за Бен. Той не беше съгласен. Освен това инстинктивно усещаше, че Филип беше на същото мнение.

— И аз съжалявам, Едуина — каза той тихо и затвори вратата след себе си.

Когато вече си беше отишъл, тя се обърна, видя, че Джордж я наблюдава и изведнъж ужасно се смути. Не беше сигурна, че беше чул всичко, но подозираше, че е така.

— Добре ли си, сестричке?

Той бавно тръгна към нея, целият изцапан, а в очите му се четеше тревога.

— Да — усмихна му се тя, — добре съм.

— Тъжно ли ти е, че няма да се омъжиш за Бен?

Искаше да разбере какви бяха чувствата й и знаеше, че почти винаги тя беше откровена с него.

— Не, не особено. Ако наистина го обичах, щях да се омъжа за него още когато ми предложи за първи път.

Джордж изглеждаше доста озадачен и тя се усмихна.

— Смяташ ли някога да се омъжиш? Гледаше я с разтревожен поглед и тя изведнъж се засмя. Вече знаеше, че никога няма да го направи. Ако не друго, просто нямаше да й остане време. Между тичането да измъква деца изпод влаковете, да ги изучи, да прави сладки с Фани, беше малко вероятно в живота й да се появи друг мъж, а и дълбоко в сърцето си тя не го желаеше.

— Съмнявам се.

— Защо не искаш?

Качваха се горе и той беше любопитен да научи истината.

— О… по много причини… може би защото ви обичам толкова силно. — Пое си въздух и усети, че сякаш нещо пронизва сърцето й. — А може би защото обичах Чарлс.

Вероятно защото да обичаш някого означава част от теб самия да умре… и тогава можеш да се откажеш от всичко и да се устремиш към дъното, както майка й беше избрала да направи заедно със своя съпруг. А Едуина беше дала всичко от себе си на Чарлс и на децата и за друг вече не беше останало нищо.

Тя правеше компания на Джордж, докато той се миеше в банята й, а после го сложи да спи, както би направила с малкия Теди. Изгаси лампата, подпъхна завивките под него, след като го целуна за лека нощ, после отиде да види Фани и Теди, които спяха дълбоко по стаите си, мина покрай празната стая на Филип и се върна обратно в своята, където Алексиз тихо спеше под чаршафите, положила златна главица на възглавницата.

Тя седна на леглото до нея, погледна я и после за първи път от дълго време стана, отвори гардероба си и се пресегна към най-горния рафт. Знаеше, че все още стои там, в кутията, пристигнала от Англия, грижливо завързана със синя атлазена панделка. Смъкна я долу, остави я внимателно на пода и я отвори, а коронката от бял атлаз и мънички перли разхвърли отблясъци на лунна светлина. И докато държеше своя булчински воал с море от тюл, което се разстилаше около нея като избледнели сънища, тя знаеше, че тази нощ беше казала на Джордж истината… никога нямаше да носи воал като този, в живота й вече никога нямаше да се появи друг мъж… щяха да бъдат само Филип, Джордж, Алексиз и останалите… но за Едуина никога повече нямаше да има нещо друго. Беше твърде опасно, твърде скъпо и твърде болезнено… Едуина нямаше да има съпруг.

Прибра внимателно брачния си воал в кутията и докато завързваше панделката, сълзите й се ронеха, но тя не ги усещаше. За нея вече не съществуваше… всичко това… беше свършило в една далечна нощ в морето с мъжа, когото беше обичала и който беше изчезнал завинаги… Тя беше отчаяно влюбена в Чарлс и знаеше с абсолютна сигурност, че в живота й вече никога нямаше да се появи друг.