Джо Гарбър
Хайка (36)

3.

Дейвид Елиът караше бързо по магистралата за Лонг Айлънд. Мина покрай изхода за Грийн Нек — там, където живееше сладострастникът Грег, чиито дрехи бе облякъл отново. Според Дейв, Грег вече беше на мнение, че моногамният семеен живот е за предпочитане — поне не е толкова рискован, колкото ролята на Казанова в службата.

Той потърка голия си череп. Докато Мардж отиде да наеме кола, Дейв подстрига косата си, обръсна тук-там главата си и си направи нова прическа. После изруси останалите кичури. Ефектът беше поразяващ. Русокос и почти плешив, той изглеждаше съвсем различен, макар че не се харесваше. Прическата беше малко женствена. Ако на Трайбъро Бридж стояха преследвачите на Рансъм, едва ли щяха да му обърнат внимание.

Дейв се зачуди дали Мардж вече е тръгнала. Надяваше се да е така. Дано му простеше, че открадна ключовете от взетата под наем кола и съдържанието на портмонето й, докато тя беше в банята. Реши, че се налага да я измами още веднъж — когато тя отиде да вземе колата под наем. Той бързо напечата обяснение на старата й електрическа пишеща машина.

„Драга Мардж,

Съжалявам, че направих това, но се налагаше. Дойдох тук, защото трябваше да се скрия някъде и мислех, че ще ми позволиш да спя на дивана ти няколко дни, докато стане безопасно да си тръгна. Ала сега мисля, че изложих живота ти на опасност. Оставям ти часовника си — златен «Ролекс». Струва петнайсет-двайсет хиляди долара. Продай го или го заложи. Парите са за теб. Махни се от града. Вземи котарака си и се качи на първия самолет. Не го ли направиш, те ще ти сторят нещо лошо. Отиди в Колорадо, в ранчото на роднините си. Прегледах тефтерчето ти с адресите. Ако оцелея след всичко това, ще ти се обадя. Моля те, приготви багажа си и изчезвай от този апартамент. Не използвай кредитните си карти, защото може да ги проследят. Трябва да направиш това, Мардж. Повярвай ми. Не лъжа. И още един път извинявай, че пак взех от теб пари, но ще имаш много повече, когато продадеш часовника. Мардж, моля те, направи каквото ти казвам. БЯГАЙ, ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.

Дейв“

Единственото, за което не спомена в писмото си, беше страхът, че ако не бе избягал от нея, тя щеше да настоява за отговори на въпросите си или още по-лошо — да тръгне с него. По-добре да не знае нищо. Невежеството щеше да бъде най-добрата й защита.

Дейв погледна таблото. Колата, евтин корейски внос, беше нова. Говорителят по радиото съобщи, че е време за новините. Дейв усили звука.

— Най-важното в този час е, че в града се издирва Дейвид Пери Елиът, предполагаемият убиец на нюйоркския бизнесмен Бърнард Дж. Лийвай, президент на многомилионния конгломерат „Сентерекс“, който тази вечер бе изхвърлен от прозореца на кабинета си на четирийсет и петия етаж на Парк Авеню. Полицейски източници съобщават, че Елиът е главният заподозрян и заявяват, че Лийвай наскоро е повдигнал въпроси относно финансовите афери, в които е бил замесен Елиът.

Това е нещо ново.

— Властите подозират също така, че Елиът е нападнал полицейския служител Уилям Хъчинсън и е откраднал униформата и колата му. Елиът е бял, ръст метър и осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, светлокестенява коса, кафяви очи и е в добро физическо състояние. Въоръжен и много опасен. Умоляват се гражданите незабавно да уведомят полицията, ако забележат някой, отговарящ на описанието. Другите новини…

Дейв намали звука.

На пътния знак пишеше: „Патчог 40 км“. Отправи се натам.

Ходил бе там предишния ден. Пътува с шофьор и лимузина — една от четирите, предоставени на разположение на изпълнителните директори на „Сентерекс“. Като се имаше предвид движението по обед, пътуването до лабораториите „Локиър“ продължи два часа. Сега, късно нощем, щеше да му отнеме по-малко от час.

Лабораториите „Локиър“ са единственото място, откъдето Рансъм би могъл да вземе проба от кръвта ти, нали?

Обиколките на клоновете на корпорацията са едно от най-неприятните задължения в живота на изпълнителния директор. Принцът се изпраща да обходи феодалните владения, където в мухлясалото преддверие го посреща усмихнатият директор на предприятието. Той завежда уморения от пътуването посетител в наскоро почистената зала за съвещания и предлага на госта чаша лошо кафе. Учтивостта изисква да го приемеш и да го опиташ. След малко пристигат една-две от най-важните особи в предприятието. Ризите им са нови и закопчани догоре, а вратовръзките — здраво завързани. Облечени са в костюми, които през останалото време стоят окачени зад вратите на кабинетите им и бавно се измачкват. Гостът става, ръкува се с всички и безуспешно се опитва да запомни имената им. Директорът се приближава до челното място на масата, разпъва екрана и включва прожекционния апарат. Казва, че има няколко диапозитива, с които ще илюстрира дейността на фирмата си. Рядко повежда разговор с представителя на корпорацията. Посетителят се опитва да изглежда заинтересован, но всъщност не е. Някой изгася осветлението. Гостът вече не се мъчи да си придава заинтересован вид, защото никой не вижда лицето му. Директорът разказва надълго и нашироко за предприятието си. Основано след Втората световна война от най-големия син на емигрант тенекеджия. Графики, илюстриращи четирийсетгодишната история на постоянен растеж, схема на организацията, списък на доволните клиенти, амбициозни планове — накратко казано, семейство от щастливи служители, радостни, че ще бъдат осиновени от престижна корпорация, според които сливането ще бъде от взаимна изгода. По време на тази изповед посетителят седи умълчан и се наслаждава на приятна дрямка или отчаяно се опитва да измисли един-два интелигентни въпроса.

— Ако нямате въпроси, да направим кратка почивка, преди да ви разведем из помещенията.

— А конкуренцията? — бе попитал Дейв.

По-голямата част от представянето на лабораториите „Локиър“ се въртеше около имунната биология. Въпросът за конкуренцията беше най-доброто, което Дейв можа да съчини.

Не разбра много и от отговора. Нищо не му беше ясно, но кимаше с разбиране. Мразеше Бърни, че му възложи задачата да отговаря за тези лаборатории и беше ядосан, че трябва за пореден път да научи цяла нова терминология, за да може да надзирава още една от ексцентричните придобивки на Бърни. Защо, по дяволите, трябваше „Сентеркс“ да купува тази биотехнологична компания?

Отбиха се за малко в тоалетната и тръгнаха на обиколка — административният отдел, компютърният център, Лаборатория №1 с лъскави хромирани уреди, където се извършваше нещо, което Дейв не можа да произнесе, Лаборатория №2, пълна със затворени в клетки мишки с розови очички, Лаборатория №3 — толкова студена, че Дейв виждаше дъха си, Лаборатория №4, където се извършваше дисекция на котки, Лаборатория №5…

Достъп ограничен

Само по гласова идентификация

Задължително защитно облекло

— А това е Лаборатория №5. Мисля, че днес няма да имаме време да ви я покажем…

Слава богу!

— Пък и трябва да облечете специален костюм…

В същия миг вратата на Лаборатория №5 се отвори. Един лаборант със снежнобял „космически скафандър“ изтърча навън, погледна през рамо и изруга.

— По дяволите, затворете клетката!

Гърчещо се кълбо от кафява козина скочи на гърдите му. Мъжът се спъна. Кафявото същество скочи. Дейв посегна инстинктивно и го хвана. Усети изгаряща болка. Животното беше дребна червеникавокафява маймуна. Дългите й кучешки зъби се впиха в лявата му китка.

Настъпи суматоха. Струпаха се хора, които мърмореха:

— Извинявайте. Малък инцидент. Никога не се е случвало досега.

Сетне го заведоха в лекарския кабинет. Медицинската сестра почисти раната, сложи мазен антисептик и я превърза с марля.

— Ще ви взема кръв, мистър Елиът. Няма нищо опасно, никаква вероятност от зараза с бяс или нещо подобно. Само за всеки случай. По-добре да се погрижим навреме, отколкото после да съжаляваме — това е златното правило в лабораториите „Локиър“.

Кръвната проба.

Да. Знам. Рансъм я е взел от там.

А картината?

Коя картина?

Портретът на онзи гаден дърт Локиър, основателят на компанията.

Дейв си спомни за него. В залата за съвещания имаше портрет, рисуван с маслени бои. Погледна го бегло. Ала… имаше нещо. Там беше изобразен възрастен мъж — на шейсет и няколко години. Но какво толкова му беше странното… Човекът на портрета… Аха! Беше облечен във военна униформа. Защо основателят на една биотехнологична изследователска лаборатория ще позира в униформа?

При това не каква да е.

Униформата не беше съвременна, нито дори такава, каквато Дейв бе носил през 60-те. Локиър беше облякъл мундир от времето на Айзенхауер, смешна къса черна вратовръзка и войнишко кепе от Втората световна война.

Локиър бе починал преди няколко години. Имаше неприятности с имението си. Затова продаваше компанията и твърдеше, че сделката е добра.

И така, създателят е шейсет-седемдесетгодишен, а компанията е на четирийсет години. Значи я е основал на трийсетгодишна възраст. А когато остарее и дойде време да нарисуват мемориален портрет — какво прави?

Директорите и основателите позират за официалните си портрети, облечени в сини костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Но не и Локиър. Той бе позирал с военна униформа от 40-те.

Странно.

Наистина.