Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (24)

24.

Както беше обещал, Джордж си пристигна за Деня на благодарността, пълен с невероятни и налудничави истории за още по-налудничави хора. Беше се запознал с братята Уорнър, беше видял Норма и Констанс Талмадж на някакъв коктейл и направо подлуди децата с приказките си за Том Микс и Чарли Чаплин. Не че ги познаваше особено добре, но в Холивуд всичко беше толкова жизнено, вълнуващо и достъпно, филмовата индустрия беше съвсем нова и, както той твърдеше, всеки можеше да си опита силите и това страшно му допадаше.

Чичото на неговия приятел, Сам Хоруиц също си го биваше и според Джордж той беше ловък бизнесмен и познаваше всички в града. Преди четири години беше създал най-известното студио в Холивуд и един ден щеше да притежава целия град, защото беше толкова безупречен в работата си, че се радваше на всеобщото възхищение. Джордж го описваше като голям човек — и по външност и като положение в обществото — и фактът, че той имал много красива дъщеря, не остана незабелязан за Едуина. По думите му била единствено дете и още като малко момиченце загубила майка си, която загинала при влакова катастрофа някъде на изток и тя израснала само с баща си, който я обожавал. По всичко личеше, че знае доста за живота на това момиче, но Едуина се въздържа от коментари, а той продължаваше да им разказва една след друга забавните си истории от живота в Холивуд.

— Може ли някой път да ти дойдем на гости? — Попита Теди, отправил към Джордж пълен с възхищение поглед.

За него брат му беше важна особа, по-велик и от филмова звезда. А Джордж се наслаждаваше на възторга, който работата му предизвикваше у тях. Не беше особено възхитен от техническата страна, но както ги уверяваше, той само временно щял да бъде асистент-оператор, а един ден искал да се заеме със самото производство на филми и да притежава студио като Сам Хоруиц. Беше убеден, че ще успее. Сам дори вече му бил обещал, че до една година ще му даде и административен пост, при положение, че прояви съзнателно и сериозно отношение към бизнеса.

— Надявам се, че ще работиш по-усърдно, отколкото във вестника — каза многозначително Едуина и той се засмя.

— Обещавам, сестричке, и по-добре, отколкото в Харвард.

Изпитваше угризения заради греховете си, но накрая беше намерил нещо, което наистина обичаше. Съжаляваше единствено за това, че Филип вече го нямаше, за да види с какво се е захванал неговия брат. Но от друга страна, ако Филип беше жив, вероятно Джордж все още щеше да си бъде в Харвард и щеше да продължава да бяга от лекции.

Войната беше свършила преди няколко седмици и двамата с Едуина разговаряха за това през няколкото дни, през които той остана в Сан Франциско. Струваше им се невероятно жестоко, че техният брат беше загинал само година преди това. Всичко изглеждаше толкова безмилостно.

Жертвите, дадени от страните на Антантата, наброяваха близо десет милиона, а още двадесет милиона бяха осакатени. Загубите бяха потресаващи и човек трудно можеше да го проумее.

Докато говореха за войната в Европа, Едуина изведнъж се сети, че много отдавна не е получавала вест от леля Лиз и реши да й пише, за да й разкаже за новия живот на Джордж в Холивуд и за това как са останалите децата. Тя беше дълбоко опечалена, когато предната година Едуина й писа за смъртта на Филип, но оттогава не бяха получавали писмо от нея. Едуина си обясняваше мълчанието й с факта, че все още беше много трудно да се изпращат писма от Англия.

Когато Джордж се върна в Лос Анджелис, тя й писа и получи отговора й малко след Коледа. Джордж си беше дошъл отново, за да прекара празниците заедно с тях и продължи да ги залива с несекващия поток от забавни истории за звездите, които беше видял в Холивуд. През краткия му престой Едуина забеляза, че той отново, и то неведнъж, споменава името на Хелън Хоруиц и подозираше, че Джордж е увлечен по нея. Питаше се дали трябва да му отиде на гости или все пак е по-добре да го остави да се наслаждава на собствената си независимост без някой да му се меси. В известен смисъл все още беше почти момче. Деветнадесетгодишен, той вече се смяташе за олицетворение на житейската опитност, но тя много добре знаеше, че дълбоко в душата си той си беше останал дете и сигурно никога нямаше да се промени. Точно това най-много обичаше в него. Докато си беше у дома, лудориите му с децата нямаха край. Донесе на момичетата красиви нови кукли и по една рокля за всяка, а за Теди имаше чудесен велосипед и чифт кокили. За Едуина беше купил един фантастичен жакет от сребърна лисица. Тя дори не можеше да си представи, че ще го облече и все пак си спомни, че преди години майка й имаше подобен. Почувства се ослепително красива, когато го сложи, за да го премери. А Джордж настояваше да го облече за празничната трапеза на коледното утро. Винаги беше щедър и мил. Вечно измисляше разни щуротии и този път обиколи къщата на кокилите на Теди и накрая отиде с тях в градината, за да поздрави съседите за празника.

Джордж вече си беше заминал за Лос Анджелис, когато най-накрая получи вест от адвоката на леля си в Лондон. Писмото му беше съвсем официално и в него той с прискърбие й съобщаваше, че лейди Хикам се е поминала в края на октомври, но поради затрудненията през последните дни на войната, той не бе имал възможност да я уведоми по-рано. От друга страна и без това възнамерявал да й пише, веднага след като нещата се уточнят, добавяше той. Както тя несъмнено знае, лорд Рупърт беше завещал земите и имението си на своя племенник — наследник на неговата титла. Освен това, съвсем обяснимо, той оставил личното си имущество на своята съпруга и според последната воля и завещанието на лейди Хикам тя оставяла всичко това на Едуина и нейните братя и сестри. И той споменаваше една сума, която приблизително съответствала на завещанието. Едуина се взираше в писмото удивена. Не беше чак такава, която би им разрешила да се кичат с тиари и да се разхождат нагоре-надолу с Ролс-Ройс, но пък беше достатъчно солидна, за да осигури всички почти до края на живота им, стига да разполагат с парите разумно.

За Едуина случилото се беше като отговор на молитвите й, защото всички останали, за разлика от нея, бяха достатъчно млади, за да работят и да направят кариера, а момичетата — да си намерят съпрузи, които поне да ги издържат, но за Едуина вече беше невъзможно. А сега това означаваше, че ще бъде осигурена до края на дните си и няма да зависи от своите братя и сестри. И тя отново прочете писмото, изпълнена с мълчалива благодарност към лелята, която почти не познаваше и която беше причинила раздразнението й при посещението си преди време. И като последен дар за тях, ги бе спасила. Парите бяха много повече от тези, които Едуина беше получила от продажбата на вестника и бяха внимателно разделени на пет отделни сметки, за всеки от тях. Разпределени по този начин, те не бяха огромно състояние, бяха много повече.

— Боже мой — прошепна тя на себе си, като се облегна назад на стола си в трапезарията и сгъна писмото.

Беше събота следобед и току-що влязла в стаята Алексиз я беше наблюдавала как го чете.

— Случило ли се е нещо?

Тя беше свикнала на трагедии и лоши вести, които твърде често пристигаха в писма или телеграми, но Едуина вдигна поглед към нея и поклати глава, като се усмихваше.

— Не… и да… леля Лиз е починала — изрече тя тъжно, — но ни е оставила твърде щедър подарък, който един ден ти ще бъдеш особено щастлива да притежаваш, Лекси.

Тя се канеше да разговаря със своя банкер за най-сигурния начин да вложи парите някъде — за себе си и за децата.

Алексиз не изглеждаше впечатлена от завещанието, а само отправи към Едуина сериозен поглед.

— От какво е умряла?

— Не зная.

Едуина отвори писмото отново, като изпитваше угризения, че не е особено разстроена от смъртта на единствената сестра на майка си. Но тя беше вечно толкова раздразнителна и потисната, а и последното й посещение далеч не беше от най-приятните.

— Тук не се споменава нищо.

Може би е бил испанският грип. Толкова много хора бяха умрели от него през тази година — и в Европа, и в Щатите. Епидемията беше ужасяваща. Тя се опита да определи на колко години е била леля Лиз и пресметна набързо, че са петдесет и една, тъй като майка й щеше да бъде на четиридесет и осем. Беше странно, че тя беше надживяла Рупърт с толкова малко.

— Много мило, че е помислила за нас, нали Алексиз?

Едуина се усмихна, а Алексиз кимна.

— Сега богати ли сме?

Седна до нея и вече изглеждаше заинтригувана, а Едуина с усмивка поклати глава, но вътрешно изпитваше безкрайно облекчение, заради парите, които Лиз им беше оставила.

— Можем ли сега да се преместим при Джордж в Холивуд?

Едуина се усмихна малко напрегнато на хрумването й.

— Не съм сигурна, че ще бъде особено въодушевен. Но с положителност ще имаме възможност да боядисаме къщата… и да наемем готвачка, а и човек да се грижи за градината…

От предното лято мисис Барне ги беше напуснала и като се изключи помощта при чистенето, Едуина вършеше всичко сама, за да не харчи излишни средства, след като вече бяха продали вестника.

Идеята да се преместят да живеят в Холивуд изобщо не се понрави на Едуина. Тя се чувстваше щастлива и тук, а дори и в спокойния Сан Франциско за нея беше достатъчно трудно да не изпуска от очи Алексиз, която скоро щеше да навърши тринадесет години. Мъжете я преследваха навсякъде, а тя започваше да отговаря доста кокетно на ухажванията им. Това вече сериозно притесняваше Едуина.

— Предпочитам да отидем в Холивуд — съобщи делово Алексиз със своята буйна руса коса, която очертаваше лицето й и падаше свободно над раменете й.

Тя все още изглеждаше така, че където и да отидеха, хората по улиците се спираха да я гледат, докато Фани имаше по-скромните, но иначе съвършено изваяни черти на Едуина. Понякога й се струваше странно. И двамата им родители бяха хубави, но никой от тях не притежаваше предизвикателната красота на Алексиз. Филип беше хубаво момче, Теди също не беше лишен от това благословено качество, а Джордж имаше небрежната красота на баща им.

Но мисълта да заведе Алексиз в Холивуд изпълваше Едуина с ужас. Това беше мястото, където тя най-малко би искала Алексиз да се появи. Само това й липсваше — разни идоли от матинета да се помъкнат след нея, защото я вземат за двадесетгодишна.

Но когато няколко дни по-късно Джордж се обади и тя му съобщи вестта за смъртта на Лиз, той й предложи да пристигнат при него, за да го отпразнуват и после изведнъж в гласа му прозвуча извинение.

— Съжалявам, Уин… смяташ ли, че е нетактично от моя страна? Длъжен ли съм да бъда тъжен или нещо подобно?

Той беше толкова искрен, че тя се засмя. Винаги беше обичала тази негова прямота в изразяване на чувствата. Когато беше весел, той се смееше и разсмиваше другите, а когато беше тъжен — плачеше. Беше толкова искрено и неподправено. А истината беше, че никой от тях не се бе чувствал привързан към леля Лиз и вуйчо Рупърт.

— И аз се чувствам по същия начин — призна си Едуина. — Зная, че трябва да съм тъжна и някъде дълбоко мисля, че съм, защото тя беше много близка с мама. Но съм развълнувана заради парите. Съвсем различно е да зная, че няма да ми се наложи на стари години да си стискам канчето в някой ъгъл.

Тя се засмя и заприлича отново на дете, а децата се преструваха, че не слушат.

— И без това никога нямаше да ти позволя — засмя се той, — никога, преди да си го поделим. По дяволите, кой ти отвори очите за живота?

— Във всеки случай не ти, умнико! Да си го поделим, имаш много здраве!

Но двамата се смееха и бяха щастливи. Той ги покани отново да му отидат на гости и тя като на шега се съгласи да заминат през великденската ваканция на децата.

А когато затвори телефона, Теди отправи поглед към нея дълбоко впечатлен от думите й и я попита дали тя наистина възнамерява да застане на някой ъгъл с канче в ръка и тя се разсмя високо.

— Разбира се, че не, малък подслушвач такъв. Просто дразня Джордж.

Но Алексиз беше заинтригувана от нещо много по-интересно в разговора им и сега се обърна сияеща към по-голямата си сестра.

— Наистина ли ще отидем в Холивуд на гости на Джордж?

Стоеше там като видение от сънищата и Едуина отново се запита дали няма да направи грешка, като я заведе в Холивуд, но всички бяха толкова въодушевени и в края на краищата бяха само деца. Нямаше значение, че Алексиз изглеждаше два пъти по-голяма от годините си и мъжете непрекъснато я ухажваха. Едуина щеше да бъде там, за да я пази.

— Може би. Ако се държите прилично. Казах на Джордж, че вероятно ще отидем за Великден.

Всички в един глас започнаха да крещят и да подскачат, а Едуина ги гледаше и се смееше. Бяха добри деца и тя нямаше за какво да съжалява в живота си. Всичко наистина изглеждаше толкова просто.

Адвокатът на леля й се свърза с нея още два пъти и я попита дали не би се съгласила да отиде лично до Хавърмур, за да уредят нещата и да види имението за последен път, преди то да премине в ръцете на племенника на лорд Рупърт, но Едуина веднага му отговори с писмо, че няма абсолютно никаква възможност да замине за Англия. Не му обясни защо. Тя изобщо не възнамеряваше повече да се качва на кораб. Нямаше нещо на земята, което би я накарало да го стори. По-късно изпрати едно любезно писмо, в което му обясни, че поради задълженията, които има към семейството си, не е в състояние по това време да отиде в Англия, което, както той след това я увери, не създаваше никакви проблеми. Самата мисъл, че може да отиде там я накара да потръпне.

Отбелязаха годишнината, от смъртта на родителите си както обикновено със служба в църквата и със спомените си за тях. Тази година обаче Джордж не можа да дойде за случая. Вече бяха минали седем години от смъртта им, а за него беше невъзможно да се откъсне, дори и за кратко, от филма, който правеше в момента. Изпрати на Алексиз подарък за рождения ден — великолепна рокля и палто в подходящ цвят. Вече винаги празнуваха рождения й ден на първи април, защото честването му в деня на потъването на „Титаник“ за всички беше твърде болезнено.

Тази година беше навършила тринадесет години и специално за пътуването до Холивуд Едуина й купи от „И. Магнин“ една рокля, съвсем като за дама. Роклята беше от небесносиня тафта, имаше нежна якичка и жакет, който много й подхождаше. Алексиз основателно се гордееше с нея, а когато я облече, Едуина щеше да се разплаче — с нея сестра й ставаше невероятно красива, стоеше изправена пред нея, усмихваше се, копринените й руси коси бяха вдигнати и тя изглеждаше като ангел.

Няколко дена по-късно, когато се качиха на влака, те просто не бяха на себе си от щастие.

— Холивуд, ето ни, идваме! — Изкрещя Теди въодушевено, докато влакът бавно потегляше от гарата на Сан Франциско.