Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vertical Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джо Гарбър. Хайка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Линчев Шопова

ISBN: 978-954-584-129-3

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Всичко е във въображението

1.

Водена от най-тъпия вид суеверие, организацията, която бе построила и поддържаше сградата, където работеше Дейв, бе решила, че няма да има тринайсети етаж. Номерацията вървеше 11, 12, 14, 15 и тъй нататък, сякаш боговете или демоните, вещаещи лош късмет, бяха толкова прости, че не можеха да броят.

„Америкън Интердайн“ заемаше дванайсетия и четиринайсетия етаж. Рецепцията беше на горния.

Администраторката лазеше на колене и подсмърчаше. Дейв се вторачи в нея.

Тя представляваше карикатура на юпитата от 80-те. Вълнената й пола на рибена кост стигаше почти до глезените. Всеки състезател по американски футбол можеше да й завиди за подплънките на сакото. Бялата й памучна риза беше толкова силно колосана, че сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а тъмночервената фльонга на врата й приличаше на голяма птица от списъка на застрашените от изчезване видове. Цялото й облекло крещеше, че е купено от „Олкът и Андрюс“ — магазин, фалирал преди няколко години.

— Извинете — каза колкото може по-учтиво Дейв. — Аз съм от телефонната компания.

Тя вдигна глава и присви очи.

— Не мърдайте. Стойте там.

— Контактните си лещи ли загубихте?

— И двете.

— Да ви помогна ли?

— Само ако внимавате.

— Разбира се.

Дейв клекна и се вгледа в килима. Близо до жената съзря отблясък от отразена светлина.

— Малко наляво. Видяхте ли я?

— Да. Благодаря.

— А другата е малко по-нататък.

— О, чудесно. Намерих я.

Администраторката извърши съответния ритуал — близна пръсти, вдигна клепача си, вирна нос към тавана и намести лещите. Според Дейв хората, които носеха контактни лещи, бяха малко по-неотвратителни от онези, които бъркаха в носа си на обществени места.

Жената извади книжна носна кърпа и избърса очи. Кърпата стана лилава от грима й.

— Нещо ви влезе в окото ли?

Дейв знаеше, че не бива да задава този въпрос.

— Не…

Те преглътна, подсмръкна и избърса една сълза.

— Аз… Плачех.

Дейв мразеше да се превръща в изповедник на непознати хора, но се нуждаеше от помощта на тази жена. Опита се да внуши състрадание, въздъхна и попита:

— Какво се е случило?

След десет минути Дейв знаеше повече, отколкото искаше, за живота на администраторката. В края на 80-те получила бакалавърска степен от един престижен бизнес университет, започнала работа на Уол Стрийт като инвестиционен банкер, била уволнена по време на последната вълна от съкращения, останала безнадеждно безработна и накрая от отчаяние кандидатствала и била назначена като администраторка в „Америкън Интердайн Уърлдуайд“.

Дейв издаваше успокояващи звуци.

— И така, единственото място, където намерих работа, е тази дупка. Още изплащам заемите от следването. Едва изхранвам котката си. Бившият ми съпруг също е безработен и не може да плаща издръжката на детето… Бих печелила повече като помощничка на зъболекар… Хазяите ме гонят за наема… Пък и…

Дейв докосна ръката й.

— Какво? На мен можеш да кажеш всичко.

— Оня пак ме ощипа по задника.

— Кой? Грег ли?

Дейв преглътна. Това беше грешка. За щастие жената не се усети да го попита откъде знае за него.

— И той. Всички! От гадния председател на Управителния съвет до последния скапан служител!

Дейв скръсти ръце и затвори очи.

— И оная е голяма кучка.

— Моля?

— Шефката на отдела.

Дейв я успокои и й каза какво иска. Тя му се усмихна доверчиво и му го даде. Той беше толкова отзивчив и състрадателен, че тя дори не се замисли. Пък и носеше работен колан с инструменти на телефонен техник. Само помоли да й го върне, след като свърши работата си.

Ключът.

Стиснал зъби, Дейв обеща. Тя погледна часовника си.

— Ще свършиш ли преди пет? Тогава си тръгвам.

Дейв й се усмихна за последен път.

— Вероятно не. Но ще го пъхна под попивателната на бюрото ти. Става ли?

— О, разбира се. Или го пусни в средното чекмедже.

— Добре. Искам да те питам още нещо. Познаваш ли жена на име Мардж Коен? Работи в компютърната зала.

Администраторката кимна.

— Може да й се обадиш. Тя е свястно момиче и мисля, че знае как да се оправя с досадниците.

— Ще й звънна довечера вкъщи.

Дейв се запъти към вратата, после се обърна.

— Каза, че телефонната зала е на този етаж, така ли?

— Нататък по коридора и вдясно.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

— Добре.

 

 

Дала му бе ключа за помощните помещения и складовете на „Америкън Интердайн“. С малко повече късмет той щеше да стане на всеки склад в сградата. На телефонните зали. На килерите на чистачките. Навсякъде, където имаше разни неща.

Ключът беше точно онова, което му трябваше.