Джо Гарбър
Хайка (28)

2.

Малко след 18 часа Дейв влезе в капана.

Докато залагаше „шегичките“ си, той стигна до извода, че главорезите на Рансъм стоят настрана от стълбите. Достатъчно беше да охраняват изходите на приземния етаж. Освен това пушачите — прокудени от кабинетите си, прокажените на двайсетия век — излизаха на стълбището, за да се насладят на една скришна и срамна цигара. Докато присъствието на един телефонен техник, разнасящ жици нагоре-надолу по етажите, беше незабележимо за пристрастените към никотина, то патрулиращите главорези неизбежно биха се усъмнили.

Ако беше на мястото на Рансъм, Дейв би заповядал на хората си да стоят далече от стълбищата, дори след като работният ден бе свършил. За съжаление работното време наистина бе изтекло и някои от хората на Рансъм започваха да стават игриви. Дейв се зачуди дали шефът им знае какво са намислили. Вероятно не. Човек като Рансъм никога не би одобрил такъв нескопосно приготвен капан. Той беше несъвместим с професионалните изисквания на Рансъм. Дейв също го намери за достатъчно аматьорски, за да бъде опасен.

Вече никой не може да ти помогне.

Двама от хората на Рансъм бяха застанали на западното стълбище. Бяха се свили в ъгъла на трийсет и деветия етаж, близо до аварийния изход. Единият, който несъмнено се мислеше за много хитър, беше изключил луминесцентното осветление над вратата. Циментовата площадка, студените сиви стени и изходът бяха потънали в мрак.

Издадоха ги сенките. Ако бяха оставили осветлението, Дейв щеше да ги забележки, едва когато станеше твърде късно.

Старият номер с изгасянето на лампите. Онези типове са чели прекалено много Робърт Лъдлъм. Ако са достатъчно добре обучени, ще има още двама на трийсет и втория етаж. Стандартна тактика на засада, точно по учебника.

Идеята беше да го заклещят между трийсет и втория и трийсет и третия етаж. Двама стрелци горе и двама долу. Техническият термин беше „кръстосан огън от фланговете“. Жертвата става на кайма.

Което означава, че вълнението ще започне, когато стигнеш до средата на следващия ред стъпала.

Дейв изкачи последните няколко стъпала към трийсет и втория етаж. Стъпките му отекваха по цимента. Двамата мъже, скрити в тъмнината, знаеха, че идва. Щяха да го чуят, да го проследят и да зашепнат по предавателите.

Откога ли стоят там и се ослушват? Дали са имали време да повикат още хора?

Дейв видя противниците си. И двамата се бяха долепили до стената и държаха къси и застрашителни щурмови пушки.

АР-15? Не, друг вид. С по-голям пълнител и повече патрони.

Дейв спря и затаи дъх. Измъкна ризата от панталона и избърса лицето си с нея.

— Мразя тези проклети стълби — измърмори той достатъчно силно, за да го чуят.

Единият от мъжете приближи предавателя до устата си.

Идиот. Не можеш едновременно да дърдориш по предавателя и да насочиш оръжието. На нищо ли не са ви научили?

Дейв сви рамене и продължи да се изкачва. Двамата мъже на следващия етаж нямаше да стрелят. Искаха да бъдат сигурни, че ще го уцелят, а единственият начин да сторят това беше като го подложат на кръстосан огън. Стрелбата щеше да започне едва когато Дейв стигнеше площадката между трийсет и втория и трийсет и третия етаж. Беше убеден в това.

Ала увереността не му помогна. Сърцето му биеше като обезумяло и изведнъж се задъха. На челото му избиха капки пот. Мускулът под лявото му око започна да потрепва неудържимо. Коленете му се огъваха. Пушеше му се.

Има моменти, когато напълно съзнателно влизаш в капана. Понякога го правиш, защото това е единственият начин да избегнеш противника, а друг път, защото единственият начин да постигнеш целта си е да дръпнеш пружината на капана. Но в повечето случаи — за да сложиш стръвта в приготвения от теб капан.

Което съвсем не улеснява нещата.

Ръцете му трепереха. Полагаше съзнателни усилия да не извади пистолетите.

Дейв продължаваше да се изкачва. Едно стъпало. Две. Три. Четири…

Появи се само за миг. Мъжете на трийсет и третия етаж не го видяха повече. Те бяха насочили оръжията си към площадката на осем стъпала пред него и го чакаха да сгреши. Онези зад вратата напрягаха мускули и се готвеха да изскочат. И двата екипа знаеха коя е мишената им. Очакваха я с нетърпение и вероятно си мислеха как, когато всичко свърши, ще се потупват по гърба, ще се шегуват, ще запалят цигари и ще се уверяват взаимно, че случаят Дейвид Елиът не е бил особено трудна задача.

Дейв сложи ръка на парапета — студен, кух и цилиндричен.

Пое дълбоко въздух.

До партера имаше трийсет и два етажа. Не успееше ли, край на всичко.

Дейв прескочи стълбището и отсрещните перила и се приземи на пръсти. Скокът беше къс и лесен — само миг на опасност.

— Мамка му! — чу се глас отгоре.

Патрони обсипаха бетонната площадка, на която бе стъпил. Но Дейв вече не беше там.

Вкопчи се в перилата и хукна надолу. Взимаше по две-три стъпала едновременно. Трябваше да мине покрай следващата площадка. Ако беше още на стълбите, водещи към трийсет и втория етаж, хората зад него щяха да видят прекрасния му гръб.

Аварийната врата се отвори с трясък. По бетона отекнаха стъпки.

Дейв прекрачи перилата и скочи. Градушка от куршуми раздра въздуха около него.

— Мръсно копеле! — отчаяно изкрещя някой.

Дейв Елиът бягаше.

— Тук Чапла! Той е на трийсет и първия… на трийсетия… Слиза надолу! Къде сте? Какво? На западното стълбище, задник такъв! Веднага отивайте там!

Някой изпразни един-два пълнителя надолу по стълбището. Куршумите се удариха в стените и разпръснаха парченца бетон. Дейв почувства пареща болка в рамото.

Хората на Рансъм препускаха надолу по стълбите и стреляха. Навсякъде рикошираха куршуми.

Стандартна оперативна процедура. Ако не можеш да уцелиш мишената с един-единствен изстрел, обсипи го с куршуми.

Дейв прескочи още едни перила. Под брадичката му изсвири куршум. Той изтръпна. Някъде долу се отвори врата. Друга група мъже хукнаха нагоре. Опитваха се да го притиснат.

Двайсет и шести етаж. Остава още един.

Дейв се подхлъзна, подпря се и се изправи. Вече беше там, където искаше — на двайсет и петия етаж.

Погледна нагоре. Пожарникарският маркуч беше на мястото си. Положил бе доста усилия, докато го размотае до двайсет и деветия етаж. Не очакваше, че ще го използва.

Хората на Рансъм вече бяха стигнали до маркуча. Не го видяха.

Дейв сграбчи червеното емайлирано колело с две ръце и се опита да го завърти. То не помръдна. Раздруса го. Нищо.

Дейв се подпря на пръсти и се напрегна. Колелото мръдна. Маркучът изклокочи и изсъска. По него потече вода. Дейв натисна още по-силно. Колелото започна да се върти свободно. Съскането прерасна в бучене. Маркучът вече не беше плосък и неподвижен. Той се напълни, изду се и взе да се движи. Водата бушуваше в него и се изкачваше по стъпалата, а налягането се повишаваше с всеки изминат сантиметър.

Ако си спомням добре, налягането е сто и петдесет килограма. Адски силно, приятелю.

Маркучът се раздруса, извъртя се надясно и започна да се надига. Приличаше на живо същество — огромна жълто-кафява змия, която се събужда. А щом се тресеше тук, то пет етажа по-нагоре краят му сигурно…

По стълбището отекна писък.

… Неудържимо се клатеше напред-назад. Струята можеше да строши крака на як човек.

Писъкът се извиси. Приближаваше я със страхотна скорост. Дейв погледна нагоре точно когато тялото прелетя над главата му. Мъжът падаше надолу, като размахваше ръце и се опитваше да се хване за перилата. Лицето му беше пребледняло от безнадежден ужас.

По дяволите. Дейв не искаше да ги убива. Целта му беше само да ги забави.

Отгоре се чуха други викове и порой псувни. Дейв не им обърна внимание. Имаше по-сериозни грижи. Мъжете, които се изкачваха, се приближаваха до него. Ако разбиеше ключалката и побегнете по двайсет и петия етаж, те щяха да се озоват точно зад него и той щеше да се превърне в лесна мишена.

Вече ги чуваше. Бяха два-три етажа по-надолу.

— Какво става там горе? — задъхан попита единият.

— Има само един начин да разберем — отговори друг, не толкова задъхан глас.

Стъпките им отекваха по бетона. Тичаха.

Ято куршуми от автоматичен откос пробиха маркуча. От дупките бликна вода, която намали налягането. Мъжете вече препускаха безпрепятствено по стъпалата.

Преди известно време, когато залагаше капаните си, Дейв бе увил няколко тръби с дебел коаксиален кабел. Едната се намираше на този етаж. Кабелът беше прикрепен здраво. Дейв грабна свободния му край и го омота между краката си.

Кажи ми, че няма да направиш това.

Уви го два пъти около левия, после около десния си крак.

Ти си напълно откачен.

Преметна го през лявото си рамо, сетне между бедрата, кръстоса го на гърба и го прехвърли през раменете си.

Бърз и здрав възел. Готово.

Дръпна кабела. Той не помръдна. Хамутът, в който се завърза, беше набързо направен, но представляваше надеждна имитация на парашутистко седло.

Покрай гърдите му профуча куршум. Дейв не се замисли за него. Пристъпи напред, подскочи веднъж на пръсти и скочи над перилата. Гмурна се с дълго упражнявано, но незабравено съвършенство. Сякаш отново се потопи в калните кафяви дълбини на изумруденозеленото езеро от детството си.

Почувства се добре.

Прелетя празното пространство между стълбите. Докато се приземяваше, зърна едно лице с широко отворени очи и зинали уста.

— Мили боже! — промълви мъжът.

Някъде изсвистя куршум, но беше твърде далеч, за да се тревожи за него.

Дейв се вкопчи в кабела и се приготви за падането. Предполагаше, че няма да е по-зле от първия скок от хиляда двеста и петдесет метра над Форт Браг. Един-двама от по-отраканите пускаха безсолни шеги. Всички останали мълчаливо отбягваха погледите на другарите си. Онова гадно копеле, кубинският сержант, ръководеше скоковете. Стоеше до отворената врата и крещеше мръсни думи срещу вятъра. Как му беше името…?

Кабелът се опъна и се впи между краката на Дейв. Неочакваната болка изкара въздуха от белите му дробове.

Господи! Колко боли!

Дейв се залюля наляво, изви се над перилата на двайсет и първия етаж и се блъсна в стената. Интуитивно развърза възела, тупна на бетона и се претърколи.

— Мамка му! — изкрещя някой. — Видяхте ли го оня хапльо?

— Слизайте надолу! — извика друг. — Не го оставяйте да се измъкне!

Дейв извади пистолетите. Краката му бяха вцепенени. Изправи се с усилие. После се ухили, оголи зъби и изпразни един пълнител от двайсет патрона нагоре по стълбите.

Още ли се забавляваме?

Време беше да се придвижва. Куршумите свистяха и отскачаха от стъпалата над него. Дейв критикуваше безпристрастно стрелбата на преследвачите си. Виждаха го ясно. Ако бяха добри стрелци, щяха да го улучат. Скокът му ги бе смаял.

Може ли вече да се махаме от тук?

Дейв Елиът хукна да бяга. Тичаше по вертикала, както бе правил през целия ден, но не се приближаваше дори на крачка към свободата. Ала не го и залавяха.

Прескочи с лекота жицата, опъната на деветнайсетия етаж. На седемнайсетия чу, че наблизо паднаха един-двама човека. Усмихна се на писъците им и изля две кофи хлъзгав течен сапун на стъпалата.

Някои от преследвачите му псуваха и се качваха нагоре. Други викаха и стенеха — онези със счупените кости. Дейв долови болката им и сподави кикота си.

На петнайсетия етаж чу изпелтечените, но въпреки това приятни за ухото ругатни на някой, който бе загубил обувката си в лепкавата прегръдка на бързо втвърдяващия се цимент. Псувните му бяха прочувствени и още по-ценни поради откровеността си.

За разлика от него мъжът, озовал се до микровълновата фурна в неподходящия миг, не псуваше, а хленчеше. Изглежда, бе изпаднал в шок. Вероятно се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Много неприятно. Освен това щеше да оживее. Дейв беше скрил няколко двулитрови шишета от диетична кока-кола в микровълновата фурна и я бе включил в аварийния контакт. Докато минаваше тичешком покрай нея, Дейв натисна копчето. След четирийсет и седем секунди взривът от вряла кока-кола и шрапнел от пръснатата на парчета вратичка на печката премахнаха още един от преследвачите му.

Докато бягаше и се кикотеше, Дейв чу всичко — разярените ранени, цветистите им псувни и виковете за помощ.

На четиринайсетия етаж беше сложил бутилка с почистващ разтвор. С не по-малко прозорливост бе прикрепил към нея и кутия кибрит.

Мъжете зад него забавиха ход и Дейв разполагаше с достатъчно време, за да изпразни бутилката, да драсне клечката и докато слиза към дванайсетия етаж, да я хвърли в локвата от течността. Когато тя избухна в пламъци, той вече не можа да се сдържи.

Последното, което преследвачите чуха, беше гърленият му смях — израз на безкрайна радост и неподправено удоволствие — отекващ по стълбите. Те спряха, спогледаха се в недоумение и поклатиха глави.

 

 

Двете парчета емайлиран месинг издрънкаха мелодично, докато подскачаха по полевото бюро на полковник Джон Джеймс Кройтер. Той ги взе, вдигна ги към светлината и присви очи. Превъртя език в устата си, почеса се по главата и се намръщи.

— Лейтенант, цял ден ли ще стоиш така, сякаш си глътнал бастун, или ще ми кажеш какви са тия дрънкулки?

— Значки, сър. Това са отличителните знаци на руския офицер.

Дейв не можа да сподави самодоволството в тона си. Дори не се опита.

Кройтер потърка лице. Погледна Дейв, после отново се вторачи в двете месингови емблеми.

— Може би майор.

— Тъй вярно, сър. Точно така.

Дейв сложи сгънат лист хартия на бюрото на полковника. Кройтер го погледна така, сякаш бе мъртъв плъх.

— А това да не е списък за подаръци за Дядо Коледа?

— Не, сър. Това е името на капитана, един от нашите верни съюзници. Майорът ми го даде малко преди преждевременната си смърт.

Той прехапа език. Налагаше се. В противен случай щеше да се изсмее.

Кройтер разгърна хартията и кимна. Потропа с пръсти по пакета „Кемъл“ без филтър, драсна клечка кибрит и се намръщи, докато всмукваше дима.

— И как точно, млади лейтенант Елиът, успя да извършиш този изключителен и свръхестествен подвиг?

Дейв оголи зъби.

— Ами, сър…

Усети как смехът напира в него.

— Изчислих, че…

Лицето му почервеня от усилието да се овладее.

— Животът е…

Вече не можеше да се сдържа.

— Много по-забавен…

Положението бе безнадеждно.

— От смъртта!

Избухна в смях.

Джек Мамбата отметна глава назад и също започна да се смее.

— Я гледай, лейтенант, че ти си бил голяма работа. Само това ще ти кажа. Може би това ще е началото на едно красиво приятелство между нас.