Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vertical Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джо Гарбър. Хайка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Линчев Шопова

ISBN: 978-954-584-129-3

История

  1. — Добавяне

2.

Преди много години един младеж искаше да стане юрист, но крайната му цел бе много по-амбициозна. Правото щеше да бъде само една стъпка по пътя. Накрая щеше да се захване с политика. Сенатор, губернатор, член на кабинета, вероятно дори… Кой знае докъде можеше да стигне.

Необходима му бе научна степен от някой престижен университет — Харвард или Колумбийския. Трябваха му и достатъчно добри оценки, за да стане служител във Върховния или най-малко в Апелационния съд. Сетне щеше да поработи няколко години в щатската управа, да сключва договори и да се сприятелява с подходящи хора. След това щеше да бъде готов за държавното законодателство, а после — за някой по-висок пост. Роден бе за публични изяви.

Усмихваше се, докато си представяше остроумията, които щеше да подхвърля по време на телевизионните дебати. Виждаше ухилената си физиономия във вестниците, на предизборните плакати и на кориците на списанията. Застанал в светлината на прожектора, на подиума или на трибуната. Горд, изправен, популярен, енергичен и уважаван водач на хората. И, разбира се, техен защитник. Желаеше това повече от всичко друго. Той щеше да бъде човекът, когото щяха да наричат „Съзнанието на Сената“.

Бленуваше и денем. Правеше го, за да не заспи, докато за седемдесет и пет цента на час работеше в гробището на един алуминиев завод, намиращ се на двайсет минути път от университета. Обикновено намираше време да поспи четири часа в денонощието. Наваксваше съня в събота и неделя.

Устремява се към славата и почти успява.

Нямаше нищо против Корпуса за подготовка на офицери от запаса. Физическите упражнения не изискваха мисловна дейност, а лекциите бяха непретенциозни. Единственото му възражение бе, че по неволя общуваше със състуденти и офицери, които действително обичаха да играят на войници. Това бе нищожно възражение, което лесно избледняваше пред стипендията, която програмата плащаше, и от увереността, че едно достойно военно досие — за предпочитане подплатено с един-два медала — ще бъде ценна придобивка за кариерата на младия политик.

И наистина получи медали. Единият от които Бронзова звезда.

Но дотогава медалите станаха излишни, както и досието за храбро отслужен военен дълг. Той се прости с политическите си мечти още преди да започне военният съд. Вместо да копнее за обществени изяви и политическа власт, Дейвид Елиът реши, че ще прекара остатъка от живота си удобно, дори в охолство, колкото е възможно по-тихо, без да оставя следи.

 

 

Село Май Лай бе още живо в паметта на армията. Четири-пет хиляди цивилни, методично избивани от момчетата от ротата. Тъй като бе война и жертвите бяха невинни и невъоръжени селяни, спазваха се всички дългогодишни традиции — мъчения, изнасилвания и скалпиране. Общоприетите порядки по време на война.

В пресата изтече достатъчно информация, за да разтревожи съответните власти. Но те бяха още по-обезпокоени от лейтенант Дейвид Пери Елиът.

Затова, когато настъпи денят на военния съд, Те (с главно „Т“) решиха да действат бавно, предпазливо и изключително потайно.

В резултат на протакането на Дейв не му остана нищо друго, освен времето. Затворен бе в базата и му бе забранено да контактува с външния свят. С изключение на маниакалните ежедневни физически упражнения, единственото му развлечение бе четенето.

Той не обичаше да чете. Гимназията го принуди да погълне задължителната литература — внимателно подбрана, за да демонстрира, че четенето е тъпа работа. В колежа нямаше време за друго, освен за учебниците. Кариерата му след това също не включваше четене през свободното време.

Но през месеците, докато чакаше да започне процесът, той нямаше друго занимание и четеше каквото му попаднеше.

Два цитата се врязаха в паметта му. Единият от Хирам Юлисийс Грант, а вторият от Марк Твен.

„Опитът доказва, че човек, противопоставящ се на война, в която участва цялата нация — справедлива или не, — заема незавидно място в историята. По-достойно е такъв човек да защитава войната, епидемиите и глада, а не да бъде пречка на вече започнатите бойни действия.“

А ето какво пише добрият Сам Клеменс:

„Патриотизмът си е патриотизъм. Прозвището «Фанатизъм» не го унижава. Макар да е политическа грешка, това не му влияе. Достойно, благородно и привилегировано е патриотизмът да държи главата си високо изправена и да гледа народите в очите.“

Оттогава Дейвид Елиът четеше и препрочиташе Марк Твен.