Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (38)

38.

На следващата сутрин, когато Патрик се появи, Алексиз се изплаши до смърт. Тя му отвори вратата и след това хукна да намери Едуина.

— Съдията пак дойде! — Прошепна тя стъписана и Едуина отиде да разбере какво става.

Когато видя Патрик, избухна в смях:

— Не е съдия — каза тя през смях, — това е Патрик Спаркс-Кели, мой приятел. — И след това, за да обясни на Алексиз, а и защото чувстваше, че трябва по някакъв начин да оправдае това, че го познаваше толкова добре, тя добави — Патрик е братовчед на Чарлс.

— Но аз мислех… вие казахте, че…

Алексиз отново изглеждаше като дете, гримът й вече го нямаше, а косата й беше сресана в скромна прическа, която Едуина беше успяла да й направи. Сега отново изглеждаше чиста и прекрасна и се усмихваше, докато Едуина й обясняваше, че Патрик се е представил нарочно за съдия, за да изплаши Малкълм.

— Просто в случай, че твоят приятел реши да ни създава неприятности — добави той.

Каза на Едуина, че всичко, което трябва да направи, е да отиде да прибере паспорта на Алексиз от „Гросвенър Гардънс“, номер 4. След това тихо й съобщи, че лейди Фицджералд ще ги очаква в единадесет часа.

— Беше ли изненадана, когато чу за мен?

Едуина не искаше да й причинява твърде силен шок. Беше изчислила, че тя трябва да е значително над седемдесетте.

Но Патрик поклати глава.

— Мисля, че по-скоро беше удивена от факта, че аз те познавам.

— А ти как й обясни това?

Тя го погледна разтревожена. Имаха толкова неща, които трябваше да крият, дори и от Алексиз.

— Просто й казах, че сме се срещнали на кораба — усмихна се той. — Щастливо съвпадение… за мен.

— Смяташ ли, че ще се разстрои твърде много, когато ме види? — Попита тя притеснено, а той отново поклати глава.

— Ни най-малко. Мисля, че отдавна се е примирила със загубата, много повече от тебе.

И когато по-късно същата сутрин те се срещнаха, Едуина осъзна, че това беше истина. Лейди Фицджералд я посрещна сърдечно, седя и дълго разговаря с Едуина, докато Патрик и Алексиз се разхождаха във великолепната й градина.

— Все се надявах, че някой ден ще се омъжите — каза тя тъжно, отправила поглед към Едуина.

Според нея тя беше толкова прекрасно младо момиче, дори и сега не се беше променила. Струваше й се жалко, че изобщо не беше пожелала да създаде семейство.

— Но предполагам, че това не ви е било възможно при всичките задължения около отглеждането на децата. Колко ужасно, че майка ви се удави заедно с баща ви. Беше просто трагедия… толкова хора… такава загуба и всичко само защото компанията беше толкова безотговорна да не осигури достатъчно спасителни лодки на борда… — и капитанът толкова безразсъден да не намали скоростта на кораба си при положение, че вижда айсберга… и радиостанцията на най-близкия кораб изключена… Преди време това ужасно ме измъчваше, но накрая трябваше да реша, че просто е било писано Чарлс да не оцелее. Нали виждате, детето ми, това е съдбата. Трябва да бъдете благодарна, че сте жива и да се наслаждавате на всеки миг.

Едуина й се усмихваше, като отново се опитваше да сдържи сълзите си при спомена за първата им среща заедно с Чарлс и за булчинския воал, който тя й беше изпратила, въпреки че мъжът вече не беше между живите и Едуина нямаше никога да сложи воала. Тя й благодари отново и лейди Фицджералд й обясни защо го е направила.

— Чувствах, че нямам право да го задържа. Въпреки че знаех, че това за момента ще ви разстрои, смятах, че правото да го притежавате, е ваше.

— Моята снаха го сложи на сватбата си миналия месец и изглеждаше прекрасна.

Тя дори обеща да й изпрати снимка, а възрастната жена се усмихна. Изглеждаше изморена. Съпругът й беше починал предната година и тя самата не беше особено добре, но когато видя Едуина, сърцето й се сгря.

— Вашата по-малка сестра е много хубаво момиче, точно като вас на нейната възраст, с тази разлика, разбира се, че косата й е много по-светла.

— Надявам се, че не съм била глупава като нея — усмихна се Едуина, поласкана от комплимента, макар и бегло, да я сравняват с Алексиз.

— Вие изобщо не бяхте глупава. А откакто се случи това, сте и много смела… много смела… може би и сега ще имате късмет и ще срещнете някой, който ще ви обикне. През всичките тези години мисълта за него не ви напускаше, нали? — Беше усетила това у Едуина още от началото на разговора им и с очи, пълни със сълзи, Едуина кимна.

— Сега го оставете да си отиде — прошепна тя, като нежно целуна Едуина по бузата и за миг това така силно напомни за Чарлс, че беше просто непоносимо. — Той е щастлив, където и да е в момента, както и вашите родители. Сега и вие трябва да се радвате на своето щастие, Едуина. И тримата биха ви го пожелали.

— Аз съм щастлива — възрази Едуина, докато бършеше носа си с кърпичката, която все още имаше от Патрик и за миг даже се запита дали лейди Фицджералд я бе забелязала.

Но тя беше твърде стара, за да обръща внимание на такива подробности или да се вълнува чия носна кърпа носеше у себе си Едуина.

— През всичките тези години децата ме правеха щастлива…

— Това не е достатъчно — упрекна я майката на Чарлс — и вие го знаете. Ще дойдете ли пак някога в Англия? — Попита тя, когато станаха и бавно излязоха навън в градината.

Едуина се чувстваше изтощена, но беше доволна, че реши да дойде, и разбираше, че това, което й каза лейди Фицджералд, беше самата истина. Не можеше да се крие повече. Беше го научила от Патрик. А сега трябваше да се сбогува и с него. Изглежда животът й в момента беше изпълнен с болезнени раздели.

По обяд тя се разцелува за сбогом с лейди Фицджералд, след това взеха билети за пътуването им на „Олимпик“ и накрая отиде да вземе паспорта на Алексиз. Казаха им, че имат късмет. „Олимпик“ щеше да отплава на следващата сутрин и Едуина усети, че я залива паника само при мисълта, че щеше да се раздели с Патрик. Тя хвърли бърз поглед към него, той кимна и тогава тя ангажира две съседни каюти за себе си и за Алексиз.

Но през последните няколко седмици Алексиз беше пораснала много и реши тази нощ да ги остави сами, като твърдеше, че е направо грохнала от умора.

— Не смяташ, че може пак да се измъкнеш, нали? — Попита разтревожено Патрик, когато тръгваха към клуба в посолството, където беше решил да заведе Едуина на вечеря.

Но Едуина се засмя на думите му и го увери, че този път е сигурна в това, че Алексиз си е взела поука.

Вечерта отново отлетя мъчително бързо, твърде скоро те се върнаха в „Кларидж“ и нямаше никакъв начин да споделят нежността, която си бяха дарили в Ирландия. Тя искаше пак да се любят, но и двамата знаеха, че така е по-добре.

— Как бих могла да ти кажа сбогом, Патрик? Та аз току-що те открих…

Бяха й потребни единадесет години да откъсне от сърцето си Чарлс, а сега за един миг трябваше да загуби и неговия братовчед.

— Ще дойдеш ли утре с нас в Саутхамптън?

Но той тъжно поклати глава.

— Това би било твърде болезнено и за двамата, нали? А и вероятно ще бъде неудобно от Алексиз.

— Мисля, че тя и без това се досеща.

— Значи и двете се връщате у дома със своите страшни тайни…

После той я целуна нежно, но и двамата много добре знаеха, че всичко, което бяха изживели заедно, беше единствено красота и светлина. И някъде дълбоко в себе си тя вече знаеше, че той й беше върнал свободата.

— Ще се видим ли някога отново? — Попита тя, докато все още стояха пред хотела и той си тръгваше.

— Може би. Ако се върнеш тук. Или аз дойда там. Никога не съм бил в Калифорния.

А тя се съмняваше, че някога изобщо ще го направи. Беше точно както й беше казал от самото начало: двамата трябваше да си тръгнат, да отлетят един от друг, свободни завинаги. Усещаше на ръката си неговия подарък, който винаги щеше да бъде там. Той беше докоснал сърцето й, но всичко останало щеше да изчезне, един спомен за щастие, който той й беше оставил за няколко седмици, за да я освободи от веригите, които я държаха приковани толкова отдавна.

— Обичам те — прошепна той, когато си тръгваше от нея, — обичам те отчаяно… завинаги… ще се усмихвам, всеки път, когато помисля за теб… всеки път, когато се сетя за Ирландия. Прави го и ти.

Той я целуна за последен път и тя вече плачеше, а той влезе в колата си и потегли, без да поглежда назад.

Тя дълго остана там, обляна в сълзи, и после бавно влезе в „Кларидж“ с мисълта за това колко силно го обичаше.