Джо Гарбър
Хайка (47)

4.

Дейв погледна часовника на стената. Три часът и три минути. Всичко беше точно.

Азотният трийодид, който бе приготвил през деня, беше изсъхнал. Имаше около петстотин грама от експлозива. Не беше много, но щеше да свърши работа. Пък и пространството беше затворено.

Трийодидът не беше единствената шегичка, която си бе наумил. Дейв заложи нови капани на западното и на южното стълбище — от четирийсет и петия до петдесетия етаж. Новите капани бяха по-жестоки от предишните. Направо безцеремонни.

Дейв се върна в компютърната зала на „Америкън Интердайн“ и зачака Рансъм да се обади по радиопредавателя. След като устроеше клопката си, Рансъм щеше да заповяда на хората си да заемат позиции. Тогава те щяха да бъдат разсеяни, опитвайки се да отидат по определените места. Точно в този миг Дейв щеше да пристъпи към действие.

Но първо трябваше да свърши още нещо. Нямаше начин да го избегне, колкото и да беше болезнено. Изтръпна при мисълта за това, но трябваше да го направи. Имаше ли на света човек, който би могъл да му разкаже нещо за Локиър или за Джон Рансъм, това беше Джек Кройтер Мамбата.

Дейв посегна към телефона. Забеляза, че ръката му трепери. Извади цигара и запали. Ръцете му продължаваха да треперят. Разговорът с Джек нямаше да е лесен. Полковникът никога нямаше да прости или да забрави. Кройтер не беше от онези, които прощаваха. Сигурно мразеше Дейв повече от всичко на света.

Дейв всмукна още веднъж от цигарата. Никотинът не му помагаше.

Предстоящият телефонен разговор щеше да бъде най-трудното, което бе правил през живота си.

Лейтенант Дейвид Елиът обичаше полковник Джек Кройтер. Лейтенант Елиът предаде полковник Кройтер.

Военните често го правят — влюбват се един в друг. Това няма нищо общо със секса. Сексуалното привличане е невзрачна имитация на любовта, която изпитват един към друга братята по оръжие. Чувствата са много по-дълбоки, отколкото между баща и син, двама братя или съпруг и съпруга. Връзката между военните е много стара — примитивен инстинкт от най-ранния период на еволюцията, един за всички и всички за един. Тя е в кръвта и не можеш да й се противопоставиш.

Човек можеше да лъже, да мами, да краде и да убива, при това да го прави със спокойна съвест. Дейвид Елиът не се съмняваше, че Джон Рансъм спеше добре нощем и нищо не смущаваше съня му. Всеки можеше да наруши Десетте Божи заповеди и да не изпитва угризения. Нямаше порок и грях, за които човек да не може да намери оправдание… С едно-единствено изключение — неприятното чувство, че никога няма да му простят или забравят. Никой войник не би простил на своя другар, че го е предал.

Нито предателят прощава на себе си.

Дейвид Елиът трябваше да положи големи усилия, за да вдигне телефонната слушалка. Не беше лесно.

Набра „9“ за външна линия, после „001“ за „Международни разговори“. Апаратът изщрака и отговори:

— Наберете индивидуалния си код.

Какво?

Дейв затвори и опита отново. Същото. „Америкън Интердайн“ бяха инсталирали една от най-противните съвременни технологии — телефонна система, която изисква код на самоличността на всеки, който иска да проведе разговор на далечно разстояние. Големият Брат беше жив и здрав и живееше в телефонната компания.

Дейв тръшна слушалката и изруга.

Дръпна за последен път от цигарата и я угаси. Трябваше да се обади на всяка цена, при това колкото може по-скоро. Нужен му бе друг телефон.