Джо Гарбър
Хайка (46)

3.

„Не, Рансъм, аз не съм един от вас, макар че бих могъл да бъда. Няма да е трудно. Всъщност щеше да е съвсем лесно. Никакъв проблем. Най-безболезнената съпротива. Свиваш рамене, усмихваш се на трупа и казваш: «Съжалявам». И колкото по-често свиваш рамене, толкова по-лесно става. След известно време видът на кръвта изобщо не те смущава. Мъртъвците се превръщат в късове месо. Не ги наричаш хора, а «дръпнати очи», «жълтури», «джигитайци» или «оризови глави». Единствената причина, поради която Бог ги е създал, е за да се забавляваш с подвижна мишена в зона, разрешена за стрелба. Погледни онези твари. Живот ли е тяхното? Правиш им услуга, като им пръскаш черепите. По-добре да са мъртви, отколкото червени. Наистина е много лесно, Рансъм. Преставаш да се мислиш за военен — което е благородна професия. Превръщаш се в техник, което не е благородна професия. И аз щях да стана такъв, Рансъм. За малко. Нещата започват да стават лесни и ясни. Всичко се превръща във физика — дъгата на траекторията, изчисляването на балистиката, зависимостта между силата и масата, упражнени от разстояние върху обекти, които по една случайност имат два крака. Вече не става дума за война, за политика, за благородни съюзници или за надигащата се вълна от атеистичен комунизъм. Всичко се превръща в упражнение по стрелба. Когато отидох там, мислех, че войната е Справедлива, с главно «С». Може би вече не смятам така, но това не е най-важното. Въпросът, Рансъм, е, че на теб и на хората като теб изобщо не им пука. Не желаете и нас, останалите. Искате да ни превърнете в роботи. Още малко и щяхте да го направите с мен. Щях да премина границата, Рансъм, и да отида на твоята страна. Вече бях стъпил там с единия крак. Но един ден Джек Кройтер направи нещо и аз изведнъж видях къде се намирам и че трябва да се дръпна от границата. Разбрах, че хората са хора и можеш да ги убиеш само ако се налага, но не и ако това ти служи за развлечение. Тогава е моментът да спреш, Рансъм. Започнеш ли да се забавляваш от професията си, трябва да спреш. Инак се превръщаш в човек като теб, а светът би бил по-приятен, ако не се беше раждал. Ето защо не убих горкото хлапе, което си кръстил Бекас. Защото това съм аз, а не ти. Каза, че съм бил един от вас. Цял ден го повтаряш, Рансъм. Ала аз съм на друго мнение по въпроса. И то е: Целуни ме отзад.“

Изкушението беше почти непреодолимо. Открита фронтална атака. Стрелба, кръв и удоволствието от вида на мъртвите врагове. Можеше да го направи. Бдителността на Рансъм беше приспана. Хората му се бяха отпуснали. Никой не знаеше, че мишената им е в сградата. Елементът на изненада беше на страната на Дейв. Можеше да очисти половината, преди да разберат какво става.

Но щеше да е много глупаво. Противниците му разполагаха с неизчерпаеми ресурси. Все някой щеше да успее да повика помощ по радиопредавателя. Щяха да пристигнат много повече войници.

Ала не искаше и да избяга. Трябваше да получи отговори на въпросите си и имаше само едно място, където можеше да ги намери — шкафа на Бърни, в папката, надписана „Лаборатории Локиър“. Но това означаваше да се качи на четирийсет и петия етаж и да влезе право в капана, който Рансъм приготвяше с такава гордост.

Нямаше друг начин да стигне до проклетите папки, освен да мине през Рансъм.

Или покрай него.

Да, точно така. Имаше път около него. Беше чисто безумие, но осъществимо.

Най-труден беше въпросът с Мардж Коен. Рансъм я държеше там и каквото и да бе намислил да прави с нея, то не беше приятно. Тя вече беше включена в играта на Рансъм. Щеше да я използва като съпругата и сина на Дейв — за психологическо оръжие. Рансъм щеше да направи всичко, за да тормози Дейв, да отвлече вниманието му и да го предизвика.

Не можеше да се опита да я спаси, защото Рансъм очакваше той да направи именно това. Сигурно бе поставил хората си навсякъде из четирийсет и петия етаж. Всичките му сили щяха да бъдат съсредоточени там. Дейв беше обречен на сигурна смърт, ако се опиташе да стигне до Мардж. Беше глупаво дори да мисли за това. Пък и бе прекарал само два часа с нея. Познаваше я бегло. Нищо не й дължеше. Защо да му пука, че Рансъм използва някой като нея? Мардж не представляваше нищо за Дейв. Рансъм дълбоко грешеше, ако мислеше, че Дейв ще попадне в капана. Дейв не беше глупак. А само един глупак можеше да се улови на такава стръв.

Нямаше две мнения по въпроса. Трябваше да се добере до Мардж.