Джо Гарбър
Хайка (2)

2.

Тук, в джунглата, има два вида време — дълго и бавно. Обикновено времето е дълго. Седиш под някое дърво, във виетнамска колиба или в полевата палатка и нищо не става. Часове наред. Сетне поглеждаш часовника си и установяваш, че са минали едва пет минути, откакто си го погледнал последния път. Това е дългото време.

Другият вид е бавното. Чува се изщракване — зареждане на автомат „Калашников“-47. В следващия миг наоколо гръмват експлозии, писъци и свистящи куршуми, предназначени за теб. Всичко това трае цяла вечност. А когато след часовете на ужас и ярост стрелбата утихне, ти се връщаш от ада и отново поглеждаш часовника си.

И познай какво? Минали са едва пет минути, откакто си го погледнал последния път.

Това е бавното време. Часовниците спират. Мъжете плачат, че секундите минават толкова бавно. Те са от специалните части. Емблемата на раменете им е озъбен череп със зелена барета. Те са най-твърдите и най-злите. Нищо не може да ги смути. Поглеждат часовниците си и плачат.

Един следобед, когато въздухът още мирише на бездимен барут и нагорещено желязо, лейтенант Дейвид Елиът слага стоманения си „Таймекс“ на един изгнил пън, зарежда цял пълнител в автоматичния си колт, 45-ти калибър, и пръсва часовника на парчета.

Пистолетът в ръката на Бърни Лийвай изглеждаше нелепо малък. Бърни беше тринайсет сантиметра по-нисък от Дейв и девет килограма по-тежък. Ръцете му бяха огромни и месести. Пистолетът се губеше в тях. Беше никелиран. Дейв бе готов да се обзаложи, че дръжката му е от слонова кост.

— Бърни, за какво ти е този пистолет?

Лийвай изглеждаше изтощен. Очите му бяха зачервени, а около тях имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал отдавна. Лицето му — по-рано проницателно и наподобяващо ястреб — сега беше подпухнало от възрастта. Челюстите му трепереха от някакво неразгадаемо вълнение. На колко ли години беше? На шейсет и три?

Клепачите на Бърни бяха притворени, а очите — безизразни и студени като на влечуго. Дейв очакваше да види нещо в тях, макар че не знаеше точно какво.

— Защо, за бога?

Бърни пристъпи напред и вдигна оръжието.

Господи, ще натисне спусъка!

— Бърни, кажи нещо.

Лийвай стисна устни, после пак ги отпусна. Дейви видя, че ръката му е изопната.

— Бърни, не можеш да го направиш, без да кажеш нещо.

Раменете на президента на корпорацията потрепериха. Той облиза устни.

— Дейви, това е… Само да имах избор… Ти не знаеш… Бърни Лийвай се самообвинява и Господ няма да му прости. Нямаш представа колко зле се чувствам.

Неизвестно защо, на Дейв му се дощя да се изкикоти.

— Ще те заболи повече, отколкото мен, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, Бърни?

Лийвай въздъхна и сви устни.

— Все се шегуваш, Дейв.

Ръката му стисна пистолета.

Бавното време. Кафето не беше вряло, но достатъчно горещо. Сякаш мина цяла вечност, докато стигне до лицето и широко отворените очи на Бърни. Той извика. Дейв направи две-три крачки към него. Стори му се, че се изнизаха часове, докато вървеше срещу дулото на пистолета.

Дейв изви ръката на Бърни, като изтръпна от болката в превързаната си китка, после заби коляно в слабините му. Пистолетът отхвръкна от ръката на Бърни. Дейв го взе и опря дулото до главата на шефа си, който още лежеше на пода. Елиът стоеше наведен над него и се опитваше да поеме въздух в очакване часовникът да се върне към нормалното време, но преди всичко се чудеше какво да направи.

Животът в големите корпорации не е лишен от вълнения. Има злодеи и герои, победи и поражения и ожесточени сблъсъци. Създават се приятелства, разрушават се, разменят се остри думи, има злобни съперничества и дори открита враждебност. Но стълкновенията са словесни и само в по-тъпите телевизионни филми служителите заплашват с оръжие.

Тези мисли преминаха през главата на Дейв, докато се опитваше да нормализира дишането си. Припомняше си последните няколко секунди и се мъчеше да намери отговор на въпроса защо шефът му, човекът, когото смяташе за приятел, бе застанал пред него със зареден пистолет.

Освен ако това не беше някаква неуместна шега.

Стомахът му се сви. Погледна оръжието. Малък браунинг. Не беше играчка. Дръжката не беше от слонова кост. Дейв извади пълнителя и взе един от куршумите. Двайсет и пети калибър. Нямаше шега.

Но тогава какво бе накарало Бърни Лийвай, който беше най-уравновесеният директор, когото Дейв познаваше, да насочи пистолет срещу един от заместниците си?

Нищо. Нямаше абсолютно никаква причина. Предишният ден по същото време, малко преди да замине за Лонг Айлънд, Дейв беше в кабинета му и двамата обсъждаха докладите за продажбите. Срещата им беше приятна, радушна и сърдечна и накрая Бърни се съгласи с препоръките на Дейв.

Не бе спомената нито една лоша дума.

Дали не ставаше дума за някаква стара обида? Едва ли. Дейв ръководеше няколко от двайсетината отдела в „Сентерекс“. Справяше се с лекота и резултатите винаги бяха такива, каквито очакваше. Нямаше никакви поводи за конфликти.

Е, разбира се, понякога не бяха на едно и също мнение. Бърни обичаше да сключва сделки, беше велик комбинатор от старата школа. Син на емигранти, израснал по улиците на Бруклин. Без да притежава други ценни качества, освен дързост, нюх към предоставилата се възможност и влечение към хитри придобивки, той бе изградил „Сентерекс“ от самите основи.

Бърни продължаваше да трупа придобивки. Не можеше да устои на изкушението. Това беше в кръвта му. Любимото му занимание беше да намира малки фирми — печеливши или недотам печеливши — и да ги изправя на крака. Сетне запазваше някои за „Сентерекс“, а други продаваше — ала никога на загуба. Всичко това се вместваше в представите му за финансово съдружие. Понякога изпълнителните директори не се съгласяваха със стратегията на Бърни и спореха с него. Дейв например се противопостави на решението му да купи лабораториите „Локиър“ и особено на назначението си да отговаря за тях, след като сключеха сделката.

Но едва ли си струваше да бъде убит заради това.

Дали не беше нещо лично? Обидил ли бе Бърни по някакъв начин? Унижил или предал? Малко вероятно. Бърни водеше тих и уединен живот. Не се срещаха извън службата. Макар че взаимоотношенията им бяха повече от приятелски, те се ограничаваха само на територията на 45-тия етаж.

И сега Бърни искаше да го застреля, без да обясни защо.

— По дяволите, Бърни — прошепна Дейв, въпреки че говореше на себе си, — ако искаш да застреляш някого, то поне убий някоя важна клечка, а не обикновен негодник като мен.

Дейвид Елиът знаеше много добре, че е обикновен човек, неотклонно следващ предсказуемостта на обикновения живот. Е, вярно, че когато беше момче от фермата в Индиана, мечтаеше за нещо повече — геройски подвизи, възнаградени с медали и слава. Но скоро научи, че тези неща се заплащат. Затова от дълго време беше съвсем обикновен. Нещо повече, той беше олицетворение на средностатистическия изпълнителен директор с малко по-висока заплата от обичайната. Два брака, един развод, далеч не религиозен фанатик, финансово консервативен, обществено умерен, етнически хибрид, физически годен, любител на футбола, отегчен от бейзбола, четеше по-малко книги и гледаше повече телевизия, отколкото трябваше, досадно моногамен и малко срамежлив, макар понякога да се изкушаваше. Работеше по петдесет и шест часа седмично, тревожеше се за борсовия пазар, оплакваше се от данъците, не играеше хазарт, не употребяваше наркотици и не се притесняваше преди ежегодния профилактичен медицински преглед. Прекарваше отпуските си на обикновени места. Общуваше с обикновени хора. Придържаше се към общовъзприетите морални ценности. От двайсет и пет години се бе посветил на обикновения живот и не желаеше нищо друго. Това беше определението му за понятието „свестен“.

Затова, защо, по дяволите, Бърни се опита да го убие?

Обикновеният човек Дейвид Пери Елиът не можеше да намери отговор на този въпрос.

Дейв погледна часовника си. 7 и 45. Бавното време беше изтекло. Единственото, от което се нуждаеше, бе помощ. Може би Бърни страдаше от някакъв пристъп. Мозъчно увреждане или…

Каквото и да е — изръмжа циничният ангел — пазител, — но всичко това е нелепо. Приятелю, ти току-що нокаутира шефа на корпорация, оценена на осем милиарда долара, на пода на скъпо обзаведения си кабинет. Имаш проблеми, простиращи се извън компетентността ти на бизнесмен. Между другото, халоса го доста силно. Какво ще стане, ако Бърни не е само в безсъзнание, а… О, по дяволите…

Дейв пусна пистолета в джоба на сакото си. Излезе, пое дълбоко въздух и започна да тича по застлания с килим дълъг коридор, който свързваше ъгловия кабинет с останалата част на апартамента. Надяваше се, че някой от колегите му е дошъл по-рано. Или секретарките. Който и да е.

Стигна до рецепцията в края на коридора. На ъгъла стояха двама мъже с хладни погледи. Видяха го и бръкнаха в джобовете си.

Часовникът на Дейвид Елиът отново започна да върви по-бавно.