Джо Гарбър
Хайка (11)

4.

В началото на 70-те, когато Дейв започваше бизнес кариерата си, ведомствените телефонни централи бяха огромни и оживени помещения. Цялото оборудване беше електромеханично. За поддръжката се грижеха хората от телефонната компания, които идваха един-два пъти седмично. Всичките бяха едри, пълни и стискаха пури между зъбите си. Носеха дебели сиви работни дрехи и имаха ирландски или италиански имена.

Най-важното беше, че в местната телефонна централа имаха шкафчета, където държаха работни дрехи и ботуши. Дейв се надяваше да намери нещо такова, когато влезе в централата на „Сентерекс“, но не му провървя. Съвременните телефонни централи са малки, компактни и компютъризирани.

И все пак в стаята имаше едно шкафче. Ала там бяха оставени само купчина миниатюрни електронни части, кълба от разноцветни жици, работен колан с инструменти и ръкавици. Можеха да послужат на Дейв за онова, което бе намислил.

На стената имаше бежов телефон. След повече от час усилени разсъждения Дейв реши да го използва. Щеше да се обади на брат си. Не на Хелън. Тя не можеше да се оправя в кризисни ситуации и бързо му приписваше вината за всичко нередно. Дейв беше на мнение, че ако иска вторият му брак да е успешен (а той го желаеше от все сърце), трябва сам да се справя с трудностите. Брат му Франк щеше да бъде изумен, но поне можеше да разчита на него. Хелън само щеше да се оплаква, да го обвинява и да задава въпроси, на които Дейв нямаше време да отговаря.

Дейв посегна към телефона, когато по радиопредавателя се чу провлеченият говор на Рансъм.

— Тук Червеношийка.

— Добре ли си, Червеношийка? — попита човекът на име Яребица.

Говореше отсечено, по военному. Вероятно и той беше офицер от запаса.

— Достойнството ми е наранено най-вече, Яребица.

Дейв кимна одобрително. Отговорът на Рансъм беше точен. Демонстрация на леко огорчение — но никога извинение — беше най-умното, което един командир можеше да направи, след като се бе провалил в изпълнението на задачата.

— И така — продължи Рансъм, — искам пълна информация за положението, но първо се свържи с базата и заповядай да подслушват всички телефони. Намерете тефтерчето на обекта. На съпругата му, на бившата, на детето, на брат му, на лекаря, на зъболекаря, на брокера му и на ваксаджията, който лъска обувките му. На съседите и приятелите. На всеки, когото познава. Свърже ли се с някого, прекъснете линията. Не искам да разговаря с никого. Ясно ли е, Яребица?

— Да.

— Сър? — обади се един друг, не толкова професионален глас.

— Да, Сойка — отговори Рансъм.

— Сър… Ами, като се има предвид положението — субектът избяга и тъй нататък, не може ли да ни дадете малко информация за…

— Не. Знаете колкото е необходимо.

— Но, сър… Защо преследваме онзи човек? Няма ли да е по-добре, ако знаем причините за…

— Не задавай въпроси, Сойка. Имайте ми доверие, по-добре е да не знаете.

Радиопредавателят заглъхна.

Дейв прехапа устни и промени плана си. После обаче използва телефона. Обади се на 411 — справки.

Часовникът му показваше 9 и 37. Време беше да тръгва.

Изпи остатъка от вече изстиналото кафе и се намръщи. Не беше толкова трудно да се приготви свястно кафе. Зачуди се защо производителите на автомати за кафе не се стараеха повече.

Сложи си работния колан, на който бяха окачени отвертки, клещи, ножици за рязане на жици, поялник, синя телефонна слушалка и още един-два странни инструмента, чието предназначение не му беше ясно. Коланът беше най-добрата придобивка — променяше външния му вид.

Дейв се среса на другата страна, махна вратовръзката, превръзката на лявата си ръка и копчетата на ръкавелите. Пъхна часовника и венчалния си пръстен в джоба на панталона. Под ноктите му се бе насъбрала мръсотия.

Обувките бяха най-големият проблем. Те бяха далеч по-скъпи, отколкото можеше да си позволи един телефонен техник. Дейв се замоли никой да не ги забележи и се прокле, че не бе останал с маратонките.

— Червеношийка, чуваш ли ме? — разнесе се един друг глас.

— Тук Червеношийка — отговори Рансъм.

— Тук Скорец. Стана провал.

— Мисля, че не е само един — равнодушно каза Рансъм.

— Хората от базата току-що отнесоха тялото на Дрозд и започнаха съответните процедури.

— Е, и?

— Според описа оръжието му липсва.

— Не се учудвам.

— Радиопредавателят също.

Настъпи продължително мълчание, след което Рансъм безучастно смотолеви:

— Много съм разочарован да чуя това.

— Обектът чува всичко, което си казваме.

— Вече се досетих, Скорец. Всички екипи, внимание. Слушайте. Трябва да ви кажа нещо. Искам и мистър Елиът да чуе. Моля за потвърждение, мистър Елиът.

Дейв не отговори.

Рансъм пое дълбоко въздух и повтори:

— Мистър Елиът? Добре тогава, както искаш. Останалите да внимават. Ще очертая програмата до края на представлението.

Рансъм говореше спокойно, бавно, ясно и без никаква следа от вълнение.

— Яребица, кажи на базата да изпратят още хора. Удвоете екипите на приземния етаж, пред асансьорите и на стълбищата. Навън да чакат още два резервни екипа. Мистър Елиът, предполагам, че възнамеряваш да се опиташ да излезеш по обед или в края на работния ден. Надяваш се да не те забележим в тълпата. Но трябва да знаеш, че няма да се измъкнеш от сградата. Както вече несъмнено си се досетил, операцията е секретна и не искаме да тревожим цивилните лица. За служителите тук това ще бъде един обикновен работен ден. Довечера, след като всички си тръгнат, ще претърсим сградата етаж по етаж. Яребица, уведоми базата, че ще ни трябват кучета. Убеден съм, че ще те надушат, мистър Елиът, и всичко ще свърши много преди полунощ.

Рансъм млъкна в очакване на реакция. Дейв не се обади. Стоеше неподвижен, килнал леко глава наляво, и слушаше познатия професионален жаргон и интонация.

— Няма да коментираш, а, мистър Елиът? Е, така да бъде. Ще си позволя да ти кажа съвсем откровено, че поведението ти тази сутрин беше неприлично. Но като знам какво пише във военното ти досие, не се изненадвам. Нали се досещаш коя част от него имам предвид?

Дейв изтръпна.

— Е, признавам, че ти ме учуди. Вероятно учуди и самия себе си. Но трябва да те уверя, че капанът, който заложи в кабинета си, задейства като по учебник. Бяха ни необходими десет минути, за да разберем това.

Дейв бе прикрепил автоматичния пистолет на Бърни така, че да стреля в пода, щом някой отвореше вратата. Надяваше се хората на Рансъм да помислят, че е там, и те явно бяха паднали в клопката.

— И още нещо, мистър Елиът. Проверих оръжието си. Свършил си хубава работа. Моите поздравления. Ако не бях намерил картончето, което беше пъхнал в дулото, започнех ли да стрелям, щях да получа неприятна изненада, нали?

Ако това беше всичко, което Рансъм бе намерил, все още имаше време за изненади.

— Започвам да мисля, че има нещо друго, освен отличната ти подготовка, мистър Елиът. Смятам, че онова, което правиш, е в кръвта ти и ти идва естествено. Това те прави изключително опасен.

Рансъм отново млъкна, сетне добави:

— Но и аз съм такъв.

Дейв сви устни. Рансъм се разгорещяваше. Беше намислил нещо, несъмнено научено от някой стандартен учебник по психология на бойните действия.

— Вече изгубих двама войници — единият заради твоята точна стрелба, а другият — заради нещастният инцидент пред кабинета ти. Не искам да губя още хора. Ето защо имам едно предложение. Като се има предвид положението ти, съветвам те да го приемеш. Надявам се, че ще се вразумиш и ще ни съдействаш. Споразумението е следното — ще се свържа с шефовете си и ще поискам разрешение да ти съобщя някои факти. Смятам да ги убедя, че след като ги чуеш, може би ще се разберем. Вероятно ще се съгласят да променят заповедите. Ето защо, мистър Елиът, направи каквото ти казвам. Много е важно. Незабавно ще сменим кодовете на радиопредавателите и вече няма да можеш да ни подслушваш. Въпреки това не изхвърляй предавателя си. Носи го със себе си, постоянно включен. Ако началниците ми решат, че можем да уредим гладък завършек на тази история, аз отново ще сменя кодовете, така че да ме чуваш.

Рансъм спря да говори, после рече:

— Наистина бих искал потвърждение, мистър Елиът.

Дейв натисна бутона и попита:

— Рансъм?

— Да, мистър Елиът?

— Заври си го отзад.

— Мистър Елиът, започвам да мисля, че ти липсва зрелостта, присъща на мъжете на твоите години и опит. Независимо от това ще ти кажа нещо важно. В момента смяташ, че най-хитрият ти сценарий е да се измъкнеш от сградата. Но това съвсем не е така. Това е най-лошият ти сценарий. Излезеш ли оттук, ще преживееш най-неприятния си кошмар.