Джо Гарбър
Хайка (44)

1.

Дейв беше отново в залата с компютрите на „Америкън Интердайн“. Изкуши се първо да се отбие на трийсет и първия етаж, където лампите светеха и пердетата бяха спуснати. Ако наистина бе хванал Мардж, Рансъм я държеше там.

Ала Рансъм не беше пипнал Мардж. Дейв беше убеден в това.

Почти.

Освен това, ако базата на Рансъм беше на трийсет и първия етаж, край асансьорите и на всички стълбища щеше да има пазачи.

Твърде рисковано беше да се опита да влезе там, пък и нямаше да спечели нищо.

А и имаше работа в „Америкън Интердайн“. Компютрите им съдържаха огромно количество информация — статии, откъси и факти, събрани от хиляди източници. Срещу известно заплащане всеки можеше да намери информация почти по всички въпроси. Трябва ти само телефонният номер, удостоверение за самоличност и парола.

Дейв сложи ръце на клавиатурата и стартира програмата. Никога не бе използвал новините, за да научи нещо. С тази работа се занимаваха сътрудниците му. Въпреки това смяташе, че няма да е трудно.

Прегледа указанията на екрана и вкара кода на „Америкън Интердайн“ и паролата. Появи се менюто на програмата. Предлагаше му богат избор — общи новини, бизнес информация, научни данни, финансова статистика и пет-шест други раздела. На последния ред пишеше „Разни“. Това му трябваше.

Системата го попита колко назад във времето иска да се върне. Дейв написа „20 години“.

„Невалиден параметър. Опитайте отново“.

„10 години“.

„Парола или търсен текст?“ — попита системата.

Дейв написа „Локиър“.

Компютърът му показа, че работи. След няколко мига на екрана се появи:

„Намерени са 12 файла. Натиснете клавиша <ENTER>, за да ги разгледате. Използвайте <DELETE>, ако искате да търсите нещо друго“.

Дейв отново натисна ENTER.

Първите четири текста бяха статии от „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Бизнес Уийк“ и „Нюздей“ относно това, как „Сентерекс“ се бе сдобил с „Локиър“. Дейв не си направи труда да ги прочете изцяло. Беше осведомен по този въпрос.

Петият текст беше озаглавен: „Локиър получава патент за имунизационно лекарство“.

Дейв натисна клавиша „F“ и цялата история се изписа на екрана. Не разказваше много. Нито шестата, седмата, осмата и деветата. Десетата обаче беше онова, което търсеше.

„Некролог на Рандолф Локиър от «Ню Йорк Таймс». 14.12.91. Заглавие: «Рандолф Дж. Локиър, учен-изследовател, починал на седемдесет и четири годишна възраст». Доктор Рандолф Дж. Локиър, уважаван лекар, изследовател и директор на лаборатория «Локиър», основаната от него компания, почина днес в дома си в Лонг Айлънд. Говорителят на компанията съобщи, че доктор Локиър е боледувал от известно време. Причината за смъртта е конгестивен сърдечен удар. Доктор Локиър е роден в Парсипани, Ню Джърси, на 11 май 1917 г. Учи в Дартмут и завършва медицина в Колумбийския университет. Участва в сраженията в Тихия океан по време на Втората световна война. През 1947 г. генерал Дъглас Макартър назначава доктор Локиър за съветник по медицинските въпроси в Съюзническата комисия по въпроса за Япония. Доктор Локиър е уволнен от военна служба през 1949 г. През 1950 г. той създава компания, наречена на неговото име, с главно управление близо до Патчог, Лонг Айлънд. Частните лаборатории «Локиър» са независима научноизследователска организация и производители на лекарства. Една от първите корпорации, която получава патент за синтетичен човешки биохимикал. От 1980 г. насам компанията често е цитирана като една от водещите в областта на имунологията. През 1964 г. доктор Локиър е избран в борда на директорите на «Кицуне лимитид», японски конгломерат, производител на лекарства. Той беше член и на Управителния съвет на фармацевтичните заводи «Норбеко», швейцарски производител на лабораторни прибори. От 1969 до 1973 г. е специален съветник по тропическа медицина към Комисията по здравеопазването. По-късно президентът Рейган подкрепя назначаването на доктор Локиър за председател на Съвета по пандемични заболявания към Обединените нации. Има син, Дъглас М. Локиър, и дъщеря, Филипа Локиър Кинкейд. Опелото ще бъде в събота в дома му.“

Кратък некролог. Не казваше много. Само повдигаше въпроси.

Какви например?

Как е станал помощник на Макартър? Тогава едва ли е бил на повече от трийсет и три-четири години. Специалист като Макартър би предпочел някой по-възрастен и опитен човек.

Било е война, приятелю. Нали си спомняш какво е? Всички са млади, с изключение на генералите.

Бил е член на борда на директорите на японска компания. Японците не канят чужденци в състава на управителните си съвети.

Вероятно е било някаква сделка. За лиценз на технология. Локиър им е дал патентното право, а те на него — членство в дирекционния си съвет. Голяма работа.

Имал е връзки с правителството. При това с доста високопоставени особи.

Че кой няма? Само трябва да стигнеш до определена възраст. Доктор Сандберг например…

— Скорец, тук Червеношийка. Нали щяхте да се обаждате през четвърт час?

Рансъм беше лаконичен и спокоен както винаги.

Предавателят изпращя.

— Съжалявам, Червеношийка — каза един глас, който принадлежеше на пазача във фоайето. — Този скапан предавател се повреди. Изтри кодовете. Пък и имах компания.

Дейв облиза устни. Размяната на предавателите беше рискован ход. Ако пазачът беше забелязал…

— Каква компания?

— Някакъв педераст и група проститутки.

— Кой беше педалът?

Дейв прегледа останалите файлове. Отнасяха се само до патенти. Нямаше да научи нищо. Изключи компютъра.

— Някакъв програмист. Работи в „Америкън Интердайн“.

— Името?

— Ами, видях картата му… Ама… По дяволите, забравих.

— На четиринайсетия етаж ли се качи? — изръмжа Рансъм.

— Не, на дванайсетия. В компютърната зала. Виж какво, Червеношийка, той беше истински педераст. Изобщо не отговаряше на описанието и…

— Бекас, следиш ли разговора?

— Да.

— Слез на дванайсетия етаж и провери онзи. Поддържай връзка през цялото време.

— Тръгвам веднага, Червеношийка.

Дейв очакваше това. Вече беше включил пет-шест монитора. Разхвърля хартия за принтер на едно от бюрата в компютърната зала, разхлаби възела на вратовръзката си и си придаде делови вид.

— Скорец.

— Да, сър.

— Разкажи ми всичко дума по дума.

— Ами, това стана точно след като поех дежурството. Видях, че педито тича към входа. Гонеха го половината нюйоркски курви. Влезе и те след него. Твърдеше, че се опитват да го ограбят. Мисля, че имаше право. Онези кучки много се бяха настървили.

— Какво казаха?

— Че халосал един-двама. Но не го вярвам, сър. Онзи е много женствен. Имаше малко крясъци и какво ли не. Затова се наложи да им покажа пушката си. И те си тръгнаха. Това е всичко.

— А педалът?

— Болен като всички останали, сър. Като видя оръжието ми, се надърви. Искаше да стрелям по проститутките. Гледах копчетата на асансьора и видях, че се качи на дванайсетия етаж, както каза.

— Как изглеждаше?

— Ами… Висок и слаб. Почти плешив, русокос. С една от онези швестерски прически — късо подстригана и вчесана напред коса. Мисля, че беше боядисана. Очите му бяха големи и влажни.

— Бекас, къде се намираш?

— На дванайсетия етаж, сър. Пред компютърната зала.

— Поддържай връзка.

Дейв изключи предавателя и го пъхна в чекмеджето на бюрото. След миг на вратата се почука.

— Отворено е — извика той.

Влезе човекът с прозвището Бекас. Млад и замесен от същото тесто като останалите от компанията на Рансъм. Едър, мускулест и със суров поглед. Беше облечен в синя полицейска униформа, сигурно взета назаем, защото му беше тясна в раменете.

— Добър вечер, сър.

Дейв вдигна глава. Беше намерил други очила — този път с телени рамки.

— А, здрасти. Идваш да ми правиш компания ли, полицай?

Бекас го изучаваше с поглед и не виждаше никаква прилика между описанието на Дейвид Елиът и женствения на вид мъж пред себе си.

— Не, сър — изръмжа той. — Само правя дежурната си обиколка. Тази вечер работите до късно, а?

Дейв кимна.

— Да. Каква досада. Тъкмо си тръгвах, когато ми се обадиха. А се запознах с един разкошен…

Човекът на Рансъм сви устни и го изгледа намусено.

Дейв въздъхна.

— Нощем слугуваме на центъра в Мисури. Имало някаква повреда в системата им. Тази седмица съм на повикване. Толкова по въпроса за половия ми живот.

Той направи кратка пауза, усмихна се превзето и попита:

— А твоят?

Човекът го изгледа кръвнишки и се изчерви.

Дейв размаха писалката.

— Е, много ми се иска да седим тук и да си бъбрим, но…

Пазачът кимна, измънка „Лека нощ“ и се обърна към вратата.

— Лека нощ и на теб. Но защо не се отбиеш след около час и нещо? Дотогава ще съм свършил. Ще ти направя билков чай и ще поговорим.

— Аз пия кафе.

Бекас излезе и тръшна вратата след себе си.

Дейв извади предавателя и го включи.

— Защо не погледна картата му, Бекас?

— Сутринта бях във фоайето, сър. Видях обекта. Не е той.

— Добре, Бекас. Надявам се, че знаеш какво правиш. Край.

— Сър?

— Какво има, Бекас?

— Сигурен ли си, че той ще се върне? Имам предвид, че вече е два и половина и…

— Ще дойде. Няма какво друго да направи. И тогава ще го спипаме.

— С цялото ми уважение, сър, но днес говорихме…

Гласът на Рансъм се промени. Звучеше уморено.

— Знам, Бекас. Господ ми е свидетел, че цял ден говорихме за това. — Рансъм млъкна, сякаш обмисляше нещо. Сетне унесено продължи: — Нека да ти кажа нещо. Днес на няколко пъти промених мнението си за обекта. Чудих се за досието му и какво е правил във Виетнам. Повечето хора биха казали, че е постъпил като страхливец. Но ако погледнем на нещата от друг ъгъл, можем да кажем, че е бил голям смелчага. Онова, което е направил, изисква кураж.

— Какво, сър?

— Това е поверителна информация. Ала ще ти кажа едно — ако го е сторил не от страх, а от смелост, то аз действам по погрешно убеждение. И възнамерявам да поправя грешката си.

Рансъм се колебаеше. Дейв чу изщракване на запалка.

— Опитът, това е ключът. Обектът е твърде опитен за маневрите, които се опитваме да му приложим. Слушайте всички. Ние се отнасяме към мистър Елиът като с един от обикновените си обекти. Но той съвсем не е такъв. Елиът е като вас и мен. Виждал е отблизо действителността и не си прави илюзии. Този човек е един от нас.

Рансъм отново млъкна. Дейв го чу, че всмукна от цигарата си.

— В това е грешката ни. Издавахме такива заповеди, сякаш той е лесна мишена. Предприехме обичайните процедури. И ако първия път му провървя, то после трябваше само да упражним психологически натиск. Да доведем съпругата, детето и приятелите му. Да го поразтърсим. Да го принудим да действа по-бавно. По дяволите! — изръмжа Рансъм. — Бих сложил за стръв и родната му майка, но той само ще свие рамене и ще застреля още няколко човека. Казвам ви, обичайните процедури няма да минат в случая. Той вече ги знае. Не, традиционните ритуали в нашата професия няма да имат успех с този обект. Обикновените планове не решават необикновени проблеми. Трябва да направим нещо специално.

— Сър?

— В момента му устройвам нещо. То ще го довърши. Нищо друго, само това ще има ефект.

— Кое, сър?

Умората изчезна от гласа на Рансъм. Измести я победоносен тон.

— Променям заповедите, Бекас. Няма да ти кажа как. Само ще отбележа, че този път съм измислил истински шедьовър. Убеден съм, че ще го впишат в учебниците. Този път обектът сам ще ме моли да свърша с него.

Рансъм се изсмя. Дейв го чу да се смее за пръв път. Звукът никак не му хареса.