Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (4)

4.

В 1 часа и 50 минути „Карпатия“ получи последната радиограма от „Титаник“. А дотогава машинното отделение на потъващия кораб беше залято от нахлуващата вода чак до котлите. От този момент нататък вече нямаше никаква информация. „Карпатия“ се понесе с пълна скорост към мястото, където, според данните, се намираше „Титаник“. Опасяваха се, че ще намерят кораба със сериозна повреда, но никой даже и не допускаше, че той ще потъне преди въобще да успеят да го достигнат.

В 4 часа призори „Карпатия“ вече се намираше на координатите, подадени от „Титаник“ по радиото, и капитан Рострон оглеждаше водната шир, без да може да повярва на очите си. Там нямаше нищо. „Титаник“ не се виждаше никъде. Просто беше изчезнал.

Движеха се с повишена бдителност из района, като се опитваха да разберат накъде се е отправил, но едва след десет минути вниманието им беше привлечено от зелени сигнални ракети, които просветваха в далечината. С малко късмет това можеше да се окаже и „Титаник“, макар и вече на хоризонта, но само миг по-късно капитан Рострон и хората му разбраха какъв беше източникът на сигналите. Ракетите се изстрелваха от спасителна лодка номер 2, далеч не на хоризонта, а съвсем близо до тях. И когато „Карпатия“ се насочи към спасителната лодка там долу, Рострон вече със сигурност знаеше, че „Титаник“ е потънал.

Малко след 4 часа мис Елизабет Алън беше първата, която стъпи на борда на „Карпатия“, а в това време пътниците от същия кораб се тълпяха по палубите и коридорите, за да наблюдават какво става. По-рано същата нощ, когато усетиха, че „Карпатия“ промени курса си и видяха трескавата подготовка на екипажа, пътниците решиха, че трябва да се е случило нещо твърде тревожно. Първо си помислиха, че има повреда на техния кораб, но после разбраха причината от моряците и вестта почна да се предава от уста на уста… „Титаник“ потъвал… най-сигурният кораб се намирал в бедствено положение… някакъв айсберг… носел се към дъното… Сега, като се оглеждаха наоколо, те видяха спасителните лодки, пръснати навсякъде около тях на площ от четири мили. Хората в тях започнаха да викат, от някои лодки махаха и крещяха нещо, а в други всички бяха потънали в мълчание, с вдигнати нагоре, изтерзани лица. Нямаше как да разкажат какво се беше случило, думите бяха безсилни да предадат това, което бяха изживели, докато наблюдаваха как гигантската кърма се извиси нагоре в нощното небе, право към звездите и после се вряза надолу, като отнесе със себе си съпрузи, братя и приятели — завинаги.

Когато Едуина видя, че „Карпатия“ все повече се приближава към тях, тя разреши на Джордж за известно време да подържи бебето и сложи Фани между двамата. Ръцете на Джордж бяха твърде премръзнали, за да продължава да гребе и тогава, все още с ръкавиците на Чарлс, Едуина също се включи, докато вече гребяха към кораба. Седна до една графиня, която самоотвержено беше държала греблото през последните два часа, без да го пусне нито за миг. Джордж също честно беше изработил своето, но Едуина през по-голямата част от времето трябваше да държи бебето и да се опитва да успокоява Фани, която плачеше за Кейт, откакто бяха напуснали кораба и няколко пъти попита къде е Алексиз. Едуина я убеди, че ще намерят останалите колкото може по-скоро.

Тя някак беше приела, че до този момент майка й вече е открила Алексиз, въпреки че я беше оставила с убеждението, че детето е в лодката заедно с тях. Беше възможно обаче Алексиз просто да се е появила отново. Освен това Едуина се стараеше да мисли, че останалите от семейството й, както и Чарлс, бяха в друга лодка някъде наблизо. Беше й необходимо да вярва в това. „Карпатия“ се приближаваше, а хората от другите лодки продължаваха да се провикват един към друг с надеждата да разберат, къде са съпрузите и приятелите им. Разпитваха се кои са в лодката или дали са ги видели по-рано. Няколко от спасителните лодки вече бяха привързани една за друга, въпреки че номер 8 и още няколко все още се движеха сами и напредваха едва-едва по заледената на места повърхност. Накрая в седем часа сутринта дойде и техният ред, когато лодката им се завъртя току до самата въжена стълба и импровизираната лодка, която на „Карпатия“ бяха подготвили специално, за да могат да ги изтеглят на палубата, където останалите вече ги чакаха. В лодка номер 8 имаше двадесет и четири жени и деца и четирима моряци. Матрос Джоунс на греблата се провикна към хората на кораба и обясни, че при тях има и няколко съвсем малки дечица. Тогава моряците от „Карпатия“ спуснаха един пощенски чувал и с треперещи ръце Едуина помогна на матрос Джоунс внимателно да сложи Фани в него, докато тя през плач молеше Едуина да не я оставя.

— Всичко е наред, миличка. Сега ще се качим на този голям кораб, а после ще намерим мама и татко.

Говореше на сестричката си, но всъщност го казваше на себе си. И докато гледаше мъничката тъмна главица, която се подаваше от чувала, тя усети как сълзите напират в очите й при мисълта за това, което бяха преживели. Почувства как Джордж стисна ръката й. Тя също стисна неговата в отговор, но нямаше сили да го погледне. Знаеше, че ако го направи, повече няма да може да сдържи риданията си. Все още не можеше да си разреши лукса да даде воля на сълзите си. Не преди да бъде сигурна, че останалите са живи и здрави, а междувременно трябваше да се грижи за Фани, Теди и Джордж. Това беше единственото, за което имаше право да мисли сега.

Все още беше с ниските обувки и бледосинята вечерна рокля, а върху нея с дебелото палто, което майка й я беше накарала да облече. На главата й беше така студено, че имаше чувството, че бяха забивали в нея пирони, усещаше ръцете си като мраморни късове. Изчакаха отново да спуснат пощенския чувал и тогава, с помощта на стюард Харт, сложи вътре и Теди. Детето беше така премръзнало, че почти цялото му лице беше посиняло и няколко пъти през нощта тя с ужас си беше помислила, че може да умре от измръзване. Беше направила всичко възможно, за да го стопли, беше го държала в обятията си, често разтриваше ръцете му, краката и бузките. С Джордж го бяха държали между двамата, но въпреки това студът се беше отразил твърде зле и на него, и на Фани, така че сега тя се ужасяваше от възможните последствия. Опита се да изкачи сама въжената стълба и усети, че изобщо няма сили да се държи. Сложи в люлката първо Джордж и когато започнаха да го вдигат към палубата, той имаше вид на съвсем малко момченце. Никога не го беше виждала толкова потиснат. След това спуснаха отново люлката и стюард Харт нежно я положи в нея. Понечи да затвори очи, докато я издърпат догоре, но все пак хвърли поглед към другите лодки, открояващи се на меката розова светлина на утрото. Всичко, което успя да види, обаче, беше замръзналата водна повърхност, сякаш посипана с малки ледени блокове и тук-таме по някоя спасителна лодка, в която хората напрегнато чакаха да бъдат прибрани благополучно на кораба. Лодките бяха претъпкани и тя можеше само да се надява, че в някоя от тях ще открие близките си, с които се беше разделила на „Титаник“ само преди няколко часа. Дори и сега мисълта за това й се струваше непоносима и очите й се изпълниха със сълзи, когато накрая стъпи на палубата.

— Името ви? — Обърна се с мила усмивка към нея една стюардеса, която я очакваше на борда на „Карпатия“.

В това време някакъв моряк донесе едно одеяло и наметна с него раменете й. Вътре за тях специално бяха приготвили кафе, чай и бренди, а корабният лекар и помощниците му бяха на разположение, за да ги прегледат. На палубата бяха оставени и носилки за тези, които не можеха да вървят, а някои вече беше отишъл да донесе на Джордж горещ шоколад. Никъде наоколо не видя майка си, баща си… Филип… Алексиз… Чарлс… И изведнъж усети, че не е в състояние да говори, толкова беше изтощена.

— Едуина Уинфийлд — промълви тя с усилие, докато наблюдаваше как издърпват предпазливо на палубата другите оцелели, точно както бяха направили с нея секунди преди това.

Оставаха им още няколко лодки и тя се молеше другите да бъдат в някоя от тях.

— А децата ви, мисис Уинфийлд?

— Моите… аз… о… — изведнъж тя разбра кого имаха предвид. — Това са братята ми и сестра ми. Джордж Уинфийлд, Франсиз и Тиодор.

— Имаше ли още някой с вас през време на пътуването?

Някой й подаде чаша горещ чай и тя усещаше десетки очи върху себе си. Прилепналата до тялото й светлосиня вечерна рокля пърхаше от вятъра, а докато отговаряше, се опитваше да стопли ръцете си на димящата чаша.

— Аз бях… пътувам с родителите си — мистър и мисис Бъртрам Уинфийлд от Сан Франциско, с брат ми Филип И сестра ми Алексиз. И с годеника ми мистър Чарлс Фицджералд.

— Имате ли някаква представа къде са останалите? — Попита съчувствено стюардесата, докато въвеждаше Едуина в главната столова, която беше превърната в болница за оцелелите от „Титаник“.

— Не зная нищо… — Едуина погледна към нея и очите й се напълниха със сълзи. — Предполагам, че са се качили на друга спасителна лодка. Когато тръгнахме, майка ми се опитваше да открие по-малката ми сестра… и… аз помислих… в нашата лодка имаше едно малко момиченце и в началото ми се стори, че… — тя не можа да продължи, а стюардесата, също просълзена, сложи ръка на рамото й, без да я притеснява повече.

В столовата бяха пристигнали още хора, имаше жени, които трепериха, повръщаха или просто плачеха, а ръцете им бяха ожулени до кръв от гребането и режещия студ. Децата се бяха скупчили заедно, сгушени едно в друго с огромни уплашени очи. По лицата на много от тях се стичаха сълзи, докато гледаха майките си или скърбяха за бащите си.

— Ще ми помогнете ли да ги потърся? — Промълви отново Едуина, като отправи огромните си сини очи към стюардесата.

Стараеше се да не изпуска от погледа си Джордж, но за първи път той не създаваше никакви проблеми. Една сестра се грижеше за Теди, който все още беше вкочанен от студ, но вече от време на време проплакваше и лицето му не беше така мораво синьо. Малката Фани се притискаше в полите на Едуина, обзета от безмълвен ужас.

— Искам мама… — изплака тя тихо, когато стюардесата ги остави, за да поговори и с други хора, но обеща да се върне колкото може по-скоро и да съобщи на Едуина, ако е научила нещо за родителите й.

Корабът последователно доближаваше останалите лодки и успя да достигне дори до четирите, които бяха вързани една за друга. Хората от надуваема лодка Б отдавна бяха прибрани в спасителна лодка номер 12, в която се оказа и Джак Теър, но когато го бяха поели от преобърнатата брезентна лодка, която бързо потъваше, той беше твърде изтощен, за да забележи, когото и да е. Неговата собствена майка се намираше в лодка номер 4, която беше завързана за тяхната, но той дори не я видя, нито пък тя него. Всички бяха смъртно изморени, премръзнали и заети със собственото си оцеляване.

Едуина остави малките на Джордж, който все още пиеше горещ шоколад, и излезе на палубата, за да наблюдава спасителните операции. Там вече стояха още няколко жени от „Титаник“, между които беше и Маделин Астър. Тя разбираше, че е малко вероятно мъжът й да се е спасил, но все пак искаше да види оцелелите, които се качваха на борда… в случай че… просто не можеше да понесе мисълта, че го е загубила завинаги. Точно както и Едуина се молеше да зърне сред хората от лодките познато лице. Стоеше високо горе, опряна на леера^[1] и гледаше мъжете, които се изкачваха по въжената стълба, жените, изтеглени нагоре с люлката, децата, които вдигаха с пощенския чувал, и забеляза, че някои от мъжете бяха толкова изморени, че нямаха сили да се катерят, а ръцете им бяха така премръзнали, че едва успяваха да държат въжето. Но това, което й направи най-силно впечатление, беше тишината — странна и зловеща. Никой не говореше, никой не издаваше нито звук. Всички бяха дълбоко потресени от това, което се беше разиграло пред очите им — твърде измръзнали и изплашени. Дори децата не правеха изключение, само от време на време някое гладно бебе тихо проплакваше.

В столовата вече имаше няколко бебета, за които никой не знаеше нищо, просто чакаха майките им да дойдат да си ги потърсят. Една жена от лодка номер 12 разправяше как хванала някакво бебе, което било хвърлено отгоре, само че не знаеше от кого и предполагаше, че може да е от една жена, която беше успяла да се добере до тях от трета класа с надеждата да предаде детето си, на когото и да е, стига само да го изнесат от кораба. Сега бебето беше вътре с още няколко като него и се скъсваше от плач.

Обстановката в столовата беше трогателна и доста объркана. Събрали се на малки групи, жените тихо ридаеха за своите мъже и в същото време отговаряха на въпросите, които им задаваха стюардесите, сестрите и лекарите. Имаше и няколко мъже, но техният брой наистина беше печално оскъден по вина на помощник-капитана Лайтолър, който им беше забранил да се качват в спасителните лодки. Въпреки всичко част от мъжете бяха останали живи, благодарение на това, че заповедите на десния борд не бяха толкова безмилостни. В някои случаи оцеляването им се дължеше на собствената им съобразителност. Други бяха загинали във водата след напразни опити да се покатерят в спасителните лодки. Но повечето от тези, които бяха скочили от кораба, бяха оставени да умрат сред вълните, защото другите не искаха да ги приберат в лодките от страх, че ще се преобърнат. Известно време отчаяните им викове раздираха мрака, а после изведнъж настъпи ужасяваща тишина.

Едуина видя Джак Теър да влиза в салона и миг по-късно прозвуча викът на майка му, която също го беше забелязала. Тя се втурна към него обляна в сълзи и Едуина успя да чуе въпроса й.

— Къде е татко?

После той видя и нея, кимна й и тогава тя бавно се приближи до него, изтръпнала от страх за това, което той щеше да й каже, но все пак с надеждата, че може би ще чуе добри новини. Той обаче само поклати глава.

— В лодката ви имаше ли някой от моето семейство?

— Опасявам се че не, мис Уинфийлд. Брат ви беше в началото при нас, но после една вълна го хвърли през борда и не зная дали някоя друга лодка го е прибрала по-късно. Мистър Фицджералд скочи почти заедно с мен, но повече не го видях. А когато за последен път зърнах родителите ви, те все още стояха на палубата.

Но той премълча, че според него те бяха решили да останат заедно на кораба до последния миг и, ако нямат друг изход, да потънат заедно с него.

— Съжалявам, нямам представа какво е станало с тях.

Тя кимна, а лицето й беше обляно в сълзи. Повече не можеше да сдържи риданията си.

— Благодаря ви.

Не искаше да повярва, не можеше да е истина. Толкова се надяваше той да й каже, че са живи, че са в безопасност, там някъде в другата стая, а не че са се удавили, или че не знае нищо за тя. Не и Филип и Чарлс, Алексиз и родителите й. Не може да бъде… нямаше да позволи…

В този момент една от сестрите дойде да я извика, лекарят искаше да говори с нея за Теди. Когато отиде при него, детето лежеше безжизнено, все още увито в одеяло, очите му бяха широко отворени, ръцете ледени, а мъничкото му телце се тресеше. Тя го вдигна и го притисна до себе си и тогава докторът й обясни, че следващите няколко часа ще бъдат критични.

— Не! — Изхлипа тя високо, а ръцете и тялото й трепереха даже по-силно от тези на детето. — Не! Той е добре… нищо му няма…

Не можеше да позволи нещо да се случи с него, не и сега, дори и ако… не! Не можеше да го понесе. Доскоро всичко в живота им беше толкова прекрасно. Обичаха се толкова много, а сега изведнъж повечето от тях вече ги нямаше и лекарят я беше предупредил, че Теди може да не оцелее след продължителното излагане на студа. Притисна го силно до себе си с желанието да му предаде топлината на собственото си тяло, като в същото време се опитваше да го накара да изпие горещия бульон, който той отказваше да погълне. Само въртеше глава и се притискаше в Едуина.

— Ще се оправи ли?

Джордж наблюдаваше с широко отворени очи как тя притиска в обятията си малкото им братче, а по страните й се стичаха сълзи. Той също плачеше, беше почнал да проумява с неумолима яснота смисъла на всичко, което им се бе случило през последните няколко часа.

— А той, Едуина, той ще се оправи ли?

— О, моля те, Господи… Надявам се…

Тя отправи поглед към Джордж, притегли го към себе си, а после прегърна и Фани, която стоеше до тях все още увита в одеялото си.

— Кога ще дойде мама? — Поиска тя да разбере.

— Скоро, любов моя… Скоро…

Едуина усети как думите я задавят, не можеше да откъсне очи от оцелелите, които продължаваха, олюляващи се, да влизат в големия салон на „Карпатия“, зашеметени след ужасното изпитание в спасителните лодки.

И тогава, като правеше отчаяни усилия да не мисли за всичко, което бяха загубили, тя вдигна малкото си братче, притисна го в обятията си и тихо се разрида.