Джо Гарбър
Хайка (26)

3.

Изгаряше от желание да убива.

„В крайна сметка, господа, много по-важно е да сломите духа на противника, отколкото да го убиете.“

Нямаше търпение да започне да стреля.

Носеше се в тъмночервена мъгла.

Рансъм иска точно това, приятелю.

Мъглата започна да се разсейва.

Скоро щеше да вижда ясно всичко, окъпано в ярка светлина.

Господи! Не разбираш ли какво прави с теб?

Дейв провери пълнителя на пистолета. Беше пълен.

Рансъм излъга съпругата, сина ти и теб. Това е уловка! Клопка!

Дейв зареди пистолета. Колко добре би се почувствал, ако застреляше онези типове.

Но искаше да ги накара да чакат. Изгаряше от нетърпение да го направи.

„Изтерзаният противник е невероятно уязвим. Падналите духом се побеждават най-лесно, а обезсърчените моментално стават жертви. Това е основният принцип на психологическата война и първата повеля на нашата благородна професия.“

За чия благородна професия ставаше дума? За тази на Рансъм? На Джек Мамбата? На сержант Мълинс? На моята?

Ръката му стисна студените сиви метални перила.

Съсредоточи се върху студеното. Не мисли за нищо друго.

Дейв застана неподвижен и се насили да диша дълбоко. Задържа дъха си, докато пред очите му заплуваха разноцветни петна, после го изпусна съвсем бавно. Избърса потното си чело с края на ризата.

Така е по-добре, приятелю.

Протегна дясната си ръка. Тя трепереше.

Мъжете, чиито ръце треперят, не са добри стрелци.

Рансъм почти бе успял.

„Онзи, който победи врага с военна хитрост, е толкова достоен за похвала, колкото и онзи, който го победи със сила.“ Макиавели. Спомняш ли си? Професор Роб непрекъснато го цитираше.

Дейв щракна предпазителя и превключи плъзгача на полуавтоматична стрелба. Напъха го в колана едва след третия опит.

Той ще го направи отново. Ще стори всичко, за да те обърка.

Коленете му се огъваха. Свлече се на стълбите, неподвижен и треперещ, докато гневът му премина.

Това явно беше най-сполучливото попадение на Рансъм. Нямаше по-голямо коварство от това да извика Марк, да го излъже и да го накара да подмами баща си в смъртоносния капан…

Сигурен ли си, че го е излъгал?

Не. И това беше най-гадното. Може би някой наистина му бе дал експериментално лекарство. Ония от разузнаването не прибягваха за пръв път до подобни номера. Навремето един нищо неподозиращ служител на ЦРУ бе погълнал, без да знае, доза ЛСД и в резултат на това бе извършил самоубийство. Чак след двайсет и пет години Управлението призна истината и неохотно отпусна компенсация на семейството.

Имаше и други случаи. През 50-те, когато армията тайно разпръскваше в небето над Сан Франциско аерозолни микроби, Serratia marcescens. Десет години по-късно секретна група военни изследователи напълни стъклени крушки с умерено опасни микроби и ги пусна в нюйоркското метро, за да изучи как се разпространяват кихането и хремата. Горе-долу по същото време в Юта измряха цели стада овце, когато строго засекретена лаборатория изпусна някакъв неустановен газ. Навсякъде се носеха слухове за биолози, имунолози и генетични инженери, проявяващи нездрав интерес към резултатите от експериментите, извършвани от Оста във военнопленническите затвори по време на Втората световна война. Там на мнозина американци бяха инжектирани заразни вируси, неизпитани лабораторно лекарства и най-скандалното — спирохети от сифилис. Като се прибавят и ужасяващите изпитания на радиоактивни вещества върху самите военнослужещи, не беше трудно да се повярва, че някой гадняр е бил мотивиран достатъчно, за да даде умопомрачаващо лекарство на неколцина от колегите си.

Разузнаването имаше свои закони и беше способно да извършва зловещи опити върху военни и цивилни. В края на краищата това се правеше заради интересите на американската национална сигурност и заради увереността — нещо, в което всички вярваха, — че руснаците се занимават със същото. Какво от това, че пострадаха няколко лабораторни плъха или шепа мъже в униформи? Толкова ли бе висока тази цена, за да се осигури запазването на демокрацията? Всъщност, когато през 70-те неколцина сенатори научиха за тези операции и публично изразиха негодуванието си, бяха възмутени и не малък брой от виновниците. „Защо се вдига толкова голям шум? Ние само си вършим работата, за която ни плащат. Не можете да ни обвините! Правим го за добро!“

И сега Рансъм бе съчинил тази необикновено коварна лъжа, още по-подла, тъй като беше правдоподобна. Тя му гарантираше, че всички, които познават Дейв и могат да му помогнат, заставаха на страната на Рансъм. Нещо повече, тя караше дори самия Дейв да се съмнява в себе си.

Знаеш ли, може да е истина.

Знам. Господ да ми е на помощ.

Дейв потрепери, отчаян от прозрението, че сега е съвсем сам. Нямаше с кого да поговори. Никой не би го изслушал. Съпругата, синът и приятелите му вярваха не на него, а на лъжите на Рансъм. Всички бяха против Дейв. Не можеше да се довери никому.

Точно от това са изтъкани стряскащите кошмари, зародишът на лудостта и обърканите и нездрави мисли, които карат уравновесените някога хора да надничат нощем под леглото, да подозират, че телефонът им се подслушва и след време да си внушават, че злите сили контролират всяко тяхно действие. В едни случаи това беше правителството, в други — Тристранната комисия, в трети — извънземните. Не вярваш на никого, защото всеки е един от Тях или Техен агент. И скоро започваш да пишеш дълги писма до редакторите на „Сайънтифик Америкън“. А може би не правиш дори това, защото вероятно редакторите също участват в заговора. Замисляш се дали да не облепиш стаята си с алуминиево фолио, за да се предпазиш от радиацията, а нощем обикаляш по улиците и рисуваш със спрей мистични символи по стените, за да прогониш злите духове, като непрекъснато дърдориш със себе си, а бръщолевенето е понятно само за теб и никой друг. Накрая събираш багажа си и започваш да търсиш някое тъмно място, където да се скриеш до зазоряване, защото Те са там, търсят те и искат да те разпънат на кръст…

Психиатрите наричат това параноя и когато състоянието ти се влоши, те затварят в лудница.

Защото онези, които мислят, че всеки иска да ги убие, могат да бъдат опасни.