Джо Гарбър
Хайка (18)

3.

Беше тъмно, топло, уютно и безопасно.

Апаратурата бръмчеше успокояващо.

Беше малко задушно, но нямаше значение. Дейв лежеше на една страна. Стомахът му беше пълен. Доспа му се. Там му харесваше.

Идеалното скривалище. Остана доволен и малко изненадан, когато го намери. „Сентерекс“ отдавна бе преместила своя информационен отдел в предградията на Ню Джърси. Почти всички компании бяха постъпили по същия начин. Наемите в Манхатън бяха твърде високи, за да се пилеят пари за складиране на компютърен хардуер. Освен това програмистите са особени хора и са по-продуктивни, когато работят далеч от напрежението на градския живот.

Но една нюйоркска компания още не бе преместила компютрите си — клонът на „Америкън Интердайн Уърлдуайд“, която действаше с помощта на банкрутирали съдилища и на един страдащ от старческа сервилност федерален съдия. Може би именно затова „Америкън Интердайн“ още държеше компютрите си на дванайсетия етаж на скъпия небостъргач на Парк Авеню.

Информационната им зала беше обзаведена във величествения едновремешен стил — огромни компютри, бръмчащи периферни устройства и мигащи конзоли. Другите компании се прощаваха с грамадните си централизирани империи и заменяха обемистите Ай Би Ем бегемоти за по петнайсет милиона долара с лъскави работни кабинети и високоскоростна съобщителна мрежа в услуга на клиента и продавача. Но не и „Америкън Интердайн“. Компютърният им отдел заемаше целия етаж, като една четвърт от него беше предоставена на огромни замислени уреди, които приличаха на динозаври.

Ала сега Дейв се зарадва, като ги видя. Най-хубавото нещо на тези чудовища беше тяхната педантична сложност. Разглезените гиганти изискваха безкрайно внимание. За тях се грижеха легиони от високоплатени техници. Енергийни системи. Мощна климатична инсталация. Безчет редици от периферни устройства. Специални монитори и контролни уреди.

И множество жици.

Компютърната зала на „Америкън Интердайн“ беше разположена на подиум, под който се намираха жиците и кабелите. Там вътре наистина цареше пълно спокойствие.

Дейв се нуждаеше от скривалище. След като излезе от Клуба на министър-председателя, той на два пъти едва не се сблъска със специалистите по експлозивите. Ако го бяха видели — целият раздърпан, мръсен и вонящ на повръщане, понесъл откраднатата храна и припаси, и с пистолет, пъхнат в колана…

Вече имаше два пистолета — на Карлучи и на помощника на Рансъм. Оръжията бяха един и същ модел, макар че Дейв не можеше да определи какъв. На тях не бе отбелязано името на производителя, нито имаха серийни номера. И двата бяха леки, корпусите им бяха от полимер, имаха фабрично изработени заглушители, лазерни мерници и двайсет и един патрона в пълнител.

Дейв нямаше представа къде произвеждат такива пистолети. Патроните пораждаха размисли — дебалансирани, с изместен център на тежестта, проникваха дълбоко, въртяха се в тялото и разкъсваха вътрешностите. Човек, поразен с един от тях, умира на място. Дори едно одраскване може да го обездвижи. Точно над лостчето на предпазителя пистолетите имаха плъзгачи. Дейв предположи, че когато тези плъзгачи се бутнеха напред, оръжията ставаха автоматични и се превръщаха в малки ръчни картечници.

Тежко и горко на онзи, когото властите заловяха с такова оръжие. Самата мисъл за този вид пистолет беше нарушение на закона.

Което повдига някои въпроси — къде са правени и кои са хората, които ги притежават?

Свит удобно сред жиците под пода на компютърната зала, Дейв се опита да дремне. Но сприхавият му ангел — пазител не го оставяше на мира. Заради Хелън, разбира се. Защо бе застанала на страната на Рансъм и хората му? Как я бяха убедили да предаде собствения си съпруг? Едва ли му бе изменила умишлено. Сигурно й бяха казали някаква измишльотина, за да я подмамят да го разпознае.

Не можеше да проумее постъпката й.

Може би тя също желае смъртта ти.

Глупости. В продължение на пет години Дейв се бе старал бракът им да бъде сполучлив.

А тя стараеше ли се?

Млъкни! Не искам да те слушам!

Знаеш какво казват за хората, които спорят сами със себе си и губят…

Дейв изръмжа и се обърна на другата страна, като се опита да се намести по-удобно. Радиопредавателят, който бе взел от трупа на резервния човек на Рансъм, падна. Той го вдигна и го долепи до ухото си. Звукът беше слаб. Рано или късно техническият персонал на „Америкън Интердайн“ щеше да се появи и Дейв не искаше да започнат да се чудят откъде идва странният шум.

Водеше се следният разговор:

— Някой трябва да се свърже с Червеношийка, за да получим заповед какво да правим.

— Не. Не можем да го търсим. Само той може да ни се обажда.

— Но ченгетата връщат служителите в сградата. Не знам какво трябва да правим, но аз лично мисля да се омитаме от тук.

— Трябва да чакаме заповед за това.

— Майната им на заповедите. Само Червеношийка и Яребица знаят за какво става дума. Уж трябваше само да премахнем онзи тип. Дребна работа. След като е така, защо не ни казват защо е всичко това? Не задавайте въпроси, вика Червеношийка. Да го вземат дяволите. Знаеш ли какво си мисля? Обектът има нещо против някого. Знае някакви гадости за някоя важна клечка…

— Млъкни! — извика Яребица.

— Чакай, човече, изслушай…

— Спокойно, Коприварче. И не ме наричай „човече“.

— Извинявайте, сър — иронично каза Коприварче.

— Коприварче, ако имаш проблеми със заповедите, аз съм човекът, който ще ги реши. А ако задачата ви притеснява, ще ми бъде приятно да я обсъдим. Инак знаете какво трябва да правите. Това е всичко. Ясно ли е?

Яребица явно беше заместникът на Рансъм.

— Тъй вярно — измънка някой.

— Освободете линията — обади се вече не толкова спокойният глас на Рансъм. — Тук е Червеношийка. Нашият приятел е докопал единия предавател.

— Копеле…

— Казах да си затваряте устата. Първо, променям кода. Второ, всички да заемат незабавно определените им места. Трето, необходима ми е медицинска помощ. Четвърто, в ресторанта на втория етаж има труп. Трябва да го изнесат.

Чу се дълбоко вдишване и издишване. Рансъм бе запалил цигара. Е, всички имаме недостатъци.

— Мистър Елиът, предполагам, че слушаш. Обявявам едностранно примирие.

Подозирам, че Рансъм спестява истината.

— Повтарям, обявявам примирие, мистър Елиът. Всички ние ще се върнем по местата си и ще си отдъхнем. Както обещах, ще се свържа с шефовете си и ще поискам разрешение за преговори. През това време хората ми ще останат на поста си. Предполагам, че и ти няма да мърдаш. Като се има предвид охраната на изходите, това е единственото разумно решение.

Рансъм млъкна в очакване на отговора.

— Потвърди, че ме чуваш, мистър Елиът.

Дейв натисна бутона на предавателя си и прошепна:

— Чувам, Червеношийка.

— Благодаря. Искам да кажа още нещо. Ще наредим на управата на ресторанта да провери хранителните запаси. Ако липсва някакво количество черен пипер, ще преразгледам предишните си разпореждания.

В краката на Дейв лежаха три торбички със смлян черен пипер.

— Което означава, мистър Елиът, че не е необходимо да губиш време, като го разпръскваш заради кучетата.

Неприятно. Ако използваш достатъчно черен пипер, кучетата се объркват и се нахвърлят върху господаря си.

— И така, променям кода. Веднага.

Дейв очакваше, че радиопредавателят ще заглъхне, но след миг отново се чу гласът на Рансъм.

— Още нещо, мистър Елиът. Само между нас двамата. Ти си бивш военен. Знаеш, че има някои неща, които един командир не може да каже пред подчинените си.

— Слушам, Червеношийка.

— Така. Ето какво ще ти кажа. Изложих се, мистър Елиът, и ти дължа извинение. Не губя лесно самообладание. Но когато видях кръвта между краката си, помислих, че си ми гръмнал оная работа. Затова се държах така. Но сега признавам, че съжалявам. Съзнавам, че бях неадекватен, а ти постъпи правилно. Ти си един от хората на полковник Кройтер. И аз съм негов ученик. Никакви самостоятелни акции. Дори самотният рейнджър има верен индианец за другар. Ти знаеше, че с мен има помощник. Направи точно онова, което трябваше. Уважавам това. Надявам се, че ми прощаваш за държанието и думите. Говоря сериозно. Обещавам, че случката няма да се повтори.

Не е зле. Точно като по учебник по военна психология. Правдоподобен, откровен и спокоен — макар да е абсолютен ку-ку, Рансъм говори почти като приятен тип.

— Слушаш ли, мистър Елиът?

— Приемам, Червеношийка.

— Край.

Предавателят млъкна. Рансъм бе сменил кода.

Дейв облегна глава на жиците, намести се удобно и се оригна. Храната от Клуба на министър-председателя беше вкусна. Ала това не го изненадваше. В края на краищата първият войнишки закон гласеше, че откраднатата храна е най-хубавата. А според втория, след като сражението свърши, идва време за дрямка.

След малко Дейвид Елиът заспа.