Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (11)

11.

За всички лятото течеше спокойно, занимаваха се с обикновени неща и се радваха на взаимното си присъствие. А през юли, точно както бяха правили всеки път, докато родителите им бяха още живи, Едуина ги заведе на почивка край езерото Тахо, където обикновено наемаха бунгала от приятели на баща й. Винаги прекарваха част от лятото си по този начин и Едуина искаше, доколкото е възможно, всичко да остане постарому. Настаниха се в няколко непретенциозни, но иначе приятни къщички и момчетата по цял ден ловяха риба или скитаха из околността. В това време тя отиваше с Теди и момичетата да поплуват, а вечер им готвеше. Водеха обикновен, спокоен живот и накрая тя почувства, че тук всички започваха постепенно да се възстановяват. Точно това им беше необходимо и тя дори вече се беше освободила от болезнените тягостни сънища за онази ужасна априлска нощ. През нощта лежеше в леглото и си мислеше за това, което бяха правили през деня и само понякога в съзнанието й нахлуваха спомени за предното лято, което беше прекарала тук с Чарлс. Каквото и да правеше, мисълта й винаги се връщаше отново към него, а спомените й бяха изпълнени с нежност и болка.

Преди всичко беше съвсем различно. Баща й измисляше най-различни приключения за момчетата, а в това време двете с майка й отиваха на дълги разходки и беряха диви цветя около езерото. Говореха си за живота, за мъжете, за брака и децата и точно на това място тя за първи път й разкри любовта си към Чарлс. Всъщност тя отдавна вече не беше тайна за никого и Джордж не пропускаше възможността да я дразни, но това изобщо не я вълнуваше. Беше готова да признае любовта си пред целия свят. А когато Чарлс пристигна от Сан Франциско, за да прекара известно време заедно с тях, тя се почувства на върха на щастието… Донесе разни сладки неща за момичетата, ново колело за Джордж и няколко книги с великолепни корици за Филип. Подаръците му бяха истинска радост за всички, а с Едуина ходеха на дълги разходки в гората.

Сега си спомняше понякога за това и с мъка сдържаше сълзите си, докато се опитваше да върне мисълта си към настоящето. Все пак за нея това място беше истинско изпитание в опитите и да замести майка им, което често я караше да се чувства толкова незначителна в сянката й. Помагаше на Алексиз да се учи да плува и не изпускаше от очи Фани, която в това време си играеше на брега с куклите си. Малкият Теди вече изобщо не се отделяше от нея, а с Филип часове наред разговаряха за плановете му да учи в Харвард. Сега тя трябваше да бъде за тях всичко — майка, баща, приятел, наставник, учител и съветник.

Бяха там още седмица, когато Бен ги изненада и им дойде на гости от града. Както беше правил винаги до сега, той донесе подаръци за всички и няколко нови книги за Едуина. Беше интересен и забавен, децата го приемаха като техен любим чичо и бяха щастливи, че го виждат.

Дори Алексиз се смееше весело, докато тичаше да го посрещне. Разпуснати свободно, русите й къдрици се развяваха, крачетата й бяха боси, защото с Едуина току-що се бяха върнали от езерото. Приличаше на малко жребче, а в ръцете на по-голямата си сестра Теди беше като мече. Изглеждаха толкова трогателно, че докато ги гледаше, Бен едва не се просълзи. В съзнанието му нахлу споменът за приятелите му, изгубени завинаги, помисли си колко силно бяха обичали децата си, колко много означаваше за него семейството на Бърт и в мига, в който зърна Едуина и малките, отново усети болката от непоправимата загуба.

— Изглеждате чудесно — усмихна се той щастлив, че са отново заедно.

Едуина пусна Теди и той с весел смях се втурна след Алексиз. Лицето й се озари от лъчезарна усмивка и тя отметна назад кичур черни блестящи коси.

— Децата се забавляват великолепно.

— Очевидно това ви се отразява добре.

Беше доволен, че тя изглежда здрава, отпочинала и загоряла от слънцето. Миг по-късно, преди да успее да каже още нещо, децата го наобиколиха.

Играха заедно часове наред, а същата вечер двамата дълго разговаряха в здрача.

— Чудесно е, че сме отново тук.

Тя не му каза, че всичко наоколо й напомня за нейните родители, но и двамата го знаеха. Той беше близък приятел на Бърт и Кейт и тя усещаше, че с Бен може да сподели неща, които не би посмяла да каже на никой друг. Беше странно, че се връща там, където винаги беше ходила с тях, сякаш очакваше да ги намери отново, и докато обикаляше из любимите им места, тя, а и децата, започнаха да разбират, че родителите им си бяха отишли завинаги. Чарлс също. Трудно й беше да повярва, че той не беше заминал за Англия само за известно време, че никога вече няма да се върне. Нито пък останалите. Всички те никога нямаше да бъдат сред тях. Но тя и децата трябваше да продължат да живеят със спомените си и за първи път от дълго време бяха в състояние да се отпуснат и да се забавляват. И докато стояха заедно в здрача на планината, тя се улови, че говори на Бен за родителите си, без да изпитва парещата болка и дори се смее на спомените си за предишните им летни приключения. Той също се засмя, когато се сети как веднъж Бърт се беше престорил на мечка и беше изплашил Кейт, Бен и Едуина до смърт като влезе в бунгалото завит в голяма мечешка кожа.

Разговаряха за походите, които правеха нагоре към потайните поточета, за да ловят риба, спомняха си как прекарваха по цели дни на езерото в лодката, която бяха наели. Изобщо, говореха си за простички неща, за моментите, които бяха прекарвали заедно, за общите им спомени и за първи път от месеци насам това вече не й причиняваше предишната болка, а по-скоро й вдъхваше успокоение. С Бен тя отново можеше да се смее, когато си спомняше за тях, за нея те бяха престанали да бъдат като божества, отново мислеше за тях като за обикновени хора от плът и кръв. И докато двамата се усмихваха в мрака, тя усети желание да сподели с децата това, което току-що беше разбрала.

— Чудесно се справяш с тях — каза Бен и тя му беше признателна, защото понякога я обземаха съмнения.

— Опитвам се — въздъхна тя, но знаеше, че Алексиз все още се страхува, Филип не можеше да се освободи от потиснатостта си, а малките все още понякога сънуваха кошмари — но често ми е доста трудно.

— Въпреки че е прекрасно, отглеждането на деца съвсем не е лесна работа.

И най-накрая той събра смелост да й каже нещо, за което мислеше от месеци, но до този момент не беше посмял да изрече.

— Само че ти трябва по-често да излизаш. Родителите ти го правеха. Освен че се грижеха за вас, те имаха и свой живот, пътуваха, виждаха се с приятели, майка ти се занимаваше с много други неща, а баща ти ръководеше вестника.

— Нима ми предлагаш да започна работа?

Тя се усмихна закачливо, а той само поклати глава, без да откъсва очи от нея. Беше привлекателен мъж, но тя винаги го беше възприемала само като добрия приятел на баща си или като техен чичо.

— Не, искам да кажа, че трябва да излизаш, да се срещаш с приятели.

По време на годежа й с Чарлс излизаха почти всеки ден. Когато идваше на гости, за да вечеря заедно с родителите й, Бен обичаше да я гледа как тя, облечена в красива рокля и с блеснали от щастие очи, тръгваше от къщи, хванала Чарлс под ръка. Беше родена именно за това, а не да води живот на изгнаник или на майка, чийто съпруг беше починал. Целият й живот все още беше пред нея, много неща в него се бяха променили наистина, но това съвсем не беше краят.

— А какво стана с всички онези събирания, на които… обичаше да ходиш?

Внезапно се побоя да спомене Чарлс, за да не й причини болка, а докато му отговаряше, тя беше свела поглед.

— Сега не е време за това.

Беше минало твърде малко време, само щяха да й напомнят за Чарлс и да направят липсата му още по-мъчителна. Никога вече нямаше да ходи на такива места или поне така си мислеше за момента. Във всеки случай, както припомни и на Бен, тя все още беше в траур заради родителите си. Винаги се обличаше в черно и нямаше желание да излиза, освен когато извеждаше децата.

— Едуина — обърна се към нея Бен и гласът му прозвуча настоятелно, — имаш нужда от развлечения.

— Някой ден, може би…

Но в очите й се четеше колебание и той се надяваше, че този момент ще настъпи скоро. Беше само на двадесет и една години, а живееше като старица. Тази година рожденият й ден беше минал почти незабелязано, като се изключи фактът, че тя стана пълнолетна и вече имаше право лично да подписва всичките си документи.

Същата вечер Бен спа в бунгалото на момчетата и те се наслаждаваха на компанията му. Вдигна ги още в пет сутринта и когато се върнаха, победоносни и доста ухаещи, Едуина вече приготвяше закуската. Беше довела с тях Шийла, новото ирландско момиче. Тя беше приятна, но все още не бяха свикнали с нея. Продължаваха да тъгуват за Уна. Но Шийла се опита да спечели рибарите, като се зае да почисти рибата, която бяха донесли и после, макар и неохотно, Едуина я изпържи за закуска. Но всички бяха направо възхитени, че този път наистина бяха успели да хванат нещо, вместо, както обикновено, да се върнат с празни ръце и да се чудят какво да обясняват.

Прекараха с Бен няколко великолепни дни и всички съжаляваха, когато трябваше да си тръгне. Току-що бяха приключили с обяда и Бен стана, за да се сбогува, когато Едуина изведнъж осъзна, че не беше виждала момчетата от сутринта. Бяха казали, че отиват да се поразходят и после да поплуват. Внезапно, докато все още разговаряха с Бен, Филип дотича на полянката и се разкрещя.

— Знаеш ли какво направи този малък глупак? — Викаше той срещу нея, извън себе си от гняв.

Едва си поемаше дъх и явно беше много уплашен. Едуина усети как сърцето й подскочи при мисълта, че се е случило нещо ужасно.

— Тръгнал си, докато съм спял, точно до мястото, където ловяхме риба на поточето… Събудих се и видях как обувките, шапката и ризата му се носят по водата. Бърках с пръчки на всички възможни места… гмурках се чак до дъното…

Докато той говореше, Едуина забеляза, че ръцете му бяха целите издрани и покрити с кал, ноктите му изпочупени, а дрехите — мокри и раздрани.

— Помислих, че се е удавил! — Изкрещя към нея той, като се задавяше от сълзи на страх и гняв. — Мислех, че…

Той се извърна, за да не го видят разплакан. Цялото му тяло се тресеше, а когато след малко Джордж се появи на сечището, той се хвърли към него. Удари го силно през лицето, а после го сграбчи за раменете и го разтърси здравата.

— Само да си посмял още веднъж да направиш така… следващия път, като тръгваш, ще ме предупредиш!

Филип крещеше срещу него и всички видяха, че Джордж едва сдържаше сълзите си, когато брат му го удари.

— Щях да ти кажа, ама ти спеше. Ти винаги или спиш, или четеш… даже не знаеш как се лови риба!

Изкрещя първото нещо, което му дойде наум, а Филип продължи да го разтърсва.

— Знаеш какво каза татко миналата година, нали! Никой да не тръгва никъде, преди да е казал къде отива. Разбра ли?

Само че в случая проблемът беше по-сложен. Всичко се примесваше с болката от това, че са загубили родителите си, а и от факта, че сега имаха вече единствено себе си.

Като не откъсваше поглед от брат си, Джордж продължаваше да се съпротивлява.

— На тебе не съм длъжен да ти казвам нищо. Ти не си ми баща.

— Оттук нататък ще отговаряш пред мен.

До този момент Филип се беше разгорещил още повече, но сега вече и Джордж беше побеснял. Хвърли се към него и понечи да го удари, но Филип се наведе и избягна юмрука му.

— Не съм длъжен да давам обяснения пред никого — крещеше Джордж с обляно в сълзи лице. — Ти не си ми баща и никога няма да бъдеш на неговото място. Мразя те!

Плачеха и двамата, когато най-накрая Бен реши да се намеси и да ги спре. Хвана ги и спокойно ги разтърва, а по страните на Едуина вече също течаха сълзи. Сърцето й се късаше, като гледаше, че братята й се бият.

— Добре, момчета, достатъчно.

Хвана внимателно Джордж за ръка и го отведе настрана, въпреки че момчето не преставаше да нарежда. Филип полагаше усилия да се успокои, хвърли към Едуина свиреп поглед, прибра се в бунгалото си и тръшна вратата зад гърба си. А вътре, останал сам, той се просна на леглото си и се разрида от насъбралото се напрежение. Беше решил, че Джордж се е удавил, а баща му отчаяно му липсваше.

Тази наглед дребна случка всъщност красноречиво показваше колко уязвими и разстроени бяха все още момчетата, какво невероятно напрежение им костваше съзнанието, че вече нямат баща. Накрая все пак се успокоиха, Бен им каза довиждане, а после още веднъж се сбогува и с Едуина.

Това му припомни какво си беше помислил още в самото начало. Грижите по семейството бяха твърде тежко бреме за Едуина и за момент той пак се запита дали няма да е по-добре, ако се опита да я накара да замине при леля си и вуйчо си в Англия. Но само като видя изражението в очите й, разбра, че никога не би приела. Единственото, което искаше, беше семейството й да остане тук, по познатите места, където бяха живели винаги, дори и понякога да си даваше сметка, че никак няма да й е лесно.

— Бъди сигурен, че вече са добре — успокои тя Бен. — За Филип е полезно поне малко да даде воля на напрежението си, а за Джордж никак няма да е зле, ако накрая разбере, че не може непрекъснато да прави номера. Следващия път доста ще се замисли.

— А ти? — Попита Бен.

Как би могла съвсем сама да се справи с всичко? Две жизнени момчета, които бяха вече почти мъже и три съвсем малки деца. Истината беше, че нямаше кой да й помага. Той обаче трябваше да признае, че това като че ли изобщо не я вълнуваше.

— Знаеш ли, мисля, че ми харесва — каза тя толкова спокойно и убедено, че никак не беше трудно да повярва, че наистина го мисли. — Аз ги обичам.

— Аз също, но не мога да не се тревожа за теб. Ако имаш нужда от нещо, Едуина, просто свирни и аз ще долетя.

Тя го целуна с благодарност и после той дълго я гледаше как му маха, докато колата бавно потегляше обратно към гарата.