Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (18)

18.

Скоро след потопяването на „Лузитания“, Италия анулира договора си с Германия и обяви война на Австрия. До месец септември същата година Русия вече беше загубила цяла Полша, Литва и около един милион войници. Войната вземаше огромни жертви, а Америка продължаваше безучастно да наблюдава отстрани.

През следващата, 1916 година, само при Вердюн германци и французи загубиха в сраженията помежду си почти 700 000 души, а над един милион войници паднаха при река Сома. Германците продължаваха на широк фронт атаките със своите подводници и потапяха не само военни, но и търговски, и дори пътнически кораби. Това предизвикваше всеобщо възмущение. Португалия също беше въвлечена във войната, а въздушните нападения над Лондон продължаваха. През ноември президентът Уилсън беше преизбран и то главно, защото не беше допуснал намесването на Щатите във войната. Но сега очите на всички бяха обърнати към Европа, където кръвопролитието продължаваше.

На 31 януари Берлин информира Вашингтон, че отново снема ограниченията от действията на германските подводници и след два месеца отправи недвусмислено предупреждение, че те ще потопят всеки кораб, който кара припаси на страните от Антантата. Този път за броени дни Уилсън заяви своята позиция и въпреки че преди време беше казал за Щатите, че са нация твърде горда, за да се бие, сега обяви, че той ще брани онази свобода, на която Америка винаги се е радвала и която съвсем естествено очаква за себе си и занапред.

Едуина продължаваше да получава вести от леля Лиз, въпреки че писмата й пристигаха твърде рядко. Идваха от Европа по заобиколни пътища, но все пак ставаше ясно, че леля им е добре, въпреки ужасното време и невероятния недостиг на храна и гориво. Но тя настояваше пред Едуина да се пази и повтаряше, че копнее да види децата. Надяваше се, че когато войната свърши, те всички ще й отидат на гости, но дори мисълта за това караше Едуина да потръпва. Тя вече не беше в състояние да се качи дори на ферибота до Оукланд.

Все така продължаваше да ходи в редакцията на вестника, където винаги й беше интересно да слуша как хората обсъждат новините от фронта. Беше успяла да постигне примирие с Бен и сега те отново бяха близки. Той беше осъзнал, че тя не желае да се омъжи за никого и че животът с децата напълно я задоволява. Тя се радваше на приятелството му и двамата водеха заедно безкрайни разговори за войната и за проблемите, които имаха във вестника. По това време Филип караше последната си година в Харвард и Едуина беше много доволна, защото тя великолепно знаеше колко беше необходимо вестникът да се ръководи от член на семейството. Конкуренцията беше жестока, всички останали вестници се издаваха от хора и семейства, които чудесно разбираха този бизнес, особено Де Янг, които в момента бяха най-мощната вестникарска фамилия в Сан Франциско. Стабилната империя, която баща й бе изграждал в продължение на години, се оказа сериозно засегната от неговото отсъствие. Пет години бяха дълъг период и вече беше време Филип да се заеме с бизнеса.

Тя разбираше, че ще минат още година-две преди той да успее да поеме всичко в свои ръце, но се надяваше, че той ще съумее да издигне вестника до предишното му равнище. През изминалите две години дори приходите от него бяха намалели, но печалбата все още беше достатъчна, за да не се налага да променят начина си на живот.

Едуина беше благодарна, че Филип скоро щеше да се върне у дома. През есента Джордж щеше да започне следването си в Харвард, което щеше да продължи четири години.

На 6 април най-накрая Съединените щати се включиха във войната и когато Едуина се прибра след редовното месечно заседание във вестника, тя изглеждаше сдържана и сериозна. Притесняваше се за момента и беше разговаряла дълго с Бен какво би означавало това за тях. Стигнаха до извода, че фактически Филип и Джордж бяха неуязвими. Филип беше в колеж. Джордж беше твърде малък и тя ужасно се радваше на този факт. Непрекъснато си припомняше ужасните разкази във вестника на баща й за потресаващите кръвопролития в хода на сраженията.

Когато се прибра вкъщи, Алексиз й каза, че Филип се е обаждал и ще я потърси отново по-късно вечерта, но той не позвъни повече и след това Едуина съвсем забрави. Той обичаше понякога да й се обажда просто за да обсъдят какво става по света и въпреки че тя далеч не поощряваше подобни прояви на екстравагантност от негова страна, все пак винаги се чувстваше поласкана, че той иска да разговаря с нея. Толкова беше свикнала да прекарва дните си като постоянно прибира кукли, връзва панделки или се кара на Теди за разхвърляните из цялата къща войници, че за нея беше разнообразие да поговори на по-сериозни теми с момчетата.

Джордж също се интересуваше от хода на войната, но много повече го привличаха филмите, които отразяваха тези събития. Ходеше на кино винаги, когато му се отдадеше такава възможност, и обикновено водеше със себе си една от безбройните си приятелки. Това винаги караше Едуина да се усмихва, дори само като го наблюдаваше, защото в някакъв смисъл й напомняше нейните собствени младежки години, когато най-важното нещо в живота й беше да ходи по събрания, балове и танци. Тя пак излизаше от време на време, но без Чарлс беше съвсем различно, никой друг не беше означавал нещо за нея. Почти на двадесет и шест години, тя беше доволна от живота, който водеше, и нямаше никакво желание да си търси съпруг.

Понякога Джордж я упрекваше, че не излиза. Според него сестра му по-често трябваше да прекарва времето си вън от къщи. Все още си спомняше как беше преди, когато родителите им, елегантно облечени, излизаха за вечеря, помнеше и Едуина, с красивите й рокли, които слагаше, когато Чарлс щеше да я води някъде. Но всеки път щом отвореше дума за това, Едуина се натъжаваше, а малките й сестри настояваха и я молеха да им покаже роклите, които е носила преди, само че най-хубавите отдавна вече бяха или прибрани някъде, или просто забравени. Напоследък се обличаше в по-строги тоалети и дори понякога слагаше някоя от роклите на майка си. С тях изглеждаше по-скоро като омъжена млада дама.

Джордж я питаше защо не излиза по-често, а тя твърдеше, че времето, което сега прекарва навън, според нея й е предостатъчно. Само преди седмица беше ходила на концерт, заедно с Бен и неговата приятелка.

— Знаеш какво имам предвид.

Джордж изглеждаше ядосан, искаше да каже, че по-често трябва да излиза с мъже, но това беше въпрос, който Едуина съвсем не възнамеряваше да обсъжда със своя по-малък брат. Всъщност, чувствата, които ги вълнуваха, бяха доста противоречиви. От една страна те смятаха, че тя трябва да има повече развлечения, но от друга, по отношение на нея бяха все така обсебващи. Във всеки случай, Едуина не мечтаеше за мъж в своя живот. Все още копнееше за Чарлс, въпреки че след тези пет години спомените й бяха започнали да избледняват. Но в сърцето си тя все още се чувстваше така, сякаш му принадлежи и ненавиждаше слуховете за себе си, думите на хората, които понякога дочуваше… трагично… ужасно… горкото създание… много хубаво момиче… нали знаете, годеникът й се удавил, бил на „Титаник“… и родителите й… сама отглежда децата. Беше твърде горда, за да им покаже, че всичко това я засяга, и твърде разумна, за да се обиди, ако някой я нарече стара мома. Но всъщност беше точно това и тя си го знаеше.

Двадесет и пет годишна, тя вече не си позволяваше да се вълнува от тези неща и твърдеше, че те не я интересуват. Тази врата за нея беше затворена, тази част от живота й — безвъзвратно отминала. От години дори не беше поглеждала своя булчински воал. Вече не беше в състояние да понася болката, която той й причиняваше. Едва ли щеше някога да го погледне отново, но беше там… и почти се беше случило… това беше достатъчно… може би един ден Алексиз или Фани щяха да го носят на сватбата си… в памет на една любов, която никога нямаше да умре, и на един живот, който беше останал само мечта. Сега вече беше безсмислено да се връща назад. Имаше още толкова неща, които трябваше да свърши. Чудеше се дали Филип ще се обади отново, за да обсъди с него новината, че Съединените щати се бяха включили във войната, но въпреки обещанието му, той повече не им позвъни.

Затова пък Джордж се прибра въодушевен и зареден с желание да говорят за това, даже няколко пъти изрази съжаление, че не е достатъчно голям, за да замине, за радост на Едуина, и тя дори му го каза, но това според него било дълбоко непатриотично.

— Събират доброволци, Уин!

Той направи гримаса, защото за кой ли път, макар и против желанието си, забеляза, че сестра му беше дори по-красива от майка им. Тя беше висока, стройна и грациозна, с дълга блестяща черна коса, която носеше пусната свободно, когато не излизаше някъде навън. Така изглеждаше като съвсем младо момиче, за разлика от по-строгите прически, които си правеше, когато ходеше на заседания в редакцията на вестника или на някой вечерен прием.

— Въобще не ме интересува, че набират доброволци отвърна му тя остро. — Избий си го от главата. Много си малък още. А Филип го чака вестника. Нека някой друг да ходи на война. Тя и без това скоро ще свърши.

Само че засега нямаше изгледи за това и милиони продължаваха да умират по окопите в Европа.

Пет дни след като Конгресът беше обявил война, Едуина се прибираше от градината с букет от розите на майка й, когато изведнъж вдигна поглед и лицето й стана смъртнобледо. Изправил се на вратата, красив и висок, с болезнено сериозно изражение на лицето, я чакаше нейният брат Филип. Тя замръзна на мястото си и после бавно пристъпи към него, обзета от страх дори не попита защо е тук и защо е изминал целия този път чак от Бостън. Тя просто пусна розите до себе си на тревата, хвърли се в прегръдките му и остана дълго така. С изненада установи колко беше пораснал. Беше на двадесет и една години, но за разлика от Едуина изглеждаше много по-възрастен. Отговорностите, които беше поел на плещите си през изминалите пет години, бяха оставили върху него своя отпечатък. Те бяха белязали и Едуина, но въпреки че ги чувстваше, тя се опитваше да ги скрие.

— Какво става? — Попита тя бавно, като се отдръпна от него, но ужасната болка в сърцето вече й подсказваше това, което тя не искаше да научи, но вече подозираше.

— Върнах се у дома, за да говоря с теб.

Той не би направил нещо толкова важно, без да се посъветва с нея. Уважаваше я и я обичаше твърде много, за да си позволи да не поиска ако не разрешението й, то поне нейното мнение.

— Как успя да се освободиш от училище? Още нямате ваканция, нали?

Но тя вече беше разбрала, просто не искаше да бъде това, от което се страхуваше. Надяваше се, че той ще й каже нещо друго, каквото и да е, дори, че са го изхвърлили от Харвард.

— Дадоха ми отпуска.

— О! — Тя бавно седна на кухненската маса и за миг никой от тях не помръдна. — За колко време?

Още нямаше смелост да й признае. Не толкова бързо. Преди това искаше да й каже толкова други неща.

— Едуина, трябва да говоря с теб… може ли да отидем в другата стая?

Те все още стояха в кухнята и мисис Барне шеташе нещо в килера зад тях. Тя още не беше видяла Филип и той много добре знаеше, че когато се върне и разбере, ще настане такава суматоха, че няма да може да разговаря с Едуина.

Без да каже нито дума, Едуина стана и тръгна към голямата стая в предната част на къщата. Рядко стояха там, използваха я само когато имаха гости, а това не се случваше често.

— Трябваше да се обадиш, когато си решил да си идваш — укори го тя.

Тогава тя би могла да му каже да не се връща изобщо. Не искаше той да стои тук, не искаше да го вижда толкова сериозен и зрял, сякаш имаше да й казва нещо ужасно.

— Аз наистина се обадих, но ти беше излязла. Алексиз не ти ли каза?

— Да, но ти въобще не позвъни повече.

Докато го гледаше, усети, че очите й се пълнят със сълзи. Беше толкова мил и толкова млад, въпреки сериозното си излъчване, маниерите си на възрастен и лустрото, което беше придобил в Харвард.

— Взех влака още същата вечер, Едуина. — Той пое дълбоко въздух. Вече нямаше как да отлага. — Записах се в армията. Заминавам за Европа след десет дни. Но първо исках да те видя, да ти обясня…

Още докато говореше, тя стана, започна да крачи нервно из стаята, закърши ръце и само от време на време се обръщаше, за да го погледне.

— Филип, как си могъл? Какво право имаш да постъпваш по този начин, след всичко, което преживяхме? Децата толкова се нуждаят от теб… аз също… А Джордж ще замине през септември…

Имаше поне хиляда основателни причини, които можеше да му изтъкне, за да не заминава, но най-простата от тях беше, че тя не искаше да го загуби. Ами ако го ранят или убият? Усети, че само при мисълта за това й прилошава.

— Не можеш да направиш това! Ние всички сме зависими от теб… ние… аз…

Гласът й пресекна, тя го погледна с очи, пълни със сълзи и се обърна.

— Филип, моля те, недей! — Промълви тя приглушено.

Той я приближи и нежно докосна рамото й. Искаше да й обясни, но не беше сигурен, че ще успее.

— Едуина, аз съм длъжен. Не мога просто да си стоя тук, да чета за боевете по вестниците и да се чувствам мъж. Смятам, че сега, когато страната ни е във война, аз трябва да изпълня своя дълг.

— Глупости! — Тя се обърна и застана срещу него, а очите й блестяха точно като майчините й преди години. — Ти имаш задължения към двама братя и три сестри. Всички те чакахме да пораснеш и сега нямаш право да ни изоставиш по този начин.

— Аз не ви изоставям, Едуина, ще се върна и тогава ще наваксаме изгубеното, кълна се!

Тя го беше накарала да се чувства виновен, че ги напуска, но той знаеше, че дължи на страната си нещо повече. И в сърцето си беше убеден, че баща му би одобрил решението му да тръгне. Това беше нещо, което той трябваше да направи, независимо от гнева на Едуина. Дори професорите му в Харвард се бяха съгласили с него. За тях това беше просто нещо, което истинският мъж винаги би направил. Но за Едуина беше един вид предателство и тя все още плачеше и го гледаше сърдито, когато малко по-късно Джордж се втурна в къщата.

Щеше както обикновено да отмине предната гостна, но изведнъж забеляза сестра си, която стоеше там с наведена глава и дълги черни коси, които се спускаха на гърба й. От мястото си до вратата, където се бе спрял, не можеше да види брат си.

— Хей, Уин… какво става?… Случило ли се е нещо?

Той изглеждаше стъписан и тя се обърна към него. Носеше куп книги в ръката си, черната му коса беше разрошена, изглеждаше млад и силен, а страните му бяха порозовели от пролетния въздух. Но докато я гледаше загрижено, брат му направи няколко стъпки към него. Тогава Джордж го видя и от това, което откри в очите му, придоби още по-разтревожено изражение.

— Ей, какво се е случило?

— Брат ти се е записал в армията.

Каза го с такъв тон, сякаш Филип току-що беше убил някого и Джордж впери поглед в него, без да знае какво да каже. После изведнъж очите му светнаха, за миг той сякаш забрави Едуина, пристъпи към своя по-голям брат и го тупна по рамото.

— Поздравявам те, млади човече! Дай им да се разберат!

После внезапно се сети за Едуина, която гневно пристъпи към тях и рязко отметна назад косите си.

— Ами ако стане обратното, Джордж? Ако те го направят? Ами ако го убият? Тогава какво? Ще бъде ли пак толкова вълнуващо? Пак ли ще бъдеш толкова доволен? И тогава какво ще направиш? Ще отидеш там и този път ти ще им го върнеш тъпкано? Помислете за това, вие двамата! Добре помислете какво правите! И преди да предприемете каквото и да е, помислете за семейството ни и за това, което ще ни причините. — После мина покрай тях, хвърли един последен, тревожен поглед към Филип и заговори с леден тон. — Няма да ти разреша да заминеш, Филип. Ще трябва да им кажеш, че е станала грешка. Аз не те пускам!

С тези думи тя тръшна вратата и се отправи забързана към стаята си на горния етаж.