Джо Гарбър
Хайка (34)

1.

Признай си, приятелю, винаги си искал да го направиш.

Абсолютно.

Ще се забавляваш много повече, отколкото през целия си живот.

Много си близо до истината.

Оня в беемвето не те приема сериозно. Дай му да разбере.

Дейв присветна с фаровете. Шофьорът на беемвето бе долепил мобифона до ухото си. Отказа да мръдне. Беше спрял напреки на шосето и блокираше пътя на Дейв. Дейв грабна микрофона от таблото, натисна копчето и гневно изръмжа:

— Хей, ти, в беемвето. Полиция. Спешен случай. Или се отмести от пътя, или ще отидеш в затвора.

Усиленият звук на гласа му отекна по улиците. Шофьорът на беемвето хвърли един презрителен поглед през рамо и се дръпна встрани.

Дейв настъпи газта. Съпровождан единствено от язвителния си ангел — пазител, той избуча из Манхатън с откраднатата полицейска кола.

Ключовете бяха в джоба на полицая заедно с документите на превозното средство. Дейв ги прегледа внимателно и се накани да ги пусне върху облицования с плочки под на мъжката тоалетна, когато вътрешният му глас прошепна: Хей, приятелю, току-що простря униформен полицай, който изпълняваше служебния си дълг или поне докато изпразваше пикочния си мехур и го завърза в тоалетната за инвалиди. Добави към това и факта, че открадна униформата, значката и фуражката му.

Но не и обувките му.

Само защото не ти станаха. Освен това пречука пет-шест типа, които може би бяха федерални агенти, сви пари от всеки, когото срещна, обади се, че в сградата има бомба, заложи опасни за живота капани на аварийното стълбище в служебен небостъргач на Парк Авеню, извърши безброй тежки атаки и престъпни влизания с взлом, приготви коктейл от домашни експлозиви и открадна собственост на телефонната компания. А, да, търсят те и за убийството на Бърни Лийвай. А сега гепи и полицейска кола. Вероятно ще прибавят няколко века към присъдата ти, която вече възлиза на десет хиляди години затвор.

Дейв сви рамене и пусна ключовете в джоба си. Излезе от тоалетната на четирийсет и петия етаж точно, когато там влизаше полицаят. Дейв му кимна.

— Можеш ли да си представиш? — изръмжа ченгето. — Онзи е имал лична тоалетна. Пък скочил през прозореца.

— Казах на лейтенанта, че искам поне веднъж в живота си да се изпикая в частна тоалетна на Парк Авеню, а той — не, може да има отпечатъци рече Дейв.

— И на мен ми каза същото. Невероятно!

След пет минути Дейв беше на приземния етаж и си проправяше път през тълпата от полицаи и телевизионни екипи. Никой не го погледна. Както и очакваше, униформата го правеше още по-незабележим, отколкото работното облекло на телефонния техник.

Патрулната кола беше до тротоара. Дейв се вмъкна в нея, включи двигателя, ухили се широко и потегли в мрака.

На 87-ма улица и Бродуей Дейв завъртя волана наляво и се стрелна на запад. По средата на следващата пресечка изключи сирената и лампата. Намали, свърна надясно и спря до бордюра. Паркира точно до пожарния кран.

Няма закон, който днес не наруши.

Мардж Коен бе казала, че живее на 94-та улица. Дейв смяташе да измине пеша остатъка от разстоянието. Твърде рисковано беше да задържи полицейската кола или дори да бъде близо до нея. Някой скоро щеше да открие изчезването й.

С увитите в хартия дрехи на Грег под мишница, Дейв тръгна отново на изток по 87-ма улица. Разхождащ се пеша полицай беше необичайно явление и неколцина минувачи го погледнаха. Повечето не го забелязаха.

Стигна до Бродуей и свърна на север. От години не беше идвал в тази част на града. Юпитата бяха облагородили квартала. Баровете, покрай които мина, се кичеха с папрати в саксии и с имена на растения. Едновремешните магазини за стари вещи сега продаваха антики. Манекените на витрините на магазините за облекло приличаха на Шер по време на тежка нощ. Улиците бяха все още мръсни, макар и вече засипани с по-специални боклуци, каквито има само в манхатънския горен Уест Сайт.

Върви като полицай, приятелю, а не като турист.

Дейв забави ход, тръгна с леко поклащаща се походка и се постара да изглежда така, сякаш дебнеше.

Така е по-добре.

Намираше се в северната част на 91-ва улица, когато намери онова, което търсеше — зелените неонови светлини, гласящи „Бар, грил и масаж“.

Ако нямаш доверие на ирландска кръчма, в каква тогава?

Той бутна вратата. Заведението беше задимено. Миришеше на течен сапун, дървени трици и затоплено консервирано говеждо. Посетителите не бяха юпита и никога нямаше да бъдат. Имаха такъв вид, сякаш седяха край масите от памтивека. Един-двама го погледнаха, сетне отново се заеха с бирите си.

Дейв се приближи до тезгяха. Барманът вече изваждаше бутилка „Балантайн“. Дейв ненавиждаше тази марка, но я прие.

— Мога ли да ти помогна с нещо, полицай?

Дейв надигна чашата.

— Това е достатъчно.

Отпи. Леко металният вкус му напомни за… Беше толкова отдавна…

„Балантайн“ беше любимата бира на Тафи Уайлър. Червенокосият беглец от Ню Йорк беше изпил кой знае колко каси от нея в планината Сиера. А след това, преди да си тръгнат, Дейв го накара да събере всички празни консерви. Тафи искаше да ги остави разпилени там. Дейв беше вбесен от идеята да загрозят красотата на…

— Искаш ли малко алкохол с бирата?

— Моля?

Барманът прекъсна мислите на Дейв.

— Попитах дали искаш и алкохол?

— Не, дежурен съм.

— Това не пречи на колегите ти — изсумтя барманът.

— Ти, изглежда си нов, а?

— Временно съм тук. Обикновено патрулирам около „Астория“.

— Името ми е Дъни. Викай ми Джек.

Ами сега? Какво ли е името на металната табелка, окачена на униформата, която си облякъл, приятелю? Не поглеждай.

— Хъчинсън. Но всички ме наричат Хъч.

— Е, да.

— Имаш ли телефонен указател, Джек?

— Разбира се.

Барманът бръкна под тезгяха и извади дебелия указател на Манхатън. Дейв започна да прелиства страниците от раздела с буквата „К“. Имаше доста фамилии Коен. Цели страници. А Мардж Коен? Не. Мериголд Коен? Също. Коен, М. Няколко десетки. Но само една, живееща на 94-та улица. Сигурно беше тя.

Той върна указателя на бармана.

— Благодаря. Имаш ли телефонна кабина?

— Да, ей там отзад. Предполагам, че ще водиш градски разговор?

— Да.

— Заповядай, обади се.

Ала Дейв не се обади нито на Мардж Коен, нито набра местен номер, а потърси „Справки на международни линии“. Трябваше му един телефонен номер в Швейцария.