Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (7)

7.

На другата сутрин след пристигането им Едуина облече черната рокля, която й бяха дали на кораба и заведе Фани, Теди и Алексиз на лекар. Управителят на хотела й беше препоръчал добър специалист, който остана много изненадан, че децата бяха понесли толкова добре ужасното изпитание на „Титаник“. По всяка вероятност двете пръстчета на лявата ръка на Фани никога нямаше да се оправят напълно, щяха да останат с намалена чувствителност и малко вдървени, но нямаше никаква опасност да ги загуби окончателно. Смяташе, че и Теди се възстановява великолепно. Каза на Едуина, че според него е направо невероятно, че детето изобщо е оцеляло след излагането на такъв невероятен студ, а после с приглушен глас сподели, че за него случилото се е трагично и доста странно. Направи опит да я разпита за нощта, в която „Титаник“ беше потънал, но Едуина нямаше никакво желание да говори за това, особено пред децата.

Помоли го да прегледа и Алексиз, но освен няколко натъртвания, които беше получила при падането, след като я бяха хвърлили в спасителната лодка, тя беше удивително здрава. Проблемът беше, че последствията от изживяния ужас бяха повече върху психиката, отколкото върху тялото й. Откакто я бяха намерили на „Карпатия“, Едуина чувстваше, че тя просто не беше същата. Сякаш нямаше сили да понесе факта, че майка им беше загинала, не искаше да го приеме и като резултат изобщо беше престанала да реагира, на каквото и да е. Рядко проронваше някоя дума, ако изобщо го правеше, и постоянно изглеждаше някак отвлечена и затворена в себе си.

— Може да остане още дълго в това състояние — предупреди той Едуина, докато сестрата помагаше на децата да се облекат и за момент двамата бяха останали сами. — Напълно е възможно никога да не възстанови предишното си състояние. Подобен шок понякога се оказва фатален.

Едуина не искаше да му повярва. Сигурна беше, че след време Алексиз отново ще възвърне нормалното си състояние, въпреки че тя въобще си беше доста срамежливо дете и в някакъв смисъл твърде привързана към майка си. Сега тя се закле в себе си, че никога няма да разреши тази трагедия да разруши живота им, още по-малко живота на децата. Беше толкова заета с тях, че не й оставаше време да мисли за себе си и това я спасяваше. Лекарят й каза, че според него след една седмица ще могат да отпътуват за Сан Франциско. Децата имаха нужда малко да отдъхнат, а същото се отнасяше и за Едуина.

Когато се прибраха в хотела, те завариха Филип и Джордж да коментират материалите по вестниците, отразяващи злополуката. Цели петнадесет страници в „Ню Йорк Таймс“ бяха посветени на страшната катастрофа и включваха много интервюта и разкази на очевидци. Джордж искаше да прочете на Едуина всичко, но тя нямаше никакво желание да слуша. Самата тя вече беше получила три покани от репортери на същия вестник, които искаха да вземат от нея интервю, но просто не им обърна внимание и нямаше никакво намерение да се среща с представители на пресата. Беше сигурна, че вестникът на баща й ще отрази историята на неговата гибел, както и обстоятелствата, при които гигантският кораб се беше отправил към дъното. Разбираше, че ако те пожелаят да разговарят с нея, след като всички си бъдат отново у дома, тя нямаше право да откаже. Но цялата тази жажда за сензации по нюйоркските вестници изобщо не я засягаше. Стана й неприятно, когато видя своята снимка, заедно с братята и сестрите си от момента, в който слязоха от „Карпатия“.

Когато същата сутрин се бе върнала в хотела, за нея имаше още едно съобщение. Някаква подкомисия към Сената щяла да се събира на съвещание в „Уолдорф Астория“ на следващата сутрин и й отправяха покана в някой от следващите дни да се яви пред тях и да им разкаже за трагедията на „Титаник“. Искаха да съберат подробни сведения за случилото се от всички оцелели, които не възразяваха да се явят пред комисията и да им предоставят съответната информация.

Беше съществено да се изясни какво точно се беше случило и кои, ако се окаже, че има такива, бяха виновниците.

Беше казала на Филип за известието и освен това беше споделила с него, че всичко това ужасно я напряга, но чувства, че е длъжна да се яви, а Филип се беше опитал да я успокои.

Обядваха в стаите си в хотела и след това Едуина обяви, че им предстои малко работа. Не можеха цял живот да ходят с взетите назаем дрехи и се налагаше да направят някои покупки.

— Трябва ли и ние да идваме?

Джордж изглеждаше ужасен, а Филип отново се зарови във вестниците. Едуина ги погледна с усмивка, за миг Джордж беше прозвучал точно като баща й.

— Не, ако останете тук и ти помогнеш на Филип да се погрижи за останалите.

Това я подсети, че когато веднъж се приберат у дома, тя ще трябва да наеме някой да й помага за децата. Тази мисъл изведнъж я накара да се сети за бедната Уна. Каквото и да си помислеше в момента, то винаги я връщаше към болезнените мигове на катастрофата.

Първо отиде в банката, а после в „Олтман“ на ъгъла на Пето авеню и Тридесет и четвърта улица, където успя да купи всичко, от което имаха нужда. Отби се и в „Опенхайм Колинс“, където направи още няколко покупки. От кантората на баща й бяха привели солидна сума, така че разполагаше с предостатъчно пари за себе си и децата.

Часът беше четири, когато тя се върна в хотела, облечена в черна траурна рокля, която беше купила в „Олтман“. Намери Джордж отново да играе карти с Филип и това я озадачи.

— Къде са другите? — Попита тя, докато оставяше пакетите на пода на дневната, а в това време шофьорът идваше след нея, натоварен с останалите покупки.

Изведнъж, осъзна колко много неща бяха необходими, за да се облекат добре пет деца. За себе си също беше купила пет строги черни рокли. Знаеше, че ще ги носи дълго време, когато ги пробваше в магазина, с болка и тъга беше установила колко много заприличваше в тях на своята майка.

Огледа се из апартамента, но никое от по-малките не се мяркаше наоколо. Само двамата й братя продължаваха да играят една от любимите си игри на карти.

— Къде са децата?

С усмивка Филип посочи към спалнята. Едуина бързо прекоси стаята и направо ахна, когато ги видя. Двете малки момиченца и едногодишното им братче си играеха с една от прислужниците, а около тях бяха разхвърляни повече от двадесет нови кукли. За Теди имаше едно конче люлка и влакче.

— Боже мой!

Стъписана, Едуина се огледа из стаята. Имаше още много неразопаковани кутии, а купът стигаше почти до тавана.

— Откъде се появи всичко това?

Джордж само сви рамене и хвърли на масата една карта, което вбеси брат му. После Филип вдигна поглед към Едуина, която продължаваше да се озърта изумена.

— Не знам точно. На всеки пакет имаше картонче. Мисля, че по-голямата част са подаръци от хората тук в хотела… има нещо от „Ню Йорк Таймс“… и от „Уайт Стар Лайн“… Не знам, мисля, че са просто подаръци.

Децата се чувстваха великолепно, докато отваряха пакетите и разглеждаха какво има в тях. Дори Алексиз за миг вдигна блеснали от щастие очи и се усмихна на сестра си. Явно това беше нейният рожден ден и празненство, което й бяха обещали в деня, когато потънаха. Беше дори по-хубаво. Изглеждаше поне като десет рождени дни и една Коледа. Едуина обикаляше наоколо удивена, а Теди щастливо се полюшваше на новото си конче и махаше на голямата си сестра.

— И какво ще правим с всичко това?

— Ще си го отнесем вкъщи, разбира се — отвърна делово Джордж.

— Успя ли да купиш всичко, което искаше? — Попита Филип, докато тя се опитваше да сложи в ред стаята — и да разпредели покупките. Той хвърли поглед към нея и направи гримаса. — Тази рокля не ми харесва особено, прави те да изглеждаш по-възрастна, не мислиш ли?

— Предполагам — отвърна тихо тя, но роклята й се струваше съвсем подходяща.

Чувстваше се остаряла и се питаше дали някога отново ще усети в себе си порива на младостта. И в двата магазина нямаше голям избор на дрехи в черно.

Беше доста висока и слаба и невинаги беше лесно да намери точно това, което й харесваше. Майка й имаше същия проблем и понякога двете си разменяха дрехите. Но това нямаше да се повтори. Никога вече нямаше да изживеят заедно каквото и да е, нямаше го взаимното приятелство, топлината, жизнерадостният задружен смях. Както и детството на Едуина, всичко това завинаги беше останало в миналото.

Филип отново я погледна и едва тогава съобрази защо беше облечена в черно. В първия момент изобщо не се беше замислил и сега се питаше дали Джордж и той трябваше да носят черни папионки и ръкавели. Така беше, когато починаха баба им и дядо им. Майка им твърдеше, че това се прави в знак на уважение, а баща им смяташе, че това е глупост. Това му напомни за нещо, което беше забравил да й каже.

— Днес получихме телеграма от вуйчо Рупърт и леля Лиз.

— О, боже! — Стъписа се Едуина. — Смятах да им пратя една тази сутрин и после забравих, нали толкова се притесних с това ходене на лекар. Къде е?

Той посочи към масата, тя отиде да я вземе и после с въздишка се отпусна на стола. Не можеше да се каже, че новината я зарадва особено, въпреки че оценяваше добрите им намерения. След два дни вуйчо Рупърт щеше да качи леля Лиз на „Олимпик“, те трябваше да я изчакат в Ню Йорк и после тя щеше отново да ги отведе обратно в Англия. Докато чакаше, Едуина усети, че сърцето й се свива, знаеше много добре, че при подобни пътувания леля й страдаше от ужасна морска болест и затова сега й дожаля, че ще трябва да изпита заради тях всичко това. А и на Едуина направо й прилошаваше само при мисълта, че отново ще трябва да пресичат океана. Беше сигурна, че до края на живота си никога вече нямаше да се качи на кораб. Никога нямаше да забрави гледката на потъващия „Титаник“ и кърмата му, която стърчеше право нагоре от водата и се открояваше на фона на нощното небе.

По-късно същата вечер тя им изпрати отговор, като настояваше, че няма никаква нужда леля Лиз да идва, тъй като те ще се върнат в Сан Франциско. На следващата сутрин обаче пристигна още една телеграма.

„Без обсъждане. Връщате се с леля Лиз в Англия. Точка. Искрени съболезнования за всички. Трябва да се оправяме тук. До скоро виждане.

Рупърт Хикам.“

Самата перспектива да се върнат и да живеят в имението Хавърмур я накара да потръпне.

— Налага ли се, Едуина? — Вдигна Джордж към нея очи, пълни със зле прикрит ужас.

Фани се разплака и каза, че там винаги мръзне, а и храната е отвратителна.

— И на мен ми е студено там, сега престани да плачеш, глупачето ми! Единственото място, където ще отидем, е нашият дом. Разбра ли?

Пет глави кимнаха и пет сериозни лица се обърнаха към нея с надеждата, че тя ще си устои на думата. Само че никак нямаше да бъде лесно да убедят техния вуйчо Рупърт. Едуина мигновено изстреля обратен отговор. Последва двудневна схватка, която достигна своята кулминация, когато леля им Лиз все пак беше принудена да отложи пътуването си, поради острия грип, който внезапно я беше задържал на легло. Междувременно Едуина вече съвсем категорично съобщи решението си на вуйчо Рупърт.

„Пристигането в Ню Йорк излишно. Връщаме се у дома в Сан Франциско. Има много работа, много въпроси за уреждане. Там ще бъдем добре. Чакаме ви на гости. Ще се приберем до 1 май. Поздрави на теб и леля Лиз.

Едуина.“

Последното нещо, което всички те желаеха в момента, беше да отидат в Англия и да живеят там с леля Лиз и вуйчо Рупърт. Едуина нито за миг не беше обмисляла подобна възможност.

— Сигурна ли си, че няма просто да пристигнат в Сан Франциско и да ни отведат.

Джордж я гледаше с широко отворени очи и Едуина се усмихна на явния страх, който се четеше в тях.

— Разбира се. Те не са похитители, а само нашите леля и вуйчо, които искрено ни желаят доброто. Само че аз смятам, че можем да се оправим и сами в Сан Франциско.

От нейна страна това беше доста силно изявление и тя тепърва трябваше да го доказва, но беше твърдо решена да го стори. Вестникът им се издаваше от чудесен екип, който навремето баща им беше подбрал внимателно, и който беше ръководил безупречно години наред. Нямаше причини сега нещо да се промени, дори и без Бърт Уинфийлд начело. Самият той често беше казвал, че ако нещо се случи с него, никой няма да разбере. И сега останалите щяха да бъдат подложени на този изпит, защото Едуина нямаше никакво намерение да продава вестника. Те имаха нужда от приходите, макар че той не беше толкова печеливш, колкото „Ню Йорк Таймс“ или някой друг от действително големите вестници, но все пак беше едно изгодно малко начинание и тя, както и останалите, щяха да имат нужда от тези пари, след като са твърдо решени да оцелеят, при това заедно, в техния дом в Сан Франциско. Тя нямаше да допусне нито Рупърт, нито Лиз и въобще който и да е, да я накара да продаде вестника или къщата, или нещо друго, принадлежало досега на родителите й. Нямаше търпение да се приберат вкъщи, да се погрижи за уреждането на всички формалности и да предотврати всякаква чужда намеса при вземане на решения, които се отнасяха до нея и които не одобряваше. Беше решила твърдо, че си отиват вкъщи. Но това, което не знаеше, беше, че Рупърт вече възнамеряваше да я накара да уреди окончателно въпроса с къщата им и да обяви вестника за продажба. Що се отнасяше до него, той беше категоричен, че децата на семейство Уинфийлд няма повече да живеят в Сан Франциско, а щом е така, няма смисъл да се губи време. Само че той не беше отчел вярно отношението на Едуина към всичко това, нейната непоколебима решимост да запази семейството си там, където беше тяхното място — заедно, у дома, в Сан Франциско.

Децата прекараха следващата седмица в Ню Йорк, ходеха на дълги разходки в парка, бяха отново на преглед при лекаря и с облекчение научиха, че Теди е вече здрав, а пръстчетата на Фани са добре. Обядваха в „Плаза“ и отново отидоха на покупки, защото Джордж заяви на Едуина, че по-скоро би умрял, отколкото да носи якето, което тя му бе купила. Разполагаха с малко време да си починат, да се отпуснат и да започнат постепенно да се възстановяват, но и сега през нощта те все още бяха странно тихи, обсебени от собствените си мисли, страхове и от картината на потъващия кораб, който беше станал причина за всичко. Алексиз постоянно имаше кошмари и сега спеше в леглото на Едуина, Фани беше в другото легло точно до тяхното, а до нея Теди в детското си креватче.

Последната вечер хапнаха горе в стаите си и прекараха спокойна вечер в игра на карти и разговори. Джордж успя да разсмее всички с удивително точното си имитиране на вуйчо Рупърт.

— Не е справедливо — опита се да го упрекне Едуина, но и тя се смееше. — Горкият човек има подагра и ни мисли доброто.

Но той действително предизвикваше смях и стана жертва на малко жлъчното чувства за хумор на Джордж. Единствена Алексиз не се смееше, не се беше усмихвала дни наред, даже нещо повече, все така безмълвно скърбеше за своите родители и ставаше още по-затворена.

— Не искам да си ходя вкъщи — прошепна тя на Едуина късно същата вечер, докато двете лежаха прегърнати в леглото и Едуина се вслушваше в монотонното дишане на останалите.

— Защо? — Прошепна тя, но Алексиз само поклати глава, очите й се напълниха със сълзи и тя сгуши лицето си в рамото на Едуина. — От какво се страхуваш, миличко? Там няма нищо, което може да ти причини нещо лошо…

Едва ли вече можеше да им се случи нещо по-лошо от ужасната загуба, която трябваше да преживеят на „Титаник“. Имаше мигове, в които Едуина съжаляваше, че самата тя не беше загинала, понякога не й се живееше повече, след като Чарлс и родителите й вече ги нямаше. Толкова рядко оставаше сама, за да мисли за него, да скърби или просто да се остави на спомените си за щастливите мигове, които бяха изживели заедно. И все пак мисълта за Чарлс винаги беше толкова болезнена, че тя трудно можеше да я понесе. Но с децата, които изцяло разчитаха на нея, тя разбираше, че беше длъжна да се овладее. Имаше право да мисли единствено за тях и за никой друг.

— Ще бъдеш на сигурно място, отново в твоята стая — прошепна тя на Алексиз — и ще можеш да ходиш на училище с другите деца…

Но Алексиз поклати отчаяно глава и погледна тъжно по-голямата си сестра.

— Но мама няма да си е вкъщи, когато се приберем…

Това беше печална истина, която всички знаеха и самата Едуина усещаше, че някаква частица от нея съвсем по детски се надяваше, че те все пак ще бъдат там, а с тях и Чарлс, че всичко ще се окаже само една жестока шега, а всъщност нищо от това няма да се е случило. Но Алексиз явно разбираше всичко и затова съзнателно отказваше да се сблъска с истината, там в техния дом в Сан Франциско.

— Наистина няма да бъде там. Но ще бъде все така в сърцата ни, сега и завинаги. Всички ще бъдат в нас — мама, татко и Чарлс. Може би, когато се приберем, дори ще се почувстваш по-близо до нея.

Къщата им на улица „Калифорния“ беше сякаш част от самата Кейт. Тя беше направила толкова неща, за да могат всички да се чувстват прекрасно, а градината й беше просто великолепна — истинско вълшебство, сътворено от майчините ръце.

— Не искаш ли да видиш отново розовите храсти в тайната градина на мама?

Алексиз само поклати глава и обгърна с ръце Едуина в тихо отчаяние.

— Не се страхувай, скъпичко… няма нищо страшно… аз съм тук… и винаги ще бъда…

И докато държеше момиченцето в прегръдките си, тя вече знаеше, че никога няма да ги напусне. Спомни си как майка й преди време беше казвала колко много обича децата си. С мисълта за това тя постепенно потъваше в сън, прегърнала своята малка сестра… наистина… никога нямаше да забрави, колко силно я беше обичала майка й… а сега вече нямаше да има по-голяма любов от тази, с която тя щеше да обича своите братя и сестри. И докато сънят я оборваше, мислите й отново полетяха към Чарлс и баща й, спомни си майчиното лице и както беше прегърнала Алексиз, усети, че от очите й бликат сълзи търкалят се по страните й и попиват във възглавницата.