Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (13)

13.

Както можеше да се предположи, коледните празници тази година за тях минаха доста тягостно или поне за по-големите. Едуина беше успяла да запали малките и те бяха толкова заети да участват в печенето и приготвянето на разни неща, че едва ли имаха време да усетят, че този път всичко беше различно. Бен им дойде на гости и заведе момчетата на изложба на нови коли, а после заедно отидоха да видят празнично осветената коледна елха в хотел „Феърмонт“. Получиха покана и от други приятели на родителите им. Но подобно отношение по-скоро им причиняваше болка и ги караше още повече да се чувстват сираци.

Алексиз все още беше най-потисната от всички тях, но Едуина беше неизтощима в усилията си да й помогне да се оправи. Все още понякога я намираше горе в стаята на майка им, но когато това станеше, тя никога не я упрекваше. Просто оставаха за малко и си говореха, седнали на розовото канапе в стаята на Кейт или на леглото й, а накрая момиченцето се връщаше при останалите.

Горе Едуина винаги се чувстваше някак особено, сякаш се намираше на свято място и за всички деца това беше светилище на техните родители. Дрехите на Бърт и Кейт все още висяха в гардеробите и на Едуина просто сърце не й даваше да ги премести. Четките за коса на майка й, както и комплектът й от чисто злато лежаха там, където ги беше оставила последния път. Мисис Барне винаги внимателно бършеше праха, но дори и тя вече нямаше желание да се качва горе. Беше казала, че това винаги я кара да се разплаква. А Шийла въобще беше отказала да отива там, дори и за да отведе долу Алексиз.

Едуина никога не беше споменавала за това, но тя понякога също ходеше горе. За нея това беше начин да се доближи до тях, да си спомни и да ги почувства отново. Беше невероятно, че от смъртта им бяха минали само осем месеца. Понякога й се струваха само мигове, а друг път — цяла вечност. И на самата Коледа, когато малките вече бяха в леглото, тя сподели това с Филип.

Успяха някак да прекарат празниците — първите, откакто бяха останали сами, и Едуина се чувстваше изтощена. Но се беше справила с всичко, грижливо и с много нежност. Малките както винаги окачиха чорапчетата си, пяха коледни песни, пекоха сладки и ходиха на църква. Точно както майка й беше правила винаги, Едуина преди това дни наред беше приготвяла подаръците. А накрая на самата празнична вечер Филип й беше благодарил от името на всички и то точно както Бърт се беше обръщал към Кейт — със сънлива прозявка. Едуина си спомни за това и се разчувства.

Когато Бен ги посети на самата Коледа, всички много се зарадваха да го видят. Той донесе подаръци за всички великолепно конче за Теди, кукли за момичетата, невероятен комплект за най-различни фокуси за Джордж, от които той беше във възторг, и чудесен джобен часовник за Филип. За Едуина беше приготвил изящен шал от кашмир. Беше в нежносиньо и тя копнееше да го сложи, когато през април свърши траура си. Беше си помислил дали да не й купи черен, за да може да го носи още сега, но дори мисълта, че може да го направи, му се стори потискаща.

— Вече нямам търпение да престанеш да се обличаш само в черно — каза той нежно, докато тя си отваряше подаръка и му благодареше.

Децата също бяха подготвили по нещо за Бен. Дори и Джордж беше нарисувал с маслени бои мъничък портрет на кучето му, а Филип му беше изработил чудесна мастилница. Едуина внимателно беше подбрала чифт от любимите сапфирени копчета за ръкавели на баща й. Знаеше, че този подарък ще означава много за Бен и преди да му ги поднесе, беше поискала за това разрешението на Филип и Джордж. Не би посмяла да вземе нещо, което някой от тях много желае, но идеята и на двете момчета се стори великолепна. Бен беше най-добрият им приятел и откакто родителите им бяха починали, а даже и от по-рано, той винаги се бе държал безкрайно мило с тях.

За всички това беше ден, пълен с любов. Обикновено за Бен Коледа също беше тягостна. Винаги събуждаше болезнени спомени за семейството, което имаше преди шест години, още преди земетресението. Но заедно, те взаимно си доставиха радост, а празничната вечер завърши със смях, много усмивки и моменти на нежност. Накрая Теди заспа в скута на Бен. Бен го отнесе горе и го сложи да си легне, а Едуина само го наблюдаваше. В интерес на истината той се държеше прекрасно с всички и момичетата го обичаха не по-малко от момчетата. Фани го помоли и нея да я сложи в леглото. А преди да излезе от стаята, той дори подпъхна завивките на Алексиз и тя му се усмихна.

Когато реши да си тръгва, изпи една последна чаша порто с по-големите и после се прибра вкъщи разнежен и доволен. Стана така, че Коледа, която можеше да бъде мъчителна за всички, премина весело и щастливо.

За разлика от Нова година, която сякаш беше пълна единствено със сълзи и болка. Леля Лиз им дойде на гости в самия новогодишен ден и плака непрекъснато от момента на пристигането си, без да престане нито за миг. Черната рокля, която носеше, беше толкова строга и мрачна, че когато Едуина я видя за първи път, изведнъж се запита да не би вуйчо им да е починал, без тя да е разбрала. Лиз не пропусна да я успокои, че Рупърт се намира в най-тежкото състояние на своето и без това доста окаяно здраве. Хуморът в думите й беше направо отблъскващ. От есента подаграта го измъчвала непоносимо и Лиз спомена, че той почти е полудял от болка и раздразнение.

— Праща ви много поздрави, разбира се — добави тя бързо, докато бършеше сълзите си и не спираше да плаче при вида на всеки предмет или снимка, която виждаше, докато обикаляше из къщата, хванала Едуина под ръка.

А всеки път, когато погледнеше децата, избухваше в още по-сърцераздирателни ридания, което ужасно ги разстройваше. Но тя не можеше да понесе мисълта, че нейната обична сестра вече не е между живите, а децата й са останали пълни сираци.

За Едуина беше тягостно да я слуша, защото през изминалите осем месеца те бяха полагали отчаяни усилия не само да оцелеят, но и да укрепнат, а сега тяхната леля Лиз абсолютно отказваше да го забележи. Каза, че децата изглеждали съсипани и бледи и веднага попита Едуина коя им е готвачката, ако изобщо имат такава.

— Същата, която винаги е била при нас, лельо Лиз. Спомняш си мисис Барне, нали?

Но Лиз даже засили риданията си и се възмущаваше колко ужасно било, даже опасно, дори за Филип и Джордж да бъдат отглеждани от сестра си, въпреки че не пожела да поясни характера на заплахата. През тези осем месеца самата тя изглежда беше потънала в ужасна депресия. Почти припадна, когато влезе в стаята на сестра си и видя там всичките й вещи, а когато надзърна и в спалнята, вече буквално крещеше.

— Не мога… не мога да го понеса… О, Едуина, как си могла! Как си могла да направиш това?

Едуина изобщо не беше сигурна, какво точно е направила, но леля й побърза да обясни.

— Как можа да оставиш тук всичките им вещи, сякаш просто са заминали някъде и то тази сутрин.

Лиз хълцаше истерично, поклащаше глава и не откъсваше от Едуина пълния си с укор поглед. Но по някакъв начин за тях беше успокояващо да виждат там всичките им неща — костюмите на баща им, роклите на майка им, позлатените четки за коса — тази с розовия емайл и златната.

— Трябва веднага да опаковаш всичко това! — изплака тя, а Едуина само поклати глава. Никак нямаше да е лесно.

— Още не сме готови да го направим — каза тихо Едуина, като й подаваше чашата с вода, която Филип дискретно беше донесъл. — Освен това, лельо Лиз, трябва да се опиташ малко да се овладееш. За децата е много тежко да те виждат така разстроена.

— О, как можеш да изречеш подобно нещо, безчувствено момиче такова…

И тя отново избухна в ридания, които по всяка вероятност отекваха из цялата къща. Едуина реши да изпрати децата на разходка с Шийла.

— Само ако знаеш как съм я оплаквала през всичките тези месеци… какво означаваше за мен смъртта й… смъртта на единствената ми сестра!

Но Кейт беше тяхната единствена майка. Да не говорим за Бърт… и Чарлс… и дори бедната Уна… и всички останали. Но Лиз явно беше решил да изтъква собствената си скръб и да пренебрегва мъката на всички останали.

— Трябваше да дойдете в Англия, когато Рупърт ви викаше — каза тя жаловито на най-голямата си племенница. — Можех да се грижа за всички ви.

А вместо това Едуина егоистично я беше лишила от нейния последен шанс. Тя беше отказала и всички настояваха да останат в Сан Франциско. А сега Рупърт й беше споменал, че според писмото на адвоката им те се справяли много добре, след което отбеляза, че той самият вече не бил достатъчно добре, за да може да ги приеме. Беше срутила всичките й надежди с упорството си. Беше точно като баща си.

— Постъпи много непочтително, като отказа да дойдеш, когато те поканихме — каза тя, а Филип изведнъж придоби гневно изражение.

— В поведението на сестра ми няма нищо непочтително, мадам — произнесе той през стиснати зъби, а Едуина го подкани да слезе долу и да види какво прави Джордж.

Леля им остана при тях двадесет и шест дни и понякога Едуина имаше чувството, че ще полудее, ако трябва да я изтърпи и секунда повече. През цялото време изнервяше децата и не преставаше да плаче през всичките дни на гостуването си. Накрая тя всъщност направо принуди Едуина да прибере поне част от вещите на родителите им. Изнесоха повечето от дрехите им, които бяха в спалнята, но Едуина отказа да се раздели окончателно с тях. Искаше да ги запази, а Лиз прибра някои вещи на Кейт, за да ги отнесе в Англия, но повечето от тях бяха спомени от младостта им и не представляваха интерес нито за Едуина, нито за по-малките. Най-накрая, след почти четири седмици, те я изпратиха до ферибота, с който щеше да стигне до гарата в Оукланд. На Едуина й се струваше, че тя изобщо не беше преставала да плаче. До края беше ядосана на Едуина, гневеше се на всички, даже и на орисниците, за съдбата, която й бяха отредили. Беше сърдита, защото сестра й вече я нямаше, защото децата и Едуина бяха отказали да живеят при тях; сърдита, че дори собственият й живот беше свършил. И накрая — ядосана и на Рупърт за нещастния им съвместен живот в Англия. Изглеждаше така, сякаш през последните девет месеца се беше предала окончателно и понякога Едуина не беше сигурна дали Лиз оплаква смъртта на сестра си или собствените си непоправими разочарования. Накрая дори и Бен беше почнал да я отбягва и когато същата сутрин, в която Лиз замина, всички си бяха отново вкъщи, Едуина се отпусна в креслото напълно изтощена. Децата също бяха тихи. И преди не знаеха какво да си мислят за нея, но сега едно беше съвсем сигурно — те никак не я бяха харесали. Заяждаше се с Едуина непрекъснато, или така изглеждаше, оплакваше се за всичко, а през останалото време не престана да плаче.

— Мразя я! — Беше казала на път за вкъщи Алексиз и Едуина нежно й се скара.

— Не, не я мразиш.

— Напротив! — Очите й ясно говореха, че наистина го мисли. — Тя те накара да изхвърлиш дрехите на мама, а няма никакво право.

— Те не са изхвърлени — каза тихо Едуина. Може би все пак леля й беше права. Вероятно беше време, но никак не й беше лесно.

— Това вече няма значение — успокои детето Едуина. — Не можем просто да приберем мама някъде, нали? Знаеш, че тя винаги е с нас.

През останалата част от пътя до вкъщи всички мълчаха, като че ли разсъждаваха над това, което току-що беше казала Едуина — как навсякъде все още усещат невидимото присъствие на майка си и как тя съвсем не прилича на своята сестра.