Джо Гарбър
Хайка (1)

1.

В утрото на деня, в който изчезна, Дейвид Елиът се събуди точно в пет и четирийсет и пет, както обикновено. Преди двайсет и пет години, на едно горещо и зелено място, той се бе научил да се буди, когато поиска. И това му бе станало навик.

Дейв провеси крака от леглото и погледна безучастно към съпругата си Хелън, която се бе свила на топка от другата страна на леглото. Радио часовникът до нея беше нагласен за осем и двайсет. Дотогава Дейв вече щеше да е в кабинета си и да работи.

Той взе маратонките, анцуга и чорапите си от гардероба и се приближи до ниското, прекалено модернистично бюро — последния плод от обсебеността на Хелън по обзавеждането. Извади чантичката си и сложи в нея чисто бельо, ключовете и златния си „Ролекс“.

Отиде в банята, за да се облекчи и измие зъбите си, после влезе в кухнята. Кафеварката „Тошиба“ вече бе направила кафето. Дейв го сипа в голяма емайлирана чаша — сувенир от командировката му в Токио. Отново зареди кафеварката и нагласи таймера за осем и петнайсет. Хелън също се нуждаеше от сутрешното си кафе — дори повече от него, защото съвсем не беше общителна, когато се събудеше. Започваше да се държи добре едва когато отвореше вратите на галерията си на Лексингтън Авеню.

Дейв преглъщаше топлото гъсто кафе и потреперваше от удоволствие.

Нещо меко докосна долнището на пижамата му. Протегна ръка и погали котарака по гушата. Апаш изви гръб, протегна се и започна да мърка.

Хелън не харесваше името му и непрекъснато настояваше да го сменят. Вторите бракове изискват повече компромиси от първите. Дейв знаеше, че трябва да отстъпи. Но името на един котарак нямаше нищо общо с желанията на собственика му. И така, след пет години брак Дейв продължаваше да нарича животното Апаш, а Хелън, която беше русокоса и своеволна, ледено казваше „онзи котарак“.

Погълнат от неприлични мисли относно разликата между котките и злобата, Дейв взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и започна да разгръща страниците. Само го преглеждаше. Ритуалът беше повод да се наслади на първата за деня чаша кафе.

Щом стигна до бизнес информацията, забеляза, че дясната ръка съвсем несъзнателно потупва лявата страна на гърдите му. Дейв направи гримаса. Лукавият, язвителен вътрешен глас, който наричаше свой ангел — пазител, прошепна: Търсиш цигари, нали? Отказа ги преди дванайсет години, но организмът ти още се нуждае от сутрешната доза никотин. Може би в края на краищата трябва отново да пропушиш.

— Добро утро, мистър Елиът. Хубав ден за тичане.

Портиерът смяташе за свое задължение да уверява живущите в сградата, че всеки ден е хубав за тичане.

— Добро утро, Тад. Има ли нещо за Литва в днешните вестници?

Прадедите на Тад бяха емигрирали в Съединените щати през 80-те години на миналия век. На Тад му се струваше, че това е било предишния ден. Той беше пламенен патриот. Нямаше ден през трите години, откакто Дейв и Хелън бяха купили апартамента, в който Тад да не спомене нещо за Литва.

— В „Нюз“ и в „Таймс“ няма нищо, мистър Елиът. Но аз получавам вестници от Вилнюс. Обикновено идват в сряда или в четвъртък. Утре ще ти кажа какво пише.

— Добре.

— Хей, какво ти има на ръката? — попита Тад, като посочи марлята, с която бе увита лявата китка на Дейв.

— Един служител ме ухапа.

Портиерът започна да мига.

— Будалкаш ме.

— Не. Ние… Моята фирма купихме едно предприятие в Лонг Айлънд. Вчера ходих там. Един от работниците изрази недоволство от новата управа — кисело се усмихна Дейв.

Тад се изкикоти.

— Измисляш си го, нали?

— Не. В живота на корпорациите непрекъснато стават такива неща — хапят ръката, която ги храни.

Портиерът отново се изкиска.

— Трябва да съм щастлив, че съм само един портиер, мистър Елиът. Приятен ден.

— И на теб, Тад. Ще се видим утре.

— Разбира се, мистър Елиът.

В събота и неделя Дейв тичаше на запад, по 57-ма улица и Пето Авеню, а после — на север, към Сентръл Парк. През почивните дни бягането беше истинско удоволствие. По улиците се мотаеха по-малко заплашителни откачалки и Дейв можеше да се съсредоточи върху тичането. Най-приятно му беше, когато в края на седмицата Марк пристигнеше от университета в Колумбия и бягаше редом с баща си. Дейв се гордееше много със сина от първата си съпруга Ани и очакваше с нетърпение посещенията му.

Дейв винаги канеше Хелън да тича с тях, но тя отказваше. Според нея анцугът не беше аристократично облекло. Хелън предпочиташе да се поти в скъпи спортни центрове.

В делничните дни не беше толкова приятно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек. Избягваше да минава покрай определени блокове, по някои улици или под мостовете. Никой разумен човек не тичаше преди зазоряване. В този ранен час дори Дейвид Елиът, който нямаше врагове, от време на време поглеждаше предпазливо през рамо.

Пътят му към работното място го отвеждаше на изток, по 57-ма улица, до Сътън Плейс, а после — на север, по Йорк Авеню, докато стигнеше моста за пешеходци над Федерал Драйв. Минаваше покрай Ист Ривър, сетне отново се отправяше на юг. Прекосяваше моста за втори път и хукваше на запад, към Парк Авеню.

Обикновено влизаше в кабинета си малко след седем.

Като изпълнителен заместник-директор на компанията, Дейвид Елиът имаше право да ползва привилегиите на ранга си. Апартаментът му на 45-тия етаж заемаше двеста и четирийсет квадратни метра и имаше гардероб, дискретно барче и баня с вана и душ.

Дейв обичаше да се къпе с гореща вода. Банята се изпълваше с пара, докато се сапунисваше — винаги два пъти. Бръснеше се под душа, без да използва огледало. Това беше още един навик, който бе придобил по време на войната, за която си спомняше с нежелание.

Седем и двайсет часът сутринта.

Увит в хавлията, Дейвид Елиът излезе от банята. Кафеварката на махагоновия шкаф зад бюрото му изсвири два пъти, което означаваше, че кафето е готово. Дейв напълни шоколаденокафявата си чаша, на която бе изрисувана емблемата на корпорацията „Сентерекс“.

Отпи една глътка и въздъхна. Животът без кафе беше толкова ужасен, че дори не искаше да мисли за това.

Забеляза, че акварелът над шкафа е накриво. Всяка седмица някой вандал с парцал за бърсане от нощната смяна разместваше картината. Дреболия, която все повече дразнеше Дейв.

Той сложи чашата върху месинговия поднос — също с емблемата на „Сентерекс“ — и оправи акварела — изображение на спящ тигър, датиращо от средата на 16-ти век, прекрасен и ценен. Шефът на фирмата, Бърни Лийвай, много по-разбран човек от повечето високопоставени лица в корпорацията, не оставяше покупките на произведения на изкуството нито в ръцете на скъпо платени дизайнери, нито на съпругите на подчинените си. Той предпочиташе шедьоври на майстори. Естествено, Бърни отричаше, че „Сентерекс“ купува картини поради естетични причини. Когато гостите му се възхищаваха на колекцията на корпорацията, той се хвалеше колко е скъпа и колко пари ще спечелят, ако я продадат. Ала Бърни лъжеше. Никога нямаше да се раздели с картините, защото ги обичаше твърде много.

Дейв отстъпи назад и огледа тигъра. Акварелът беше отново на мястото си.

А сега, малко музика. Дейв включи стереоуредбата и от тонколоните се разнесоха началните тактове на симфонията „Дългият марш“ от Динг Шан-де. Дейв се зачуди лениво защо американската музикална академия пренебрегва китайските романтици. И тъй като нямаше отговор на собствения си въпрос, нито се интересуваше от културната политика повече от гражданската, той изби тази мисъл от главата си. Пак взе чашата и отпи кафе. Божествено!

Дейв почти неизменно пристигаше пръв на работното място. Бърни Лийвай, капитанът на корпоративния кораб, се появяваше едва в осем часа. Лимузината му потегляше от Шорт Хилс, Ню Джърси, точно в шест и петдесет. Останалите изпълнителни директори идваха в осем и петнайсет или в осем и четирийсет и пет, в зависимост от това, какви влакове хващаха в Гринич, Скарсдейл или Деъриън и дали те се движеха по разписание. Първата секретарка пристигаше точно в осем и половина.

Ето защо Дейв знаеше, че има време да се помотае в кабинета си само по хавлия, да пие кафе и да прелисти „Уол Стрийт Джърнъл“.

След няколко минути той се приближи до гардероба, за да си избере костюм за деня.

Днес се спря на светлобежовия. Влажното лято бе отминало, а септември беше още топъл. Вълнените костюми можеха да почакат.

Закопча колана на панталона си, нахлузи меките кожени обувки „Бали“ и разопакова чисто нова снежнобяла риза. Облече я и след кратко колебание избра бледожълта вратовръзка на сини шарки. На вътрешната страна на гардероба имаше голямо огледало.

Не се научи да завързваш вратовръзката си, без да се гледаш, а? — попита ангел — пазителят му.

Дейв се огледа внимателно. Съвсем не изглеждаш зле. Не бе напълнял, откакто завърши колежа. Беше на четирийсет и седем години, но изглеждаше много по-млад. О, красавецо, ще живееш вечно. Дейв кимна в знак на съгласие. Ежедневното тичане, вдигането на тежести два пъти седмично, отказът от цигарите, диетата, от която дори Хелън не се оплакваше, минималната консумация на алкохол и…

— Дейви?

Гласът се чу от съседния кабинет — Бърни Лийвай с непогрешимия си груб бруклински акцент. Дейв погледна часовника си — 7 и 43. Тази сутрин явно не бе имало задръствания по пътищата. Президентът на „Сентерекс“ беше подранил.

Дейв облече сакото си, килна възела на връзката едва забележимо наляво, взе чашата с кафето и отвори междинната врата.

— Да, Бърни. Какво става?

Лийвай бе извърнал поглед встрани. Дейв видя пистолета му едва когато Бърни се обърна.