Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (20)

20.

Двете момчета бяха разговаряли с часове предишната нощ, докато Филип събираше част от нещата си. Беше разрешил на Джордж да вземе каквото пожелае от вещите му, когато заминава за Харвард и отдавна беше минало полунощ, когато решиха да слязат долу и да си вземат нещо за ядене от кухнята.

Джордж говореше въодушевено, като размахваше едно пилешко бутче. Пожела му добър път и после започна да му подхвърля шеговити намеци за момичетата, които той щеше да срещне във Франция, но това беше последното нещо, от което Филип можеше да се интересува.

— Бъди внимателен с Едуина — предупреди го той и после му припомни да се държи прилично, когато отиде в Харвард.

— Не ставай глупав — усмихна се Джордж, докато наливаше бира за себе си и за по-големия си брат.

Всички чанти на Филип вече бяха готови и те нямаха какво да правят до сутринта. Ако искаха, можеха да си говорят цяла нощ и Джордж знаеше, че Едуина не би имала нищо против, ако въобще не си легнат и дори ако се напият. Според Джордж това им се полагаше.

— Говоря сериозно — каза Филип отново. — Никак не й е било леко през всичките тези години, когато трябваше да се грижи за нас.

Бяха минали точно пет години от смъртта на родителите им.

— Е, не сме се държали чак толкова лошо — отново се усмихна Джордж, докато отпиваше от бирата си и се питаше как ли ще изглежда брат му в униформа.

При мисълта за това изпита завист и съжаление, че не тръгва с него.

— Ако не бяхме ние, тя би могла да се омъжи — каза Филип замислено. — Или може би не. Струва ми се, че тя не е превъзмогнала болката си по Чарлс и вероятно никога няма да го забрави.

— Аз не мисля, че тя иска да го забрави — каза Джордж.

Познаваше сестра си добре. Филип кимна.

— Просто бъди добър с нея.

Погледна с любов своя по-малък брат, остави чашата си на масата и с усмивка разроши косите му.

— Ще ми липсваш, малкия. И да си изкараш добре следващата година.

— Ти също. — Джордж се усмихна, докато си мислеше за приключенията на брат си във Франция. — Може и да се видим там по някое време.

Но на това Филип поклати глава.

— Само да си посмял! Ти си им нужен тук.

Очите му говореха, че е категоричен. Джордж кимна към него и въздъхна обзет от завист.

— Зная. — А после с неприсъща за него сериозност добави. — Само непременно се върни!

Едуина беше отправила към него същите думи и Филип мълчаливо кимна.

Малко след два часа двамата братя се качиха горе и на другата сутрин, когато слязоха за закуска, останалите вече бяха готови и ги очакваха. Едуина сама беше приготвила всичко, вдигна поглед към двете момчета и се усмихна, но на лицето й беше изписана умора от изминалата нощ и от безкрайните им разговори в кухнята.

— Късно ли си легнахте снощи? — Попита тя, докато наливаше кафе на двамата, а Фани не откъсваше очи от Филип. Не можеше да повярва, че той отново ще ги напусне и този път очевидно Едуина съвсем не се радваше на заминаването му.

Всички щяха да дойдат на гарата, за да го изпратят и докато пресичаха града в Новия Пакард, шофиран от Едуина, в колата цареше престорено въодушевление. На гарата имаше и други момчета като него, които чакаха влака. Много от тях се бяха записали в последните няколко дни. Бяха минали само девет дни, откакто Съединените щати се бяха включили във войната. За Алексиз това беше тъжен и специален ден — тя навършваше единадесет години. Но сега за нея празникът щеше да бъде два пъти по-тъжен, защото Филип заминаваше.

— Пази се — каза Едуина тихо, докато все още чакаха влака, а Джордж сипеше безкрайна серия от стари анекдоти. Те поне отвличаха децата и внезапно, когато дочуха свирката на приближаващия влак, Едуина усети как болката прониза сърцето й.

После влакът навлезе в гарата и Джордж помогна на брат си да качат чантите му, а в това време децата чакаха с тъжни очи и печални лица.

— Кога пак ще си дойдеш? — Попита Теди нещастно, а една сълза за миг потрепери в крайчеца на окото му и после се търкулна по бузката му.

— Скоро… бъди послушен… не забравяйте да ми пишете…

Думите му бяха прекъснати от свирката на влака, който се готвеше да потегли. Всичко ставаше с някаква лудешка бързина… той целуна всеки от тях, после притисна Едуина до себе си.

— Бъди внимателна… аз ще се оправя… ще се върна скоро, Уин… о, господи… толкова ще ми липсвате.

При тези думи гласът му секна.

— Пази се — прошепна тя — и се връщай скоро… обичам те…

Кондукторът извика качвайте се! и те избързаха напред към платформата. Докато влакът бавно и безмилостно потегляше от гарата, тя притискаше Теди до себе си, а Джордж стоеше неподвижно, хванал за ръка Алексиз и Фани.

Едуина усети как сърцето й мъчително се свива, молеше се той да се върне благополучно у дома. После всички помахаха и той замина, а докато влакът се носеше напред, не можеха да видят, че по страните на Филип се стичаха сълзи. Той правеше това, което знаеше, че е длъжен да стори… но, господи… те щяха да му липсват ужасно.